Национализъм и консерватизъм

Thatcher-military

Бих искал да подчертая една заблуда, която шества в българската десница през последните 20 години. Заблудата, че национализмът е нещо лошо. Тази заблуда не е плод на прехода. Тя е заложена още в следвоенната парадигма на победата на мулти-етническите САЩ и СССР над националните държави от тристранния пакт. Парадигмата постулира, че национализма се родее с фашизма (ит), нацизма(гер) и японския милитаризъм и е нещо вредно и опасно.

Вярно е, че тази  парадигма днес доминира, доколкото левите и либералните среди общо са повече от консерваторите.  Но тя е само една гледна точка. Една изчистено – либерална гледна точка. Линията на Де Гол във Франция и днешната френска голистка десница е отчетливо националистическа. Британската консервативка школа е безспорно националистическа. „Ястребите” сред републиканците в САЩ са отявлени патриоти.

В периода между двете световни войни, основното разделение в българското общество минава по ясно разграничмата линия национализъм – комунизъм. Нещо повече, българския национализъм, от умерените си демократични форми (съюз „Отец Паисий) до крайните си авторитарни форми (Ратничеството) възниква и се дефинира като движение за борба с нарастващото влияние на марксизма и комунизма. Точно затова най-жестоките репресии след 9 септември са насочени срещу българските националисти, а Георги Димитров изпраща от Москва телеграма: ”Трябва да горим с нажежено желязо национализма великобългарския шовинизъм!”

Национализмът е последното убежище на комунизма

Тази мисъл погрешно я приписваха на Маргарет Тачър. Често я повтаряше в-к Демокрация, както и нашите лидери, когато искаха да порицаят левия национализъм на бившите военни и ченгета, Възродителния процес и всички тези метаморфози на българските, сръбските и руските комунисти. 

За явлението при което крайната левица мимикрира и взима на въоръжение националистически инструменти обаче си има отделен политологичен термин:  ляв национализъм (среща се също като  „обслужващ”) Типични представители са Милошевич, Чавес и др.) Това явление няма много общо с национализма. За невъзможността да има “ляв национализъм” десните идеолози са изписали много книги и статии. 

Мисълта „Национализмът е последното убежище на комунизма” е изцяло либерална. Тя не е на Тачър, а на американския политолог демократ Збигнев Бжежински. (вярно е, че той е антикомунист и „ястреб” в кабинета на Картър, но това не го прави консерватор). Тази мисъл често е цитирана и от друг именит политолог – Ралф Дарендорф – също отявлен либерал.  Вярно е, че и двамата дясно-либерални мислители всъщност префасонират думите на един британски интелектуалец от XVIIIвек – Самюел Джонсън, който казва „Национализмът е последното убежище на негодниците”. Да, Джонсън е консерватор. Той казва тази мисъл като критика към шотланския национализъм, който е сепаратистки по отношение на Империята, спрямо която Джонсън е изключително ревностен. Така че крилатата фраза няма нищо общо с консерватизма, тя му противоречи.

Темата за британския национализъм е по-интересна и особена. Консерваторите в Обединеното кралство постоянно са поставени пред задачата, да се борят с локалния национализъм на шотландци, уелсци, ирландци и т.н. Удивително е, че в тази сложна ситуация, никой британски консервативен лидер не се изкушава да вземе на въоръжение либералните идеи за интернационализма – глобализма – мултикултурализма – универсализма. На сепаративните национализми на шотландците, консерваторите противопоставят идеята за Британската нация. (шотландските националисти обвиняват Тачър, че е „прокламиран британски националиост”)

Британците използват по-често понятието Nationhood вместо Nationalism, като този нюанс, трудно преводим на български поставя много елегантно границата между комплексарския национализъм (България на 3 ракии) и идеята нацията като политическа и културна ценност на един отворен към света народ, осъзнаващ своите специфични достойнства и интереси. 

Конкретно за Маргарет Тачър. Ето какво казва самата тя:

Войната най-силно повлия щирокия ми поглед над събитията. Точно както някои хора виждаха в 30-те години доказателство, че само държавата може да управлява икономическия напредък, според други, войната беше доказателство, че национализма е най-голямата заплаха за мира и затова националността трябва да бъде подтискана. За моето семейство, с нашата патриотична вяра в Британия, това беше абсурдно. Не нацията беше тази, която претърпя провал, а правителството – то се провали, защото не се противопостави на агресията от самото начало, а я търпеше.

Друга грешка на фалшивия интернационализъм, която причини толкова много вреди е тенденцията да се отнася с обидно пренебрежение към нациите, националността и националния суверенитет. Национализмът, когато е съпътстван от демокрация и спазване на човешките права е принципно силен фактор за трайна и гъвкава стабилност в международните дела. Без силни национални държави, диктаторите и агресорите няма как да бъдат побеждавани. Времето на мулти-етническите нации е минало. Няма смисъл, а само опасност да се опитваме да ги  пре-основаваме – било като европейска супредържава, или като възродена руска империя. „ (Френски дипломат (от екипа на Митеран) я характеризира така: „Тази жена е старомоден британски националист, който няма чувствителност за европейската идея”)

За нас консерваторите, разбира се нацията (както семейството) има дълбока и положителна обществена стойност; около нейните традиции и символи, отделните индивиди с конфликтни интереси мога да се обединят, насърчени са да сътрудничат и да правят компромиси в името на общото благо. Нацията ни дава тази най-важна психологическа котва срещу объркващата буря на промяната – идентичност, която ни дава чувството за съществуване в приемственост. Следователно онзи, който изтрива своята националност, както онзи, който се отрича от семейната си среда, или (както е казал Честъртън), който изоставя своята религия, той е потенциална заплаха за обществото, заради склонността му да стане жетрва на всяка „недопечена” идеология или страст, която срещне.”

Изключително силния британски национализъм на Тачър личи ярко от цялата и управленска практика: силен акцент върху армията, безкомпромисно защитаване на британския интерес и суверенитет в европейския процес, защитата на Съюза (британския).  Често Тачър е по-крайна от общественото мнение в Кралството – например по отношение на ядрената програма и защитата на британското единство, където нейния краен национализъм посреща много критики дори сред съпартийците и. Когато Аржентина анексира Фолкленските острови, Тачър дава безкомпромисен ултиматум. Нейните опоненти от левицата и по-умерените консерватори остро я критикуват, като казват, че няма смисъл да се води война и да загиват хора, заради някакви островчета на другия край на света, където живеят само пингвини. Тачър отговаря „Да, но те са британски пингвини!” и спечелва Фолкленската война. Тъкмо тази победа и спечелва огромна подкрепа и ресурс от доверие за следващите години. Опонентите и либерали я обвиняват в „националистически милитаризъм” и „най-зловещия пример на империалистки национализъм след  1945г.”

Сп. „New Statesman” определя тачеризма като „Националистическият кръстоносен поход на Торите, воден със страст и устрем”.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: