Самюъл Хънтингтън: Западът е поразен от криза на идентичността

huntington

Проф. Хънтингтън, последната Ви книга е озаглавена “Кои сме ние?” , за какво всъщност се говори в нея?

Тази книга е за Америка. Виждате, че в самото и заглавие се съдържа въпрос и именно това е въпросът, на който се опитвам да отговоря в нея – какво означава американската национална идентичност и как тя се е променяла през годините.

Преди осем години появата на друга Ваша книга – “Сблъсъкът на цивилизациите”, предизвика крайно противоречива реакция. Вече покойният специалист по Изтока Едуард Саид дори написа специална статия, в която Ви обвиняваше, че съзнателно тласкате Запада срещу Исляма…

Никога не съм се опитвал да разделям света на две, нито пък да противопоставям една цивилизация на друга. Всъщност многократно цитирах именно Едуард Саид в раздела на “Сблъсъкът…”, посветен на Исляма. Аз разглеждам глобалната политика като взаимодействие между осем основни цивилизации, като очевидно е, че Западът и Ислямът са сред най-значителните измежду тях. През последните 1300 години отношенията между тях са търпели много промени. Понякога са били мирни, в други случаи те са били в остър конфликт. Ясно е, че днес преживяваме изключително впечатляващ възход на Исляма, в резултат от което мюсюлманите, от Мароко до Индонезия, все по-ясно осъзнават общата си ислямска идентичност и се опитват да я утвърдят, използвайки за тази цел различни средства – понякога и насилствени. Това е и причината за зачестилите изяви на войнствения ислямски екстремизъм.

Как стигнахте до изводите в книгата си за “цивилизационния сблъсък”?

Вижте, във всичките си книги, включително в последната – “Кои сме ние?”, се опитвам да анализирам феномени, на които по една или друга причина, хората не могат или не искат да обърнат необходимото внимание. Така бе и с първата ми книга за отношенията между армия и държава, която бе подложена на доста критики тъй като анализираше по нов начин отношенията между гражданските и военните институции в Америка. Но само след няколко години основните тези в нея бяха приети от всички и днес, трийсет години след появата и, тя се смята за класическо изследване на проблема. “Сблъсъкът на цивилизациите” също бе яростно критикувана от някои, но след 11 септември хората започнаха да я смятат едва ли не за “пророческа”. Лично аз съжалявам, че тя наистина се оказа такава.

Разкажете нещо за себе си. С какво се занимавахте в администрацията на президента Картър например?

Бях координатор по планиране на сигурностто в Съвета за национална сигурнтост, където работех заедно с моя приятел Збигнев Бжежински, който бе съветник по сигурността на президента. Именно той ме покани и работих там няколко години.

Работил сте и в администрацията на президента Джонсън…

Така е. Бях консултант в Държавния департамент и, в частност, в Съвета за политическо планиране, където ме помолиха да напиша доклад за това, как би могла да се постигне политическа стабилизация в Южен Виетнам. Това бе разгара на Виетнамската война, през 1967. И така, заех се с това, прекарах няколко месеца в Южен Виетнам, анализирайки ситуацията, после се върнах и написах доклада, който бе подложен на унищожителна критика. Помня хората, които се бяха събрали на обсъждането му – все високопоставени служители, отговарящи за политиката ни в Югоизточна Азия. Когато свърших един от тях ми каза: “ако всичко, което твърдите е вярно, значи всичко, което ние правим във Виетнам е погрешно”…

Добре, да се върнем на най-новата Ви книга “Кои сме ние?”. Какво Ви накара да я напишете?

Основната причина бе, че през 90-те години, наблюдавайки развитието на събития и новите предизвикателства пред Америка, стигнах до извода, че може би най-сериозното измежду тях е ерозията на американската национална идентичност. Лично аз смятам, тази идентичност има няколко ключови елемента – в книгата си посочвам четири от тях, като ги изреждам в историческата им последователност: това са расата, етничността, културата и онова, което обикновено означаваме като “американската вяра” или “американската мечта” – специфична съвкупност от ценности и политически убеждения, посочени още от Томас Джеферсън в Декларацията на независимостта, а след това и от други американски национални водачи.

За щастие, значението на расата и етничността, играещи ключова роля през първите 200 години след появата на европейските заселници в Северна Америка, постепенно избледнява. Което поставя ударението върху общата ни култура и общата ни вяра в Америка, т.е. в “американската мечта”. В книгата си доказвам, че всъщност тази вяра е продукт на културата, така че ерозията на американската национална култура или промените в характеристиките и, несъмнено биха имал много сериозни последици. Защото, ако изчезне и общата американска национална култура, като обединяващ елемент остава само “американската мечта”, а това очевидно не е достатъчно за съхраняване единството на нацията. Тук е мястото да спомена, че в книгата си правя много ясно разграничение между заселници и имигранти, защото ние често обичаме да казваме, че сме нация от имигранти, което обаче е вярно само отчасти. Защото имигрантите са хора прехвърлящи се от едно в друго общество. Тоест, задължително трябва да има вече оформено общество, което да ги приеме. И аз твърдя, че основите на американската национална култура са поставени през ХVІІ-ти и ХVІІІ век от британските заселници и тяхната англо-протестантска култура (защото през ХVІІ-ХVІІІ век Северна Америка е 98% протестанстка страна). Освен това става дума за протестанти-дисиденти, заселили се тук, защото са били преследвани във Великобритания. Именно идеите, ценностите, културата, институциите и обичаите, които те донасят, формират ядрото на националната култура на Съединените щати.

Разбира се днес в САЩ съществуват и други култури, или ако искате – суб-култури. Но в повечето страни винаги доминира една, водеща култура (или културно ядро) като в Америка тази роля се изпълнява именно от англо-протестантската култура на първите заселници, въпреки че тя несъмнено еволюира и се променя, включително и заради вълните нови имигранти, и то в позитивен смисъл. И все пак, в основата си тя си остава културата на първите заселници.

Какво обаче се е променило толкова радикално в Америка през последните десетилетия та да постави под въпрос това “културно ядро”. В книгата Вие например посочвате наличието в САЩ на 38 милиона испаноезични американци, какво означава това за Америка?

Смятам че мексиканската (или испаноезичната) имиграция, особено от средата на 60-те години на миналия век насам, е феномен с който преди не сме се сблъсквали. И преди сме имали големи имигрантски вълни, например в средата на ХІХ век или в навечерието на Първата световна война. Наистина, след края на войната властите се погрижиха да ограничат имиграцията, като Конгресът прие редица силно рестриктивни закони в това отношение. По-късно обаче, вече в средата на 60-те, решихме да променим тези закони и отново се отворихме за имигрантите. Което, по принцип, бе правилно. Но никой тогава не предполагаше че промяната ще доведе до такава вълна от имигранти, значителна част от които са испаноезичните и най-вече мексиканските имигранти. За пръв път в американската история огромното мнозинство нови имигранти говорят един и същ език, и това не е английският.

Давате наистина впечатляващи статистически данни в книгата си. През 60-те години имигрантите са били 3,3 милиона, а през 90-те 9 милиона, в резултат от което през 60-те жителите на САЩ родени в чужбина са били 5,3% от населението, а през 2002 – те са вече 11,5%. Това добре ли е, или напротив?

Смятам, че по принцип имиграцията е полезна. Тя играе ключова роля в развитието на Съединените щати и имигрантите имат огромни заслуги за американските успехи в икономиката, науката, техниката и изследванията, както и за позитивната роля, която страната ни играе в света. В миналото обаче, имиграцията винаги е била съпроводена от тоталната асимилация на имигрантите и мисля, че проблемът всъщност не е имиграцията, сама по себе си, а нейните изключително големи размери. В резултат от което по-скорошните имигранти, и в частност испаноезичните, не могат да бъдат асимилирани както имигрантите в миналото. Тоест, става дума за различен процес.

Има редица фактори в самото американско общество, които съдействат за това, също както и специфичните особености на новия тип имигранти. За предишните имигранти, от ХІХ и ХХ век, преселването в Америка бе истинско изпитание. Трудностите бяха значителни, а през ХІХ век имигрантите са били изправени и пред много сериозни рискове и опасности. Мнозина от тях умират от болести оше на корабите, на път за Новия свят. Така че някогашните имигранти са били далеч по-мотивирани да направят всичко за да успеят и се интегрират в американското общество, възприемайки културата му. Сегашните имигранти не трябва да се подлагат да подобни лишения и изпитания, в резултат от което не копнеят особено да се интегрират успешно и така възниква феномена на американците с две националности, с две родини и (което се случва все по-често) дори с две гражданства. С ръста на тези “нови имигранти” нарастват и раъзличията вътре в самото американско общество. Оттам пък идват и нови проблеми…

В книгата си посочвате като една от причините за тези проблеми това, че младите хора вече не изучават истинската американска история. Всъщност, доколко въобще ни интересува историята на Америка?

Истината е, че история на Америка започва да се изучава едва след края на Гражданската война. Историците от епохата преди войната обикновено пишат за своя щат или регион. Тоест, това не е истинска национална история. Впрочем, преди Гражданската война, въобще е под въпрос доколко американците са били истинска нация. Именно войната, како посочва и Емерсън, е тази която действително ни превръща в нация. И едва след нея американците започват да се интересуват от своята национална история.

Столетието между 60-те години на ХІХ и 60-те години на ХХ век е века на американския национализъм. Именно тогава американците се превръщат в убедени националисти, започват да се идентифицират със своята страна и, наред с всичко останало, създават своята национална история и увековечават паметта на Бащите-основатели и цялата плеяда американски национални герои.

През 60-те години на ХХ век обаче, с възхода на мултикултурализма и другите структурни промени в обществото, националната история започва да запада. Вместо това ударението все по-често се поставя върху историите на отделните етнически или расови общности в САЩ, или пък тази на други обществени под-групи, пренебрегвани във века на американския национализъм. В резултат днес пренебрегвана в училищата и особено в колежите е именно американската национална история. Която постепенно се подменя с историята на отделните общности и групи в американското общество. А това не е едно и също.

Защо стана така?

Ами най-вече в резултат от мощното интелектуално движение от 60-те години на миналото столетие, отхвърлящо национализма. Разбира се това бе повлияно и от Виетнамската война, а от друга страна – бе страничен продукт от масовото движение за граждански права. Знаете, че в резултат от него бяха прокарани редица закони против дискриминацията на цветнокожите и в защита на гражданските им права, защото (което бе факт) дискриминацията нарушаваше фундаменталните принципи на американското общество.

Но след като тези закони бяха приети, чернокожите и различните други малцинствени групи започнаха да претендират за специални привилегии и то именно като групи, а не като индивиди. Етнически, расови и сексуални малцинства – всички те искаха повече внимание към проблемите си. И мисля че това, поне отчасти, бе резултат от изместването на американската национална история от историите на различните общности.

Но, ако расовата дискриминация действително противоречи на “американската мечта”, защо в САЩ десетилетия наред се е толерирало робството?

Това разбира се е една огромна аномалия, дори Джеферсън, който е автор на Декларацията на независимостта, също е имал роби, както и повечето южняци в САЩ, чак до Гражданската война. Но тази аномалия е била преодоляна. Всъщност, робството се появява през ХVІІ век, когато възникват и плантациите за тютюн или памук. За плантаторите робството е било ефективен начин за печалба. Освен това по онова време робският труд се използва не само в Америка, но и в почти целия свят. И все пак, става дума за едно много значително противоречие. За щастие Америка съумя да се отърве от робството, а столетие след Гражданската война – и от последните метастази на расовата дискриминация.

Неведнъж сте се обявявали за “старомоден демократ”, твърдите, че сте противник на операцията в Ирак и, че на предстоящите президентски избори (2004 г.) ще гласувате за Джон Кери…

Така е.

Добре, но по проблемите, за които говорихме досега, включително този с имиграцията, заемате по-скоро консервативни позиции. Това не Ви ли прави по-скоро съмишленик на Джордж Буш?

Да, аз действително се смятам за консерватор, но когато говорим за консерватизъм, основният въпрос е, какво точно следва да се “консервира”, т.е. да се запази. Смятам, че е необходимо да съхраним американското общество и американската култура и, разбира се, да продължим да ги развиваме – те трябва да се променят.

Всъщност, доколко традиционното делене на либерали и консерватори има някяква реална основа днес?

Вижте, поначало ние в Америка дефинираме либерализма и консерватизма по твърде различен начин, отколкото в Европа например. Всъщност, както твърдят мнозина авторитетни учени, всички в Америка, включително Буш и дори хората, стоящи в дясно от него, са либерали в европейския смисъл на това понятие. Американските “нео-капиталисти” например, са въплъщение на европейското разбиране за либерализма. В същото време, ние в Америка ги определяме като “консерватори”, докато за нас либерали са онези, които подкрепят държавната намеса в икономиката, по-широката и социална ангажираност и т.н. Струва ми се обаче, че и едните, и другите са необходими на американското общество.

От geopolitica.eu

 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: