В защита на Реформаторския блок

radank

Радан Кънев

Разбирам хората с близки до моите възгледи, които са скептични към Реформаторския блок. И не само защото у нас скептицизмът е норма (а и това понякога е полезно).

Разбирам и това, чеРеформаторският блок се посреща с открита и клеветническа враждебност от очевидните си опоненти. Дори само началните социологически данни са показателни – той представлява огромна опасност за статуквото в българската политика.

Не преставам да се учудвам обаче на пасивността, с която сме склонни да посрещаме и атаките, и съмненията. У нас да защитиш делата си се приема сякаш за нескромност, едва ли не нахалство. По-обичайно е да мънкаме, все едно някой друг ги е свършил, да се застраховаме срещу собствени провали. Е, аз не съм такъв човек. Пиша този текст, за да защитя блока – лично, убедено, със съзнание за отговорността, която нося пред членовете и симпатизантите на ДСБ. Пиша го, защото неведнъж през последните месеци говорих за тъжните последици от сложните игри, тънките сметки и дългите пасове.

Убеден съм, че моментът изисква да се действа смело, открито, безрезервно.

Последните дванадесет години ни научиха на един важен урок – че пасивността е услуга за тези, които стрелят по нас. Че непрекъснатото взаимно обвиняване в грехове, които именно противниците ни вменяват, рано или късно се обръща на братоубийствена война. За тези дванадесет години, българската десница загуби и лидерите си, и лидерството си като обществена сила. Загуби силата да води обществото към промени. И тъй като никой друг не се осмели, спряха и промените. И така стигнахме до 14 юни.

Само два месеца и една седмица по-късно, ние изглеждаме забравили какво ни събра. Ами събра ни съвестта ни. И чувството за отговорност пред тези половин милион българи, които гледаха избора на Пеевски за шеф на ДАНС, без да имат един народен представител, който да стане и да кресне от тяхно име това, което им спираше дъха в този петък.

Събра ни невъзможността като граждани на България да търпим това, което видимо се случва – превземането на институциите ни, на демокрацията ни и на пазара ни от мафията. Никой никому не се обади този петък по партийния телефон. Всеки написа 2-3 реда в интернет и тръгна за площада. И там бяхме всички – хора от СДС, ДСБ, Зелените, Движение БГ, „Свобода и достойнство“, Синьо единство (изреждам по ред на учредяването, неизчерпателно). „Партийни ръководители“ разни, излезли със семействата си да свършат това, в което се провалиха като политици – да направят превземането на държавата от мафията невъзможно …

(Знам, че и до днес на протеста има много избиратели на ГЕРБ. Те имат моето уважение, но този текст не е насочен към тях)

Ако в този ден бяхме казали на хората на площада, че няма да се обединяваме, защото „имаме значителни политически различия“, щяха да ни ритат, докато попаднем вътре в огражденията, за да могат да ни освиркват заедно с останалите.

И тъй като бях активен участник в събитията от 14 юни насам, а и не съм забравил какво ни срещна и събра тогава, ще си позволя да защитя Реформаторския блок от най-честите обвинения, които получава вътре в партиите или извън тях (за съжаление, твърде сходни):

1) Режисиран проект на (някаква) олигархия:

Това е класическа лъжа. Нито един „олигарх“, независимо от дефинициите, които можем да дадем на този термин, не е участвал в най-малка степен в процеса на събиране на партиите от РБ и преговорите между тях, от 24 юни, та до ден-днешен. Няма съветници, няма посредници, няма договорки с медии, нищо. Всичко е станало пред очите ми, практически всичко – пред очите на цялото общество.

2) Проект на Президента:

Още една обикновена лъжа. Нито блокът като цяло, нито партиите в него са в контакт с г-н Плевнелиев, с него ви съветници, официални или неофициални кръгове. Едва миналата седмица, г-н Плевнелиев организира рутинна протоколна среща с г-жа Кунева и с мен, и то не като представители на РБ (каквито и не сме), а като председатели на две извънпарламентарни партии с близък до прага резултат и активна позиция днес. Нямам никакви данни в подкрепа на твърдението, че българският президент изобщи е излязъл извън правомощията си и „акушира“ политически проекти. И дано съм прав.

3) Безпринципна коалиция с цел влизане в следващия парламент.

Влизането в следващия парламент не е лоша цел. Не мисля, че е по-добре отново да оставим няколкостотин хиляди българи без представителство.

Независимо от това, обвинението е несправедливо. Всички партии в блока имат много ясна и практически идентична програма в областта на правосъдието, което ги противопоставя на класическите партии на мафията в България и ясно ги разграничава от доскорошните управляващи. Сходствата са десетократно повече от разликите в областта на икономиката, администрацията, образованието и другите публични услуги, човешките права.

И най-важното: Чувството на общност между избирателите ни, на което ще се спра малко по-надолу.

4) Компрометирани „стари муцуни“, които търсят оцеляване на гърба на протеста.

Това е най-традиционното обвинение, и е също толкова неверно. В огромната си част хората, които се занимават с организацията и програмата на блока, са „ново поколение“ политици. Дори – вярвайте ми – често твърде ново и неопитно. Включвам и себе си. Видимо допускаме грешки, които са допускани и преди нас, видимо се изправяме пред проблеми, които ни липсва опит да решим.

Идеята за „стари муцуни“, които ехидно дърпат конците, е невярна. Може би твърде невярна… Но по-важното е, че опитните политици от партиите в блока, са в огромна степен жертви на умишлено очерняне от същите тези мафиотски среди, които избраха Пеевски начело на ДАНС. И с всички възражения, които имам към управлението на НДСВ например, ми е много смешно, когато с радост цитираме един клеветник за едно, а го опровергаваме за друго. Клеветникът си е клеветник. Не го използвайте срещу Кунева, защото ще сте безпомощни, когато ви почне вас….

5) Обикновена партийна коалиция – турлюгювеч от вече загинали партийки.

Привидно вярно. Партиите вече са седем, всички са били неуспешни на предишните избори и носят тежка история от провали последното десетилетие. Няколко насрещни аргумента:

- Колкото и да са „умрели“, тези партии продължават да получават гласовете на около близо половин милион души. И когато се явяваме отделно, тези хора остават непредставени;

- Идеята, че ако нариташ „умрелите“ в ъгъла, ще цъфнеш от пепелищата целият в бяло се оказа изключителна заблуда. Всички опити в тази посока завършиха с провал и ново разочарование на избирателите. Очевидно е нужна консолидация, а не остракиране;

- Независимо от загубата на доверие (дължаща се в огромна степен именно на разцепленията и на пасивността пред мафиотските атаки), „умрелите“ партии продължават да имат експертен потенциал, десетократно надвишаващ този на всичките 4 в 42-ото НС, взети заедно. Дори само за консолидация на този потенциал, си струва взаимодействието;

- Най-важното: Към Гражданския съвет на блока и експертните му комисии вече активно работят десетки експерти и общественици, които не са част от седемте партии. Те поемат лична и политическа отговорност именно в името на Реформаторския блок и не биха го направили за една от партиите или за някаква малка коалиция от 2-3 формации. Те са гаранцията, че става дума за нов политически субект със собствено бъдеще, лице и отговорност;

6) Потенциален съюзник на БСП и ДПС.

Тъжното е, че тази лъжа се разпространява от хора от „сините“ среди и от среди в ГЕРБ, които публично постоянно“протягат ръка“. Казвам го още веднъж, ясно – за нас БСП и ДПС са партии на мафията, вратите към тях са зазидани. За „Атака“ изобщо не говоря…

Сега няколко вътрешни теми, болезнени за привържениците на ДСБ:

7) „Защо с Кунева/ Надежда/СДС?“

Ами въпросите в известен смисъл дават отговора. Възражения има практически към ВСИЧКИ субекти в блока, и със сигурност – към отделни силни и познати личности във всяка една от партиите. Нали сме наясно, че въпросът „Защо с Иван Костов?“ постоянно се задава в другите партии?

Недоверието към политическите лидери вдясно от центъра беше култивирано дълго време. Този процес започна по време на управлението на ОДС чрез няколко вестникарски парцала, финансирани от мафиотски среди вътре в десницата и продължи неуморно до изборите през 2013г., когато даде своя плод. Това недоверие се разпространи сред активите на отделните партии и стигна до обикновените избиратели.Персонифицирането на партиите със стари лидери, по тази причина, е класическо оръжие на враговете ни.

Ако слушаме недоверието си, нямаме друг избор, освен да се явим всички поотделно и да претърпим крах, в сравнение с който май ’2013 ще ни се струва триумф на демокрацията.

Напротив – в името на избирателите и тяхното доверие, ние сме длъжни публично да преодолеем недоверието си. Да направим това, което направиха Иван Костов, Стефан Савов и Анастасия Мозер през 1996г., и което даде възможност за реформаторското управление през следващия мандат.

И отново – като се абстрахираме от недоверието към политически лидери, за насаждането на което и ние имаме своята отговорност – общността на избирателите ни е единна. Като ценности, светоглед, социално положение, образование – твърдите електорати на тези партии са едно. Те винаги са искали единство, но твърде често с абсурдното условие „единство без Еди-кой-си“. Надали точно на привърженици на ДСБ трябва да обяснявам колко абсурдно е това условие.

8) Защо със „Зелените“, които са леви/терористи?

Ами защото не са. Прочетете им програмата. Между другото, ДСБ е преговараяла със Зелените многократно, за съжаление безуспешно, в миналото. Нищо ново.

Принципни различки между Зелените и десницата има, но те са преодолими. Общото е много повече. Пример: И ние, и Зелените искаме устройствените планове на населени места да се съобразяват с плановете за управление на защитените територии. Това се нарича законност. Чак след това може да имам някакви разлики по параметри на развитие и застрояване. Днес няма законност – има мафия…

9) Защо с Касим Дал?

Важен и труден въпрос. Първо – не е с Касим Дал (вж. т.7 – това персонифициране е оръжие на враговете ни…). А е с партия, която успя да спечели доверието на близо 50 000 български турци в непоносимите условия на политически монопол върху гласовете на българските турци, наложен с всички средства на мафията. Всеки от тези избиратели е поел не политически, а пряк житейски риск, за да се противопостави на този монопол.

Струва ли си ние да поемем политически риск (примерно от атаки от националисти)? Моят отговор е – да. Струва си, защото премахването на политическия монопол върху гласовете на българските турци е стратегическа цел за България за десетилетия наред. Този монопол души българската политика, като дава неограничена власт на една партия на мафията. Пречи на българо-турските отношения и така блокира и икономиката ни. И най-вече – сегрегира стотици хиляди български граждани и ограничава както правата им, така и възможността им да се развиват пълноценно икономически, да градят независими семейства и общности.

Това е истински национализъм – да се грижиш за стартегическите интереси на българската нация (включваща различни етноси) и да поемеш рискове с тази цел… Другото е трупане на евтини ползи под националния байрак, с цената на рушене на единството на нацията – предателство.

10 ) А в миналото как се плюехте …

Много грешки са допускани в миналото. И в бъдеще ще се допускат много. Но нека поне не повтаряме очевидните. Политическата конкуренция е нещо нормално, нормално е и тя да бъде на моменти изострена. След като сме се явявали отделно, нападали сме се. Личните нападки обаче са доказано вредни.

Способността да оценяваш грешките си и да ги поправяш е важна в политиката, и ще става все по-важна, защото гражданите стават все по-наблюдателни и чувствителни. И слава Богу.

11) Ще се разпаднете…

Това зависи само от нас. Ако продължаваме да не си вярваме, може и да се разпаднем. Ако насърчаваме недоверието помежду си, също.

Ако обаче увеличаваме гражданското присъствие и създаваме нови спояващи елементи, ако изградим регионално ниво, ако създадем истинско колективно политическо ръководство – съвсем няма да се разпаднем. Други ще се разпадат, за да се присламчат. Гледали сме го и от двете страни… Засега сме на правия път. Пиша това, за да останем на него.

В заключение:

Реформаторският блок не е свенлив полу-легален проект на неколцина лидери и няколко малки партии, чрез който по терлици да влезем в следващия парламент. Такъв можем единствено сами да го направим, ако се държим по терлици.

Реформаторският блок е политическо обединение с няколко изключително тежки задачи, които изреждам според моята преценка за важността им:

Първо, да покаже на избирателите, че БСП-ГЕРБ не е единствена алтернатива.

Второ, да обедини десните привърженици и симпатизанти след дванадесет години на ерозия на дясното.

Трето, да отговори на нуждите на едно цяло ново поколение граждани, да влезе в диалог с тях, да им покаже, че има смисъл да бъдат и избиратели, а и политици.

Четвърто, да представлява събудената градска средна класа и да ѝ даде представителство.

И най-важното – да не допусне да остане „проект на жълтите павета“, затворен, самовлюбен и враждебен към околните и към чуждото в себе си. Да сложи началото на устойчива коалиция/партия в дясно и център, която да представлява интересите на различни обществени, а и етнически групи от обществото, да търси баланс на регионите и мястото на България в един все по-единен Европейски съюз.

Тези задачи по терлици, със свенлива самокритика, няма да изпълним. А ако не можем да ги изпълним, сме излишни.

Сега е време да „изуем“ терлиците, а и чепиците.

След петък, 14 юни и петък, 16 август, е време за ботуши и цървули. Мафията иска война и противопоставя българските граждани един на друг. Войната трябва да си получи. Но не между гражданите, а всички срещу мафията.

От radankanev.blogspot.com

 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: