Високомерие към баницата

Virginia Stamatova

Виргиния Стаматова е възпитаничка на НГДЕК “Св. Константин Кирил философ” и СУ “Св. Климент Охридски”, специалност българска филология. Работила е като журналист в БНР, БНТ, в-к “Дневник”. В момента е журналист в БНР.

 

 

 

- Мисли за таргет групата на продукта, повтаряше ми новият акаунт менидър. „Мисли!“

- Е, добре, де! Мисля. И какво от това? – казвам мислено, докато му се усмихвам с ъгълчетата на устните си с онази снизходителна усмивка, с която удостоявам обикновено нарцистично уязвимите индивиди.

Той продължава монолога си:

- И какво прави твоят човек? ЯДЕ МАЗНА БАНИЦА! Ти, миличка, не пишеш слогани за Евгени Онегин, за твоя интелигентен потребител, а за човека, който даже не ЯДЕ, а ДЪВЧЕ МАЗНА БАНИЦА!

- Не съм ти „миличка“, казвам жлъчно и продължавам да се усмихвам, макар че ме напушва смях. „И какво имаш против баницата?- продължавам.

- Не, нищо определено, казва новият акаунт – обяснявам ти как да си представиш простия потребител.

- А-а! Ами аз си представям простака по друг начин. Кое е водещото тук ПРОСТАКЪТ или БАНИЦАТА?“

- Простакът, който ЯДЕ/ДЪВЧЕ МАЗНА БАНИЦА! – продължава да упорства той.

Положението става неудържимо, защото, наистина ме напушва смях: простакът е налице, остава да му намерим баница! Удържам се и продължавам:

- Каква е баницата – моля за пояснения. Fast food, или домашна? Със сирене или със спанак? Помогни ми да си я представя по-добре!

Но преди акаунта да ми отговори или докато се колебае дали и колко точно се шегувам, се чува глас от аудиторията:

- М-м баница…Кой каза баница? – гласът е на дизайнера, който задремал и изпуснал диалога, в просъница беше дочул ключовата дума „баница“.

Това обаче сложи край на импровизирания разговор за потребителя и баницата. Да не си мислите, че правим реклама на прах за пране или тоалетна хартия. Рекламата е … на верига мебелни магазини.

Но моят мозък беше включил на вълна „баница“ и аз продължих мислената импровизация по темата, без никаква връзка с мебелния магазин и прилежащите дивани и холни масички….

Ех, баница, баница! „Не е луд който яде баницата“, казва една народна поговорка! „Луд е който му я дава!“ Но в моя случай баницата беше принизена. Отношението към нея беше високомерно, т.е. бях изправена пред точно противоположната ситуация. „Луд е който яде баницата, не който му я продава!“ – би трябвало горе-долу да гласи новата версия.

По някаква причина яденето на баница се беше превърнало в непрестижна дейност и явно – бях го изпуснала, така че трябваше да го наваксам. Поне като помисля малко по темата.

Има ли припокриване между простотията и бедността, чието олицетворение се явяваше баницата? Иначе казано – задължително ли е прост всеки, който е беден и яде баница, вместо кюфтета, например? В този момент асоциативно в съзнанието ми изплува образът на моя бивша преподавателка по география от гимназията, която видях преди време да рови и една кофа за боклук. Беше определено бедна. Дали беше проста – не. Дали би могла да яде мазна баница – да. А би ли си купила диван/ табуретка/ холна масичка? Не – защото няма пари и рови в кофите…

А кой би си купил мебели? Вероятно освен това „да му трябват мебели“, трябва и да може да си ги купи, т.е. трябва да не е поне на ръба на мизерията.

Как стоеше потенциалният клиент в хранително отношение?

Най-вероятно по-скоро би ял кюфтета или пържола, вместо мазна баница. Дали е интелигентен или простак? Честно казано, вероятността да е простак ми се вижда по-примамлива. Аргументите ми – по-високо в хранителната верига стоят обикновено хищниците, тези, които изяждат или изстискват другите, за да си осигурят хранителна среда. Вървят ли тези качества в комплект с диплома? Може – по желание на клиента – все пак много ВУЗ-ове продават тапии, но човекът си остава на същото интелектуално и духовно ниво и след покупката.

Колко тъжно!

Преди се деляхме на седесари и бесепари; на левскари и цесекари; на селяни и граждани; на роми и българи и на каквито още се сетите… сега се опитват да ни класифицират само в зависимост от положението, което заемаме в хранителната верига. Високомерието не е към баницата, а срещу човека и по-точно срещу бедния, макар и образован човек.

От доста време у нас са на мода хора, чиито дрехи струват повече от същността им, т.е. формата публично е превзела съдържанието. Разбира се, жалко – за самите тях на първо място. Но по-тъжно ми се вижда, когато един човек струва по-малко от храната, която преработва. А дори и с мазна баница в ръка, интелектуалецът пак е значим. Та нали оmnia mea, mecum porto. (лат. „Нося всичко свое със себе си“).

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: