За Рождество, градовете и „Благоволението”

yanakiev

Калин Янакиев*

Всяка година преди Рождество Христово по медиите ни започва едно характерно вайкане. „Българинът” (и по-широко – „съвременният либерален човек”) е изгубил културата на празнуването, превърнал е големия християнски празник в тържество наконсумативизма, забравил е храма, забравил е дома, всичко е „завъртял” около хипермаркета и мола…Сам аз неведнъж съм се включвал в този хор на оплакването.

Днес, в предрождественския ден, бих искал да си призная, че в това „дежурно” вайкане, въпреки изкушението да се „прибавя” към него, аз все пак всякога съм усещал и определена доза лицемерност.

Че „нашият съвременник” е преимуществено не-църковен, е неотрицаемо. Неотрицаемо е обаче, че и критикуващите го медии са такива, при това в още по-голяма степен. И все пак „нашият съвременник” в Европа твърде отчетливо се отличава от българина в предрождественския период. Случвало ми се е да бъда в големи западноевропейски градове в края на ноември и мога да засвидетелствам разликата.

Първо – още далеч, далеч преди празника централните улици и площади в тези градове грейват от светлина. Големите магазини също се пременяват в бляскави одежди. Улиците се препълват с хора, отварят лавки, предлагащи греяно вино и сладкиши, и хората се стълпяват пред тях. Разбира се, че всичко това е мотивирано от „кайроса” на пазара, но трябва да си особено зложелателен, за да не почувстваш и още нещо. Градът се актуализира като общност през тези дни и дори – възвръща нещо от традиционната си (домодерна и ранномодерна) занаятчийска „душа”. Защото е безспорно, че душата на традиционния европейски град е не административна и служебна, а по-скоро занаятчийска и пазарно-съборна. Да, вярно е, че родилното ядро, сърцето на града е пазарът, но пазарът в един (все още) не-анонимен, спектакуларен, телесен смисъл на тази дума: пазарът като площад, на който различните занаятчии и „майстори” се надпреварват да покажат своите „чудеса”, „шедьоври” (chef-d’œuvre е занаятчийски по произхода си термин). А това означава – да поразятда удивят своите съграждани, да ги „спрат” при себе си. За да го направят обаче, освен умели и предприемчиви, те трябва да бъдат и ведри, и изобретателни, и най-важното – великодушни и общителни. Ето защо пазарният площад на един традиционен град е и мястото, където „домовете” (семействата) излизат от себе си, за да се срещнат помежду си, за да се видят едни други, за да се покажат едни на други – за да влязат във връзка. И значи в традиционния европейски градски площад има постоянно „зашифровано” нещо празнично, театрално. Неслучайно в далечните векове преди модерността там са се разигравали, върху специални платформи, представянията на празничните мистерии по сюжети от Св. Писание. Площадът е имал ритуалния „код” на своето периодично актуализиране, пробуждане. Големите църковни празници са били „кайросите” и на градските площади, а това означава – и на събирането на града като общност. В храма той, градът, се е събирал като евхаристийна църковна общност, като „еклесия” (което буквално също означава празнично събрание), за да засвидетелства принадлежността си към Христос на това място, на площада около храма пък се е събирал, за да засвидетелства принадлежността си към това място изобщо.

Разбира се, че много от това отдавна се е трансформирало, изменило, наистина – изветрило се е, меркантилизирало се е. Но не напълно, не докрай. В предрождественския период „либералният градски европеец” – и това е усещал всеки, който е бил по това време в старите му градове – е съхранил нещо от специалния благослов на този празник, който както е известно гласи: „Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение”. Защото, трябва да се забележи, че самото струпване на хората по площадите и улиците, самото „отпускане на душите” (и да, да – на кесиите) под огромните светила на електричеството и неона, е разпростиране на някакъв „мир”. Самите делници, далеч преди Рождество, се пронизват от нещо специфично долавящо се: безмирието на делника (защото делникът е задъхан, обременен, затичан и – без-мирен) е „отложено настрана”. „Бягането” по пистите на „конкуренцията” и „предприятията” е спряно. Светлините привличат хората да излязат вечер, да се стълпят, да са всички заедно, да са „на-едно”, да са – „градът”. И ето „градът” е влязъл в период на мир със себе си. И „между човеците” има „благоволение”.

Защото не е, не е само търговска примамка огромната, двадесетметрова елха, изправена от партера до купола на четириетажния хипермаркет и накичена с огромни блестящи топки. Тя е и „благоволение”, демонстрация на блага воля: „заповядайте, удивете се, развеселете се”. Не е само „промоционален трик” великолепната коледна опаковка на изненадващата бонбониера, сякаш наистина изработена в работилницата на дядо Коледа. Тя е и „благоволение”: „това е специално за вас, това е специално за празника, благо-волете и вие, позволете си благо-волението да си вземете от тази блестяща радост”.

За забелязване е, че на така обмърморваните от някои „коледни базари” в западноевропейския град, както търсенето, така и предлагането е най-вече именно израз на „благоволение”. Защото на тях търговците не изнасят неща, които през останалите дни в годината „ги няма”, или „за през останалите дни са твърде скъпи”, или са „особено нужни”. Не, изнасят се най-вече радостотворни неща, „чудесии”, чудноватости – изнася се, най-вече, свръхизобилно. В което има и добре преценена „пазарна логика”, но и – „благоволение”. А и предрождественският купувач купува най-вече от „благоволение”. За да „изненада” някого, за да „зарадва” някого – не за да „обогати” дома или близкия си. Спира се на лавката с греяно вино на площада не защото са го привлекли с нещо нечувано, а за да прояви „благоволението” да поприказва с непознат съгражданин, за да послуша „благоволението” на непрестанно и особено старателно през тези дни пускащия шеги, карнавално дегизиран продавач – за да се потопи следователно в „благоволението” на у-миро-творилата се и заусмихвала се общност на своя град.

Всичко това безспорно го има в „консумативното” празнуване на „либералния” и секуларизиран европеец. Колкото и да заслужава критика за глухотата си към първата част от рождественското славословие: „Слава във висините Богу”, ние не можем да си изкривим душата и да кажем, че той напълно е загубил чувствителността си към втората и третата му част. Защото той все още помни, че дни и дни преди Рождество на земята слиза особен „мир” и „между човеците” трябва да се прояви „благоволение”. Дори знае това „благоволение” –  като подобаващия за гражданина дълг преди Рождество.

Тъй че, вместо всеки път да се впускаме в дежурното (и пак повтарям – доста лицемерно у повечето от нас) критикуване на „безудържния консумативизъм на съвременната Коледа”, нека по-добре този път, наистина, както казват, да се вгледаме в себе си. Да се вгледаме и да се попитаме – къде са тази година и малкото светещи украси по улиците ни? София тази година е особено тъмна и унила. Някакви каканижещи фалшиво „Jingle bells” белобради кукли по определени ъгли, клечащи като просякини продавачки на полуплешиви елхови клончета – ето всичко, което се забелязва. И най-вече, никакъв дух на общност. „Средната” – както я определят – класа търчи по магазините, за да „реализира” от месеци обмисляните и пресмятани „по-големи” покупки, или пък – в по-малко състоятелната си част – калкулира как да се вмести в предварително определената сума за подаръци. Каква ти общност на града – в него тази година живеят грижливо противопоставените едни на други от същите тези вайкащи се медии „умни и красиви” протестиращи, сърдити на всичко по-младо „контрапротестиращи”, изтерзани от месеци зъзнене по обсадения площад и катедралния храм полицаи, изцеждащи поравно злост и сиромахомилство „интелектуални” публицисти, маниакализирани и параноични „патрули”, оглеждащи се за „сирийски бежанци” и т. н. и т. н. При това всички до един базисно раздразнени от идиотските заклинания, с които медиите се опитват да катализират казионно „коледно настроение”. На земята ни няма нито мир, нито „между човеците благоволение”. И дори във висините да се възнася „слава”, никой не може да я чуе.

Накрая ще кажа следното. Сигурно в онази страноприемница в покрайнините на провинциалния Витлеем, в която за Иосиф и Мария „не се намери място”, тъй че Младенецът се роди в обора й, сред животните, нея вечер спрелите се там пътници са се веселили. Най-вероятно са и пили и викали. Ние обаче не чуваме и дума на упрек за тяхната слепота. Родилият се Младенец е благословил заедно с целия свят и тяхната малка общност и поне помежду им през тази нощ със сигурност е царял мир и се е проявявало благоволение. Светото Семейство не се е разсърдило на егоистичната им веселба.

То въобще не се е сърдило. Като нас.

От kultura.bg

* Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ ‘Св. Климент Охридски’, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM). Бивш член на Националното ръководство на ДСБ.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook