Три риска пред Реформаторския блок

reformatori

Казват, че глупак е не този, който прави грешки, а който прави едни и същи грешки по няколко пъти. От подобна гледна точка оценката за партиите от т.нар. стара, автентична, традиционна и пр. десница в България трудно може да бъде ласкава. През последното десетилетие и на най-запалените десни фенове дотегна гледката, как любимите им партии постоянно настъпват една и съща мотика и всеки път се учудват от резултата. През последната година в групата се включи и партията на бившата еврокомисарка Меглена Кунева (към която пишешият тези редове принадлежи), поставяйки нов рекорд по бързина и целеустременост в настъпването на въпросното оръдие на труда. Казано по друг начин ДБГ постигна за година това, за което на другите десни им трябваха десет – пълен политически провал. И резултатът беше, че на изборите през пролетта на 2013 г., нито една от въпросните партии не прескочи заветната четири-процентна бариера.

През изминалото лято обаче, съвсем незакономерно, ДБГ, ДСБ и СДС получиха свой втори шанс. Получиха го незаслужено заради кретенизма на тогава все още новите управляващи, довел до внезапно раздвижване на жълтите плочки в София и събуждане за политиката на едно ново поколение българи. В отговор току що нокаутираните партии реагираха бързо и рядко адекватно, създавайки т.нар. Реформаторски блок като свеж и обещаващ политически проект.

По време на летните жеги, големият шанс за Реформаторския блок изглежда се състоеше в това, до есента да се предизвикат предсрочни парламентарни избори, които да вкарат коалицията в парламента преди процесът на ерозия да е обхванал както блока като цяло, така и поотделно партиите в него. За съжаление обаче лятото и есента преминаха без по паважа да се затъркалят премиерски глави, а правителството стегна в пропагандна хватка своите противници и дори успя да разпарчетоса парламентарната група на ГЕРБ. И така, в навечерието на зимата става все по-вероятно наместо в очаквания блицкриг, реформаторите да се окажат в положението на дълга окопна война, за която са меко казано неподготвени. Защото това е същата онази война, която те от 13 години (от местните избори през 1999 г.) неизменно губят, а този път ще трябва да я водят със силно ограничените си ресурси на извънпарламентарна опозиция.

И тук отново стигаме да ситуацията с мотиката.

За да не усетят за пореден път как нещо ги цапардосва между очите, лидерите на Реформаторския блок трябва да се поучат от собствените си грешки и да заобиколят рисковете да ги повтарят. Или поне най-фрапиращите между тях:

Риск 1: Позициониране в центъра

От години десните проглушават ушите на всички със своята дясност. И все пак през цялото време те заемаха съвсем друга политическа ниша, следвайки инерцията от 90-те, когато европеизация, модернизация и демократизация вървяха ръка за ръка и изглеждаха неизбежни като смъртта и данъците. От поне десет години насам обаче ситуацията е напълно различна. България вече е в ЕС и НАТО и предначертаните политически хоризонти няма как да бъдат каквато и да е цел. В тази ситуация политическите елити от другите бивши социалистически държави се огледаха и видяха какво в къщичките им не  е наред. Видяха например, че в стремежа си за бърза модернизация обществата им са изоставили традиционните си морални ценности и нрави и са разпилели собствената си идентичност. Видяха и, че членството в ЕС не е посещение на увеселителен парк, а постоянна конкурентна битка с другите страни-членки за отстояване на националните интереси. Оттук до формулирането на нов консервативен дневен ред, съчетаващ в едно християнското наследство, патриотизма и защитата на принципите на капитализма, крачката беше малка. И повечето стари десни партии в Централна и Югоизточна Европа я направиха.

Какво обаче направи „автентичната“ десница в България? Ами нищо. Така, все едно, че нищо не се е случило, тя продължи да развява стария си прокъсан флаг. Оказа се, че традиционните партийни елити са твърде встрастени от културата на либералния български мейнстриим и на либералния консенсус в Европа и не могат да излязат от неговите калъпи. Всъщност колкото и да говореха за дясно и консервативно, партиите от сегашния Реформаторски блок оставаха в сърцето си либерали – мислещи политиката през граждански права и свободи, а не през национални цели, рушащи нравствените християнски фундаменти на Европа и на България, гнусливо отказващи да се идентифицират със светоусещането на собствените си потенциални избиратели. Без да го съзнават през годините и СДС, и ДСБ и ДБГ се държаха като десници от 90-те, което в политическия и културен контекст на 21-ви век ги превръщаше в центристки и либерални формации.

Ето това е първият и най-голям риск пред Реформаторския блок днес. Отново да се позиционира в създаващото му усещане за домашен уют либерално пространство. Ако се случи, това ще го обрече на неуспех по една проста причина – такива хора в България почти няма. Осъзнатите либерали наистина съществуват и обикалят няколко елитни столични кръчми, но те са твърде малко за да постигнат нещо сериозно в реалния, а не във виртуалния свят на facebook. От електорална гледна точка либерали в България няма, а доколкото ги има те изглеждат толкова несимпатично на избирателите, че е по-добре да се скрият. Ако Реформаторският блок си позволи да скъса окончателно със заявената в няколко дузини партийни документи принадлежност към дясното и продължи да се приплъзва към център-дясното или въобще към центъра, това ще завърши с политическата му смърт.

Риск 2: Партия заради самата партия

Партиите са инструмент за упражняване на властта. Те са измислени и наложени в целия свят с една основна цел – да се борят за участие в управлението. И това е техния смисъл точна така, както смисълът напрмер на зъболекарите е да лекуват зъби. Затова хората гласуват за тях. През последните 13 години обаче днешните реформаторски партии развиха един надменен комплекс за изключителност, който в политическата практика се изразяваше в пълното отричане на моралната легитимност на останалите политически играчи (освен, когато ножът опираше до кокала и някаква набързо скроена коалиция не оставаше единствена възможност за влизане в парламента). Самовлюбено провъзгласили се за най-умните, най-красивите и най-почтените, партиите ограничиха политическата си оферта до избирателя до съмнителната кауза въпросният избирател да има свое представителство в парламента. Не във властта, не в правителството, а в парламента.

Как тази оферта изглеждаше в очите на избирателя е повече от ясно. Горе-долу така, както би ви изглеждал зъболекаря ако отидете при него с болен зъб, а той ви предложи просто да бъде ваш зъболекар. Не да ви прегледа, да ви сложи лекарство и излекува, а да е вашият зъболекар – умен, красив и почтен.

Проблемът е, че нито политиката, нито ваденето на зъби е толкова красиво нещо и хората много добре го знаят. И очакват от лидерите си да начертаят пред тях такъв план, който да ги доведе до властта, а това когато имаш два, три, четири или пет процента означава да намериш съюзници (усилие, централно за изкуството на политиката в повечето европейски демокрации днес). Убедени обаче в своята изключителност реформаторските партии в България се занимаваха основно с това да рушат мостове, своеобразен връх в което бяха продължилите една година клетви, че ДБГ при никакви обстоятелства няма да управлява заедно с ГЕРБ.

Днес нещата не изглеждат много по-различно. Реформаторският блок от сутрин до вечер се занимава с това да измисля красиви метафори, които да илюстрират презрителното му отношение към Борисов и неговата партия. То не са заключени врати, зазидани врати, затръшнати врати и пр. Все по-често и все по-ентусиастко настъпване на добрата стара мотика, която ни провали миналия път.

И тук по никакъв начин не призовавам партиите от блока да преосмислят отношението си към ГЕРБ, към неговото управление и политическо наследство. Защото грешката им не се състои в това, че те смятат конкурентите си вдясно за лоши (лошотии в ГЕРБ дал Господ), а че смятат собствените си избиратели за идиоти. И решават, че най-умният отговор на въпроса „С кого ще направите коалиция за да не управлява БСП?“ е да се ухилиш тъпо и да заявиш, че ще станеш първа сила и ще направиш самостоятелно правителство. От висотата на своите два, три, четири или пет процента.

Риск 3: Да си останем най-готините

В началото на миналия век германският синдикалист и социолог Роберт Михелс формулира своя прочут Железен закон на олигархията, според който всяка форма на социална организация, независимо от нейната първоначална демократичност, неизбежно се изражда във власт на няколко избрани. Разказано на езика на българските реформатори, това означава че винаги когато се създаде политически проект, изглеждащ достатъчно жизнен, така че да обещава някакво светло бъдеще, партийните функционери гледат да се намърдат на най-ключовите позиции в него за да си гарантират въпросното бъдеще. А когато процентите от седем станат пет или от пет – три; и светлината помръкне, в партиите започва процес на самоизяждане при който всеки се опитва да унищожи максимален брой свои съпартийци, смятайки, че намаляването на общата бройка автоматично ще доведе до увеличаване на личните му шансове за успех. И всичко заприличва на купон, на който затварянето на вратата от всеки тръгващ си завършва с констатацията „Абе останахме си най-готините“.

Това е и последното голямо изкушение пред Реформаторския блок, което по всяка вероятност би завършило със следа от мотика по главата. Изкушението, когато попаднеш в някакъв формат да затръшнеш вратата зад себе си, така че никой друг да не може да влезе. Или още по-зле, когато не можеш да убедиш някого в собствената си правота да вгорчиш живота му дотолкова, че да си хване пътя. Дотогава, докато останеш напълно сам.

Това не са единствените значими рискове пред Реформаторския блок през следващите месеци. Това са грешките през които вече се е минавало. И поредното преминаване през които би било много, ама много тъпо.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook