Политиците да посочат границите на мюсюлманите

maron

Моника Марон*

Когато наскоро прочетох във вестника, че вътрешният министър de Maizière иска да преобрази изцяло т.нар. Ислямска конференция, която в момента освен че е изтощителна, не носи и особени резултати, в мен замъждука пламъчето на надеждата.

Най-после, помислих си аз, най-после се намери министър, който си задава същите въпроси, каквито отдавна си задават толкова много хора, сред които и аз: Защо трябва да има само Ислямска конференция, защо няма например и Хиндуистка или Православна конференция, защо няма също така Полска, Виетнамска, Африканска конференция?

Е, казах си, най-после ще има конференция за всички имигранти, в която виетнамските и полските имигранти ще могат да обяснят на турските си съседи защо техните деца успяват да се справят чудесно с изискванията в училищата и защо досега не са им били нужни собствени конференции и други такива неща.

Но само няколко часа по-късно се оказа, че представителите на различни турско-мюсюлмански асоциации са разбрали много по-добре от мен какво искал да каже вътрешният министър. Плахата ми надежда се превърна в отчаяна безпомощност

Пак списък с искания

Дори и въпросното лишено от конкретика, общо изявление на министъра окуражи най-гласовитите сред мюсюлманските водачи до там, че да предоставят списък с исканията си, какъвто явно си имат винаги подръка за всеки струващ им се изгоден случай: мюсюлмански държавен празник, ходжа в Бундесвера и в затворите (особено в тези последните!), мюсюлмански болници, мюсюлмански гробища, пълна автономност на техните асоциации сдружения в консултативните училищни съвети за ислямска религиозна педагогика… Върхът бе искането на говорителя на турския съюз Ditib, отправено към политиците „да се изказват с уважение“, за да се подобри „общественото възприятие“ на исляма в Германия.

Представям си как аз се обръщам към германските литературни критици с искането да се изказват с уважение за книгите ми, за да се подобри общественото им възприятие… „Ами пишете по-добри книги“, биха ми казали критиците, а по-вероятно биха ме обявили просто за луда.

Ditib е консервативен ислямски съюз, филиал на турската религиозна служба Diyanet в Анкара,  подчинена директно на правителството на Ердоган. Ditib се опитва явно да наложи в Германия това, което междувременно среща съпротива дори в самата Турция.

В Германия живеят 15 млн. имигранти, сред които 4.5 млн. мюсюлмани, от тях 3 млн. са турци. Не е известно колко от мюсюлманите се чувстват в действителност представени от въпросните асоциации.

Защо е нужен мюсюлмански празник за всички граждани?

Но дори и всички мюсюлмани да бяха представени от асоциациите, то делът им пак възлиза само на 5% от населението на Германия. Това би означавало, че 95% от хората в Германия ще трябва да се съобразяват с някакъв празник, с който не ги свързва по никакъв начин нито традицията, нито вярата им.

Дори само тази претенция ми изглежда абсурдна. В Германия цари пълна религиозна свобода. Всеки вярващ има право да си вземе отпуск на своя религиозен празник.

Отдавна се питам, как им се удава на мюсюлманските асоциации да разтърсват редовно страната дори и с най-абсурните си искания. Правят го така, че човек може да остане с впечатлението, че вече наистина живеем в полу-ислямска държава, чиято светска конституция постепенно се погребва под религиозните искания и претенции на мюсюлманите.

Ако нещата се развиваха по хатъра на мюсюлманските функционери, картината на обществения живот в Германия щеше да се променя в името на пет процента от населението дотогава, докато не отговаря изцяло на ислямските искания: забрадени учителки, молитвени стаи в училищата, буркини (от бурка и бикини – бански костюм, покриващ цялото тяло, освен лицето, дланите и стъпалата – бел. на прев.) в обществените плувни басейни. Силно се надявам, че поне половината от германските мюсюлмани отхвърлят всичко това като мен.

Политиците и умиротворителният им тон

Най-малко от всичко разбирам, защо германските политици говорят с толкова умиротворителен тон с мюсюлманските представители, като че ли току-що са завършили курс по де-ескалация на криминалната полиция в берлинския мигрантски район Нойкьолн. Та нали те са представителите, избрани от всички германци и са призовани да защитават светските принципи на държавата – ясно и недвусмислено!

Ако религиозните искания на мюсюлманите се сблъскват с принципа за равнопоставеността в Конституцията, значи ще трябва тогава да се ограничат привилегиите на християнските църкви, както бе предложил германо-египетският автор Х.А.Самад. Само така ще се предотврати достъпът на исляма до нашия обществен живот.

Илюзия е да се смята, че проблемите на исляма и проблемите на другите с исляма могат да се решават изолирано, само в германски контекст. Вярващите мюсюлмани гледат на себе си като на членове от една ислямска световна общност, наречена Umma, чиито световни конфликти и сражения вече проникват и в германските класни стаи.

Турски, ирански, палестински

Но ето, че вместо да поставят ясни граници на религиозните претенции на една ограничена група от населението, политиците от всички партии демонстрират толерантност, като гледат да назначават на всеки свободен пост в областта на интеграционната политика някой мъж, а  най-често жена, от турски, ирански или палестински произход. И задължително: мюсюлмани!

А защо да не е виетнамка или поляк, руснак или българка, чиято религиозна принадлежност със сигурност няма да е нужно да се изтъква? Да не би интеграционната политика да е преди всичко политика за мюсюлмани, особено за турските мюсюлмани и не трябва ли тя да включва и останалите 10 млн. имигранти?

Aydan Özoguz, новата министърка на интеграцията от декември 2013 насам, малко след встъпването й в длъжност се оплака, че германците не познавали достатъчно исляма и ислямската конференция. Скоро след това тя поиска да се отмени категорично досегашната норма в Закона за гражданството, която изисква децата на мигрантите с навършване на пълнолетие да изберат или само германското или само гражданството на страната, от която са дошли родителите им.

Трябва да опазим конституцията

Глаголът „интегрирам“ има 2 форми – възвратна и невъзвратна – можеш да се интегрираш или да интегрираш нещо/някого.

Една министърка на интеграция би трябвало да реализира и двете значения на думата в политиката на своето министерство. В противен случай съществува опасност от клиентелизъм и занемаряване интересите на цялата страна.

Интеграционната задача на германското общество и на политиците като част от него се състои в това да се улесни напредъка, да се отворят вратите на училищата и университетите, да се гарантират свободата на вероизповеданията и на словото за всички хора, пристигащи при нас от различни култури и държави.
Интеграционната задача на имигрантите пък е да приемат тези предложения и да уважават конституцията, което значи и светската държава; т.е. да се интегрират такива каквито са – като мюсюлмани, атеисти, ортодоксални християни, евреи, католици, протестанти, всеки със своите схващания и манталитет.

От de-zorata.de/blog

Моника Марон е една от най-известните писателки на Германия. Израснала в Източен Берлин Моника Марон започва като журналистка, а от средата на 70-те години пише литературни текстове. От 1976 до 1978 г. тя е конспиративен агент на ЩАЗИ. През следващите години Марон се отдалечава все повече от официалната културна политика. Романът й „Летлива пепел“ е едно от първите критични произведения за екологичната катастрофа в някогашната ГДР. Забранен от цензурата, той е отпечатан през 1981 г. на Запад и се превръща в литературна и политическа сензация. През 1986 г. Моника Марон емигрира в Западна Германия. Живее в Берлин, носителка е на най-високите немски литературни награди. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook