Защо Трети март не трябва да е национален празник?

gvardia

Валентин Хаджийски

Подготвя се програмата за тържествения концерт на българската общност в Ню Йорк за Трети март в събота. Ще е голямо събитие – миналата година към хиляда души дойдоха на близо четиричасовото представление на петнайсетината наши културни организации в „столицата на света“. Всички сме съгласни, че е хубаво празникът да започне с Вазовото слово. Но кое точно? „Де е България“, писано в навечерието на Освободителната война, чертае пределите на отечеството на физическата карта на света приблизително както ги вижда и светът – поне на Райхщадската среща на двамата императори, на Цариградската посланическа конференция и до самото Сан Стефано. Но сред гостите на концерта ще е македонският консул, пък той и приятел, не върви да се разстройва с „Там, де / Вардар сред полята / мътен лей се и шуми… и при Охридски вълни“.

Не звучат „политкоректно“ за много сънародници и „Здравствуйте, братушки!“ или „Русия!“ („Колко ни плени…“), писани непосредствено след Освобождението, нито Дядо-Славейковото „Кат Русия няма втора…“ от началото на Освободителната война. Нямаме общоприемлива песен или стихотворение за Освобождението. Не е „политкоректно“ и благодарственото писмо на българския народ към Александър ІI, подписано от над 200 хиляди българи, начело с църковните ни йерарси.

Всеки опит да се припомни нещо от онези безспорно автентични свидетелства за настроенията на българите по онова време се посреща с контрапозовавания на също автентични свидетелства за обратното: крилатата фраза „Който ни освободи, той ще ни пороби“, химеричния характер на санстефанските граници, цитатите от Раковски и Захарий Стоянов за антибългарската руска политика на Балканите, цитатите от по-късния Вазов за войната между руски нашественици и българи в Добруджа, възмущението на царя освободител от трикатните къщи на „поробените“ българи в Свищов, горчивите спомени за русофилския бунт и измяната на генерал „Радкó Дмитриев“ и т.н., та до Путин и гражданската война в Украйна, от която всички настръхнахме. 128 години след Сан Стефано все още ни е проблем да се съгласим от какво сме се освободили тогава, кой ни е освободил и дали Освобождението е било за добро или за зло.

Главният проблем на Трети март е, че не ни обединява, а ни разделя. 

На русофили и русофоби, червени и сини, „безродници“ и „родници“, „западници“ и „източници“, а също на българи и български турци. От 14 години, откак участвам активно в интернет форумите, не е имало случай тези противоречия да не са пламвали по същия убийствено еднообразен и саморазрушителен начин. Разбира се, не само на форумите, а и в реалността, и сред политиците. И няма никакви изгледи да отслабват, да се доближаваме до някакъв макар и минимален консенсус.

Русофилството и свързаните с него фобии, антизападничеството, изглеждат неизкоренимо загнездени у българската левица. Русофобията и други сходни форми на нетолерантност си остават светая светих за десницата. Осцилираме между байганьовските полюси – „цар освободител, цар покровител – Задунайская губерния, миризливия ботуш на казака“. Сам по себе си този довод ни е напълно достатъчен да се съгласим, че имаме нужда от друга дата за националния си празник. Държава, чийто национален празник вместо единение и гордост събужда конфронтация и взаимна омраза у гражданите й, е това, което обикновено се нарича failed state (пропаднала).

Но има и други доводи – и горчивина от непостигнатото национално обединение и националните катастрофи през XX век, и неприязън и към „Европа“ и оттам и към ЕС, и вражда към сърби, гърци, румънци (и македонци), и „срамът по челото“, че „таз свобода ни е дар“, и намек, че османското иго (или турското робство) трябва да е най-важният фактор в историята ни, щом краят му ни е национален празник. Трети март е и военен празник, на примирието между две чужди за нас империи, свързан с насилие, смърт и страдание. Той е и празник, на който от нашите съотечественици – български турци, се иска да се поздравяват по случай освобождението си от турско робство.

Тук е мястото да се каже, че България има нужда и от „етнически“ празници, на които малцинствата да покажат с гордост културата си на мнозинството и демонстрират, че са добри хора и лоялни граждани на България, а мнозинството им засвидетелства симпатиите и уважението си. Каквито са българският ни празник в Ню Йорк с концерта в големия салон срещу българската църква или по-рано – с тържественото вдигане на трицвета на пл. „Боулинг ГГрийн“ със статуята на бика, гръцкият парад с фустанели по Пето авеню или кой да е от десетките други етнически празници – италиански, немски, френски, израелски, да не говорим за пуерториканския през юни, на чийто парад се събират над милион души.

Накрая, не е без значение и че трети март е през зимата и времето обикновено е лошо за празник.

Възраженията на опонентите, които съм чувал и чел стотици пъти, са всичките неоснователни.

Не става дума за отричане или омаловажаване на значението на Трети март в историята 

ни – напротив, Освобождението от османско иго си остава и ще се чества като голям български празник, наред със Съединението и Независимостта, на който винаги ще бъде даван и израз на признателността на българите към руския народ, към жертвите му за Освобождението ни, както и към жертвите на другите съюзни народи. Цяла България е паметник на признателността ни към руския народ – най-красивите ни църкви, булеварди и какво ли не са наречени в чест на освободителите.

Като дългогодишен жител на Ню Йорк в постоянен контакт с много руски американци и като българин с исторически интереси съм убеден, че между България и Русия наистина има многовековни „специални“ отношения, подобни на тези между Англия и Америка. Искрената симпатия на руския и другите постсъветски народи към България и българите е сред малкото ценни международни „активи“, които имаме – наред с членството ни в ЕС. В „постсъветската“ сфера в днешна Украйна, Молдова и другаде живеят и стотици хиляди сънародници със запазено българско съзнание.

А и сред сродните на прабългарите народи на Русия – на Волга, Урал, Северен Кавказ и в Западен Сибир, както и в независимите републики в Средна Азия, е налице стремеж на някои образовани среди да утвърждават българския си „компонент“, което е допълнителна културна основа за развитие на отношенията на България с Русия и други постсъветски страни. Това впрочем е тема за отделен коментар.

Не става дума и за отказ от празника, защото на него „трябва да се слави Русия“. Напротив, не мисля, че самата Русия има нужда от водопадите русофобско красноречие, които се изсипват на този ден – в явна диспропорция с реалните настроения в днешна България. Отношенията ни с Русия днес се градят, както уверява и Москва, на равноправно прагматично сътрудничество. България е прагматично интересна за Русия най-вече с членството си в ЕС. Употребата на проблемите на България от времето на ГЕРБ за целите на руската пропаганда в Украйна е конюнктура.

Не подлежи на съмнение и че Трети март дойде „навреме“ – 

с оглед и на развитието на Източния въпрос, защото и по това време е практически невъзможно на Балканите да стане нещо против „Европейския концерт“, и на нашата готовност за самоуправление, и предвид съдбата на останалите след 1878 и 1912 г. под османска, младотурска и кемалистка власт други християнски народи.

Не става дума и за отказ от идеята на „целокупна България“ – в наше време с членството ни в ЕС тя е каузата на правата на българите в Македония, Сърбия, Албания и Косово, Гърция, Турция, Румъния и Молдова, на цивилизованата интерпретация на общата ни балканска история, на признаването на историческите реалности и отказа от грубите фалшификации, за развитието на икономическите и човешки връзки с тези близки земи в едно бъдещо общоевропейско пространство.

Сегашното, доскоро невъобразимо за нас междуособно варварство в Украйна, което ни върна в кошмарните дни на началото на югокризата от 90-те години и за което определено носи вина и ЕС, и САЩ с неориентираната си във времето политика, трябва да стане и преломен момент за коренно рационално преосмисляне политиката на Запада към нашия регион, на което ще бъде посветен един от следващите коментари.

Не става дума и за отказ от Трети март, защото уж се отказваме от „деосманизацията“ си и дори приемаме някаква нова „неоосманистка“ геометрия на Балканите. Напротив,

преодоляването на лошото ни османско наследство е още по-важно днес в ЕС, 

отколкото по времето на Алеко. Вече говорихме за неприязънта (споделена) на българина към държавата му, наследство от отношението му към османския девлет, към политиците и чиновниците като „еничари“ и „безродници“.

Същото и за отношението на българина към „учените“, хората от добра среда, изразено от Захарий Стоянов, прекарал младостта си в първобитния свят на котленската „хаджийска“ къшла в Добруджа (всъщност във Варненско). В условията на фанариотски духовен гнет да станеш „учен“ значело да станеш елин, да престанеш да бъдеш българин. Оттам и нерелигиозността на българина в духовен смисъл. Неспособността му да издига и почита лидери се дължи на унищожената от османлиите българска аристокрация, професионална интелигенция, търговска класа. Османското време е оставило тежко наследство и по отношение на корупцията ни („келепира“), и на представата ни за „кефа“, („агалъка“, „салтанатлъка“).

Чалгата също е типичен късноосмански и постосмански естетически феномен, 

приет радушно в постосманските общества – имам преки наблюдения например от няколко косовски албанци – емигранти в Ню Йорк, големи обожатели на Азис и Ивана, чиито песни знаят по слух наизуст (на български) и „постоянно ги пускат в колите си“. Концертът на Азис в Ню Йорк преди две години в една кръчма в Куийнс беше провал – човекът просто не може да пее.

За чалгата като синтетичен късноосмански (не турски) продукт на декласираната градска културна долница ще пиша подробно друг път. Сега само отбелязвам, че тя няма нищо общо с традиционния български селски фолклор, че тя е градски професионален комерсиален жанр, продуциран от мутри и изпълняван от мутреси, извикан на живот от лумпенизацията на широките градски маси с разпадането на някогашния им поминък и самоуважение и отличаващ се преди всичко с вулгарност, несрещана у други подобни музикални образци в Третия свят, вулгарност и на музиката, и на текста, и на сценичното поведение.

В предишен коментар („Национализмът е твърде важен, за да бъде оставен на „националистите‘) засегнах и въпроса за османските топоними, по който засега у нас цари почти пълно неразбиране. Не е логично, не говори добре за историческата ни памет и „воля за власт“ това, че 136 години след Освобождението стари български градове с известни средновековни български имена като Велбъжд и Овеч продължават да носят османските си имена Кюстендил и Провадия. Възражението, че „Велбъжд“ идело от камила, а „Овеч“ – от овца, е нелепо – западноевропейските стари градове също често носят животински имена: Оксфорд е „Волски брод“, Фуенте Овехуна от пиесата на Лопе де Вега – нещо като „Овча купел“. Да не говорим, че „Моцарт“ е нещо като „Кочев“, „Бетовен“ – „Цвеклополски“. Нелогично е и преди много години да сме преименували успешно (Хаджиоглу) Пазарджик на Добрич и Пашмакли – на Смолян, а да сме оставили (Татар) Пазарджик и Кърджали.

Кой друг голям български празник тогава е най-подходящ за национален празник на България? 

Съединението и Независимостта са хубави празници на независимия български дух и воля за единство, но от Съединението остава и горчивината от „несъединението“ с голямата част от Македония, Одринско и други части от българското землище, а Независимостта като етап от подготовката за войните за национално обединение някак стои в сянката на последвалите национални катастрофи. Датите им през септември са конфузно близки по време до комунистическите празници на Девети и 23 септември (Септемврийското въстание от 1923 г.). Втори юни е хубав, вълнуващ празник, около който обаче също има известни идеологически противоречия, Народните будители са хубав, но казионен празник с не напълно ясна за народа концепция и също са в неблагоприятно време на годината.

Според мене истинският национален празник на България е 24 май. 

Спомняме си от житието на Климент, а видяхме и от книгата на Христо Гандев, цитирана в друг коментар („Антизападничеството в България…“), че делото на Кирил и Методий е и предмет на църковен култ, и се радва на истинска народна популярност още в Първото българско царство – то е в основата на християнизацията ни и на изграждането на нашата народност. Този култ и популярност погасват по-късно и именно с тяхното възраждане към средата на XIX век – с празнуването на 11 май като първия голям новобългарски празник по цялото ни етническо землище, започва зрялото българско Възраждане, довело за четвърт век до Освобождението. 24 май е единственият стар общонароден български празник, стигнал до нас от самото начало на народността ни, възприет и от възрожденците ни като символ на българщината.

Още през Възраждането, както научаваме и от одата на Вазов за отец Паисий, у българите е имало съзнание и за голямото общославянско и общочовешко значение на делото на 24 май и че то е българско дело. Съвременната наука блестящо – с данните на археологията и езикознанието – доказа, че кирилицата е създадена в началото на Х в. в Преславската книжовна школа, в кръга на Симеон, а не от Кирил или от Климент в Охрид. Николай Трубецкой, големият руски лингвист, живял в изгнание и в България, смяташе, че е по-правилно кирилицата да се казва „симеоница“ (Н. С. Трубецкой, „Общеславянский элемент в русской культуре“, достъпна в интернет).

Най-старите кирилски надписи (на камък, на амулети) са все от българския Североизток, включително Северна Добруджа, най-старите кирилски документи носят североизточни диалектни особености. Климент сам не бил ентусиаст на кирилицата, макар че съгласно житието изобретил нови форми за буквите на св. Кирила – това ще да е била опростена графика на глаголицата. В Западните Балкани кирилицата стига много по-късно, глаголицата се разпространява много повече – в употреба е чак до XIX век в Хърватско. На североизток се разпространява главно кирилицата.

Кирилицата е българска писменост, създадена в днешна България 

от български книжовници на служба на българския владетел, а не творение на византийски мисионери и дипломати за духовно приобщаване на славянството към Цариград. От нея водят началото си писмовните системи на няколко съвременни народа с около 260 милиона население – гръцката писменост се използва от около 13 милиона. Кирилицата наистина също е графично оформена по модела на гръцко заглавно писмо, което по-подхождало на вкуса на Симеон към монументалност, а глаголицата – по модела на гръцко ръкописно писмо. Но нали и гръцката азбука била видоизменена финикийска, а римската – видоизменена гръцка.

Но още по-важно, старобългарският книжовен език (до XI в. и у нас наричан словѣньскъ) е основа на съвременния руски книжовен език, а до времето на Пушкин реално бил руският книжовен език – както се признава от най-значителни руски учени като Дмитрий Лихачов (вж. „Крещение Руси и государство Русь“, достъпна в интернет). Кирил не оставил много преводи от гръцки на „словѣньскъ“: мнозинството текстове на старобългарската книжнина, сред които и най-сложните, като „Шестоднева“, са преведени или оригинално съставени в българските книжовни центрове, най-вече в Преславската школа, там е създадена философската ни терминология – битие, същност, естество, качество, количество…

Днешният руски е по-близък до старобългарския (преславски) от нашия новобългарски език. Среднобългарският също е основа на други славянски книжовни езици, не оцелели до днес, в това число и езика на влахобългарските грамоти от XIV–XVII в. След падането си под османците българите загубват професионалната си интелигенция и книжовната си култура – настъпва хиатус в езиковите пластове; през Възраждането и след Освобождението новобългарският език наваксва пропуснатото, като заимства на свой ред от руски – най-често онова, което руският език е взел от старобългарски в X–XV век. Почти за всички днешни„русизми“ в български може да се намери съответен по-стар „старобългаризъм“ в руски; в днешния руски език има около 55% старобългарска лексика. Това безспорно е „особено“ отношение между двете култури.

Следователно

24 май като национален празник няма да отдалечава, а ще сближава България и Русия 

чрез най-здравата им и „безпроблемна“ историческа връзка – писмеността и езика. Още повече и в самата Русия 24 май се отбелязва със същото значение, видяхме на откриването на олимпиадата в Сочи свидетелство за важността на кирилицата за руската самобитност. Празникът ни свързва и с другите „кирилски“ страни, с Македония, Сърбия, както и с Гърция и Вселенската патриаршия и със славянството като цяло – Кирил и Методий са тачени и от хърватите, също на 24 май, от чехите – гробът на Методий е в манастира Велехрад в Ухерске Храдище, Моравия) и словаците. Свързва ни и с Рим, дето е гробът на Кирил, с папството, и – особено важно – с обединена Европа, след като полският

папа Йоан-Павел II обяви в 1980 г. солунските братя и за небесни покровители и застъпници пред Бога на цяла Европа. 

С нашето приемане в 2007 г. кирилицата стана третата официална писменост на ЕС. 24 май е единственият български общонароден празник, който е и общоевропейски, освен че е и общославянски, общоправославен, „общокирилски“. Но най-важното:

24 май не разделя, а обединява българите 

в гордостта им от най-големия им принос към световната цивилизация, в почитта им към дейците на просветата и културата, учителите, учените, писателите и журналистите. 24 май е празникът на училището и на децата, с прекрасния си детски парад и с мелодичния си всеучилищен химн на Панайот Пипков и Стоян Михайловски – вероятно най-обичаната българска песен. Той е и голям църковен и читалищен празник, мирен празник, без връзка с омрази, насилия и войни, а и времето е най-хубавото и оптимистично време през годината.

На 24 май всеки българин, всеки български гражданин може да намери и своя личен празник.

Патриотите ще величаят „Симеоновия златен век, държавата на духа и Третия Рим”. „Чалга националистите“ ще се опиват от „величието на българите – най-важният и най-автохтонен народ в историята – християни преди Христа, с азбука от много преди Борис, създали първата национална държава в Европа“. Русофилите ще думат: „един празник, една кирилица, един (богослужебен) език, едно православие“. За вярващите православни „св. цар Борис Покръстител и св. св. Кирил и Методий са светлина за българите“. Демократите ще питат: „Има ли по-демократично от туй всеки народ да пише на своя си народен език?”. „Западниците“ ще напомнят: „Рим благослови делото на Кирил и Методий, славянският папа Войтила ги обяви за покровители на обединена Европа“ и „всеки умен български владетел разиграва „южната мечка“ (Византия), кокетирайки със запада“. Македонските българи са земляци на солунските братя и на св. Климент; солунските и костурските български говори са най-близки до родния диалект на Кирил и Методий. Българите мюсюлмани (родопчани, помаци, торбеши и др.) от двете страни на Родопите и в Македония ще си спомнят, че техните мелодични наречия също са от най-близките до кирилометодиевското. Българските турци няма вече да се поздравяват с освобождението си от турско робство и да слушат назидателни спомени за Батак, дето техните деди са клали българите, и т.н.

Сред българите в Ню Йорк вече се зароди идеята големият български празник в града да се премести от Трети март на 24 май и да се превърне в серия културни събития, като към досегашния ни училищен празник и самодеен фолклорен фестивал се добави и повече професионално изкуство, както и уличен панаир (street fair) пред българското консулство.

Кирилският институт (Кириллический институт, The Cyrillic Institute)

Друга идея с голям потенциал е създаването на Кирилски институт – общ неправителствен културен институт на страните с „кирилска“ традиция – не само които днес пишат на кирилица, но защо не и Хърватия, Чехия, Словакия, а (в един бъдещ живот) също и Румъния и Молдова с тяхната богата, макар още инкриминирана, славяноезична и кирилска история?

Институтът да има големи културни домове в страните членки и в големите световни градове – като Asia Society или Scandinavia House (общ културен дом на всички скандинавски страни, собственост на фондация) в Ню Йорк, които да представят старата и съвременната култура на страните по професионален, модерен и видим начин. Кирилският институт може да обединява и дейността на съществуващите вече културни центрове на страните членки. Най-голяма финансова и логистична поддръжка ще се очаква, естествено, от Русия, но институтът трябва да е обществен и напълно децентрализиран.

Русия и без това си е световна културна сила от първа величина в големите западни столици, износителка на cool. Но един и общ, и децентрализиран културен формат с други по-малки, по-„питомни“, културно повече или по-малко близки страни ще направи руската „soft power“ (мека сила) още по-soft, ще сближи по-интимно Русия с „Европа“.

Колкото до България, Русия може да й помогне да се утвърди по света като класическата страна на славянството, а и да прихване поне малко от руския модерен cool, да се отърси от клишето на провинция на копачи и овчари. Разбира се, първо самата Русия трябва да се издигне до това виждане за България.

„Кирилският“ контекст, за разлика от „православния“ и „евразийския“, няма конфронтационен характер спрямо Запада, макар да има голям по-потенциал за културна експанзия и на Запад, и на Изток. Понятието „евразийски” е природогеографско и историческо, но не политическо. Политически то е синоним на руския империализъм и византийско-ордински патернализъм. Русия обаче е по произход европейска страна, формирала се в Североизточна Европа, между скандинавците, поляците и угрофините, с отворена южна граница към Дивото поле – казашките земи.

„Славянството“ също не е политическа категория, но е безспорно регионална културна реалност и трябва да се „отглежда“ от всички славянски страни, включително в контекста на ЕС, и там руската култура (от Русия и от постсъветските страни) стои отлично. Идеята за противопоставяне на „европейското“ на „кирилското“ е абсурдна, докато изкуствено потенцираният сблъсък на „европейското“ с „евразийското“ възражда архаични хънтингтъновски цивилизационни разломи и най-лошите призраци на Студената война.

Надявам се, че не е далече денят, в който в нюйоркския Cyrillic Institute – модерно функционално здание, може би до Линкълн Сентър, ще може да се чуят заедно Прокофиев и Владигеров, Лот Лориен и Влатко Стефаноски, да се видят инсталации на Кристо, Кабаков и Миряна Абрамович, изложби на Стоимен Стоилов и Родченко…

От glasove.com

Търсене

Подкрепете ни

Facebook