Къде сбърка Реформаторският блок?

dichev

Ивайло Дичев*

Огромни бяха надеждите в новата формация, особено по време на миналогодишните протести. Тогава около нея по странен начин се съсредоточиха едновременно както надеждите за революционен рестарт на “системата”, така и за законност и ред. Но ето, че гражданската енергия угасна и подкрепата за блока взе да спада.

Първи се разочароваха носителите на протестен вот, тъй като формацията се мъчи да бъде експертна, понякога дори надменна към страстите на масите. Възраждането на “автентично дясното”, т.е. на СДС от 1990-те, наистина донесе емоция за някои, но със сигурност отблъсна много други, които смятат, че преходът беше просто грабеж. Тази ретро-идентичност впрочем създаде и тежки проблеми вътре в самия блок, защото хората от ДСБ просто не искат да приемат бившите дейци на НДСВ, които детронираха Костов през 2001. Яростта към “червената кукувица” достига дотам, че десебарите се канят да използват преференциалния вот, за да махнат г-жа Кунева от първото място и да извадят напред собствения си кандидат, г-н Малинов. Представете си само как ще звучат призивите да използваш преференциалния вот срещу вътрешния враг във време на избори! С каква ли радост това ще бъде обсъждано от медиите на Пеевски! Че кой има доверие на формации, чиито активисти сами не се понасят?

Проблемите на реформаторите

Впрочем самата листа на Реформаторския блок е удивителна: един след друг са наредени почти само партийните лидери, според предполагаемата им електорална тежест. Да си представим, че изведнъж всичките бъдат избрани: и какво, вдигат си чуковете и заминават за Брюксел? И къде остана цялата гражданска риторика, която слушахме досега?

Юлиан Попов вече изтъкна проблема с дясното престараване на реформаторите: това крило е вече заето, по-дясно от ГЕРБ накъде? Какво по-дясно може да направи блокът от правителството Орешарски – да съкрати мизерните няколко лева към пенсиите ли? Имаше печелившо поле за разгръщане в центъра – там, където беше бившето НДСВ, и където, струва ми се, беше мястото на повечето от либерално-настроените реформатори. Защо не го заеха? За ДСБ и СДС е ясно – те смятат, че историята им гарантира идеологическия монопол над дясното веднъж завинаги. Движението “България на гражданите” пък вероятно се мъчеше да се отскубне от сянката на тройната коалиция, в която НДСВ участваше; вероятно на г-жа Кунева влияят публикациите, които медиите бълват за нейния тъст, висш деец на БКП. Не знам. Важна е сигурно европейската политическа рамка, в която нашите хора така или иначе трябва да се впишат, и където “автентичните” така или иначе имат позиции. Резултатът обаче е обезкуражаващ. Десните сектанти не искат да гласуват за бивши хора на царя; либерално настроените центристи пък не се разпознават в крайното дясно. И както каза Цветозар Томов, член на гражданския им съвет, подкрепата за Реформаторския блок така и не стига сбора на двете основни формации поотделно.

Още по-дълбок вътрешен разрив цари на тема ГЕРБ. За едни милиционерщината, подплатена с монетаризъм (Цветанов + Дянков), е донесла катастрофални поражения за страната; за други е можело да се сринем много по-лошо във времето на кризата. Първите наричат ГЕРБ комунисти, вторите казват, че само с ГЕРБ могат да спрат комунистите. Ако Реформаторският блок влезе в договорки с ГЕРБ, рискува да изчезне, ако не влезе – рискува да не управлява. Междувременно г-н Борисов, с посредничеството на своя президент, тихо и настоятелно задушава реформаторите в прегръдките си – събирането на подписи за референдума беше такъв един елегантен начин да стане ясно къде е центърът на властта.

Защото основният проблем на новата формация е нейната неспособност да се структурира, да излъчи ясен лидер, наместо “говорител”, с ясна програма, наместо тънки експертни анализи, които никой не разбира. Съвършено постмодерният начин, по който гражданският им съвет трябва да взима решения, и то с консенсус, прави така, че в последните месеци Реформаторският блок няма бърза реакция по най-важните събития в страната, като изключим лесни идеологически казуси като осъждането на Русия. Това, че щели да бъдат като Европейския съюз ми се вижда проява на черен хумор: защото много добре знаем каква институционална катастрофа е последният именно заради липсата на единен властови център.

Защо точно “реформаторски”?

Наистина, предложена ни беше програма от шест прости точки, където основното предложение беше да се гласува за “къс” парламент, който да се саморазпусне, та после пак да гласуваме за Велико Народно събрание. На кого му хрумна тази умозрителна конструкция? Вероятно теоретически е правилно да стане именно така, но аз трудно мога да си представя как ентусиазираш избиратели да гласуват веднъж, за да гласуват после пак.

Недобре избрано ми се вижда и самото име “реформаторски блок”. Хората просто мразят думата “реформаторски”. 24 години непрекъснато се реформираме, едните обвиняват другите, че реформите им били погрешни, нас – че не разбираме дълбокия смисъл на реформирането, а усещането е, че става все по-зле. Не знам дали тези хора са работили някога в учреждение, дали знаят какви усещания преминават по редиците на личния състав, когато се зададе нареждане за реформиране на едно или друго. Ако си представим, че реформите (революцията, рестартът, структурното приспособяване…) са средства за постигане на определени цели, то защо ти е да наричаш партията си по средствата, а не по целите?

От dw.de

* Проф. Ивайло Дичев е културолог, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”.

___

Ето как политологът Огнян Минчев коментира тази статия във Фейсбук профила си:

Съгласен съм с доста от оценките на Дичев, но искам да се спра на едно значимо за мен несъгласие. Реформаторският блок би трябвало да е в състояние да заеме един умерен и балансиран политически център-дясно, в който да мобилизира либералната средна класа (тази задача е много далеч от осъществена). Но това не означава, че трябва да се освободи целенасочено това, което продължава да се нарича мъгляво “дясно пространство”. За Дичев някак си естествено стои въпроса “Къде по-надясно от ГЕРБ”, просто защото за него дясното е синоним на рестриктивна икономическа политика. Но това е само част от дясното – и то не задължителна част. Дясното е преди всичко защита на традиционни ценности и традиционни институции – семейство, религия, идентичност. Дясното е визия за национална цел и национална идентичност (лявото е по-скептично към ценностите на националното). В България това пространство е изоставено в полза на незначителни политически кръжоци, на малоумни екстремисти, дадено е на изполица на руската пета колона, която цинично се кичи с прозвището “националисти” твърдейки, че нейна майка е Русия… Реформаторският блок се самодефинира изцяло извън тази част на спектъра, поради което получава подкрепата само на част от това, което историците наричат “Стамболова София” – вътре в пръстена от булевардите “Левски”, “Патриарх Евтимий”, “Христо Ботев” и “Сливница”… Опитите да се създаде политическа мобилизация в истинския десен център засега се провалят, а червени, черни и московски кукувици щедро снасят яйца и люпят грозни пилета там, където е мястото на една истинска народна партия. Просто защото наследниците на СДС отсъстват, а ГЕРБ е партия без вкус към ценностна или идейна идентификация. Липсата на подобен вкус в българската политика все още се счита за безнаказана, въпреки, че светкавичната мобилизация на Кремълската пета колона по повод на Украйна и Крим доказва за пореден път точно обратното.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook