Каква му е Хекуба на Путин?

hecuba

Анексията на Крим приключи, макар че нито Украйна, нито Европа признават това. Полуостровът е в ръцете на Путин и дори той вече открито признава, че там се е намесила руската армия, а не някакви измислени „местни сили за самоотбрана“ (по този повод имаше поредна церемония в Кремъл, лъжата вече не е нужна на руските власти). Сега остава въпросът за останалата част на Украйна – и нека никой не се заблуждава, че апетитът не идва с яденето. Специално в случая с аншлусите апетитът може само да расте. Днес – Крим, а утре? Донецк, Луганск, Харков или молдовското Приднестровие? И как това засяга България?

Публично достъпни материали на американското разузнаване твърдят, че Путин може и да не спре дотук. Въпреки вече състоялите се плахи преговори между руски и украински представители, въпреки свободното напускане на Крим от повечето лоялни към Киев офицери и войници, драмата на север може би не е приключила. Кремъл открито говори за възможността от подялба на Украйна (иронично, руските идеи включват и Полша като една от страните, които могат да се възползват от положението… явно Москва няма вечни приятели и врагове, а само вечни интереси). Разбира се, русофилски мислещите могат и да заподозрат, че става дума за американска пропаганда срещу Путин. Но подобни съмнения ще бъдат разсеяни с прост въпрос: в чия полза беше анексията на Крим? Нека добавим и втори: в чия полза би била евентуална анексия на Източна Украйна?

Американският държавен секретар импулсивно нарече Русия „не държава, а бензиностанция“. В това има нещо вярно, дори човек да не си пада по американската позиция. Путин е не точно президент на голяма държава, а главен изпълнителен директор на огромна компания. Той и близките до него магнати имат пари; имат много пари. Но тези пари не идват от някаква сложна вътрешна индустрия,  не идват от производство и огромни продажби на автомобили или самолети. Не идват от притежавани заводи за Бог знае какво машиностроене, от пътища или други инфраструктурни проекти в Русия. Двата основни източника на богатство за Путин и приятелите му са: природен газ и оръжия. В известен смисъл руската олигархия не последва примера на семейство Корлеоне, защото не успя да трансформира бизнеса си. Практически Русия не продава краен продукт. Тя продава почти само суровини.

Природният газ обаче трябва някак да може да напусне Русия, за да може да бъде продаден успешно. И тук идва мястото на газопрводите. „Южен поток“ е от огромно значение за газовите князе. Той трябва да мине през България, това е ясно. На всяка цена. Какво тук значи някакъв си суверенитет? Ето защо правителството ни всякак се опитва да играе ролята на троянски кон в Европейския съюз – първо заплашваше с вето на евентуалните сакции срещу руската агресия, а сетне се опита да промени статута на бъдещото газово трасе. С това, естествено, нашите „държавници“ за пореден път показаха, че не взимат особено присърце международните ангажименти и принадлежност на България. Но темата беше за Путин, а не за подизпълнителите на задграничните му идеи.

За да стигне газопроводът до България, Крим е изключително удобен. Само на някакви си 530 км. от нашия бряг, с флотска база в Севастопол… московска мечта. Идеално разположение за приток на твърда валута към бездънните сметки на Путин и поддръжниците му. Защото Русия, както винаги, има нужда от още и още лесни източници на твърда валута. Положението странно наподобява това от времето на Рейгън и Тачър: за да може да си набави пари, московското ръководство трябва да продаде нещо, а няма кой знае какво за продаване. Няма техника, няма кой знае какви брендирани стоки, днес бихме казали, че няма нито хард-, нито софтуер. Но има газ. И, да, има оръжие.

Така че трасето Крим-Варна се подразбира. Крим трябваше да бъде окупиран. И България трябва да продължи да слуша и да изпълнява на всяка цена, без значение дали е страна в ЕС и НАТО. Неслучайно даже автори на трилъри пишеха за евентуални южни авантюри на Кремъл (Форсайт и Кланси винаги са били добри анализатори в уж литературните си упражнения). И след като въпросът с газа вече е разрешен (или поне така изглежда към момента), можем да се попитаме какво става с оръжието.

Повечето оръжейни заводи със сериозно руско участие не се намират на руска, а на източноукраинска територия. Точно така, става дума за Донбаския район. Донецк, Луганск и на север от тях – Харков… Районите, в които руските малцинства или по-скоро руски паравоенни организации се опитаха да провокират насилие и с това да дадат повод на Кремъл да превърне аншлуса в открита война срещу Украйна. Засега този план се провали, но е възможно кръгът около Путин да се изнерви и да се откаже дори от претекст, за да си опита късмета. Тоест – изобщо не става дума за „защита на рускоговорящите“, нито за патриотизъм или дори само за някаква по-скоро абстрактна геополитика. Става въпрос за икономика, но в най-вулгарния смисъл на думата. Става въпрос за парите на Великия московски княз и неговата стара дружина. Донбаските въглища в случая са само бонус към основното ястие.

Разбира се, не е задължително второто действие на украинската драма да започне веднага. Путин може да се задейства и след две-три години. Но е възможно и обратното, а сроковете зависят както от личните качества, интереси и дори страхове на замесените лица, така и от цената на вече задвижените огромни приготовления (руската армия продължава струпването си по източноукраинската граница).

Може би надигането на проруски гласове откъм молдовското Приднестровие в този случай ще се окажата само блъф, разсейваща маневра в украинския тил, защото Източна Украйна определено е от по-голямо икономическо значение. Ако обаче не са, тогава може би Путин просто смята, че е дошло време за край на украинската независимост. Още повече след като анексията на Крим фактически лишава Украйна от многобройно рускоезично население, с което на практика изборът на нов проруски режим в Кием става невъзможен (освен ако Кремъл не разчита един провал на новото правителство да събуди носталгия по Москва поне в част от страната – което може и да е реалистична преценка като за част от Източна Украйна, а това би било достатъчно за нова порция аншлус).

При всички случаи московският режим действа като Хитлеровия от края на трийсетте години. Разчита на безкрайното и безхарактерно търпение (пък и на разбираемото отвращение от война) на западните сили. Анексира парчета земя по свое усмотрение тук и там. Става неудобен за съседите си. Но бавно изнервя по-далечните участници на голямата шахматна дъска. Каквото и да се говори, новата студена война започна. Путин и хората около него жертваха дългосрочните интереси на страната си за сметка на един лесен източник на твърда валута. Евентуални техни бъдещи агресивни ходове могат да доведат минимум до ограничаване дори на този източник, ако се стигне до сериозни опити на Европа да избяга от руския газ. А това никак не е невъзможно. Всъщност колкото по-непредвидима и „твърда“ става руската политика, толкова по-вероятно е това. Тук се крие може би дилема за Путин и обкръжението му. Както беше посочено, те нямат почти нищо за продаване освен газ и точно затова рублата не може да обезпечи стабилността на режима. Крайните резултати могат да се предвидят: гигантските разходи в Сочи и Крим може да се окажат последният разхитителен пир преди началото на нова „рейгъномика“, която да демонстрира що за глинени крака държат колоса изправен в заплашителна стойка. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook