Прав ли е Хенри Кисинджър за Кримската криза?

45th Munich Security Conference

Няма как да приема позицията на стария държавен секретар за украинския сценарий, макар че тя не е лишена от основание (и почива на огромен опит). Позволявам си да смятам, че е възможно да се избегне голяма конфронтация в Източна Европа, при това без Украйна да става някакъв невъзможен “мост” между Русия и държавите в НАТО. Чърчил би имал съвсем различна позиция спрямо агресора; докато днес Кисинджър се изказва като малко по-спокоен последовател на Чембърлейн. Това е духът на Мюнхен. А с подобно поведение не може да се спре агресор, както е показала историята. Страни като Украйна, Молдова и България не могат да се примирят с ролята на “мостове”, когато тя означава просто малко по-бавна анексия от страна на агресора. Да си припомним държавите, които не са успели да бъдат “мостове” в 1936-1940: Австрия, Чехословакия, Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия… Защо Хенри Кисинджър смята, че днес съдбата на Украйна би била по-различна при една по-сдържана, а всъщност нерешителна западна политика? В Грузия и Осетия мекият подход се провали. 

Ще повторя, че, разбира се, не вярвам във войната. Но смятам, че по-недвусмислена, по-ясна и по-солидарна спрямо Украйна западна политика е безкрайно належаща – и то максимално бързо. Украйна трябва незабавно да бъде приета в НАТО. Без протакания. Да, може би Крим ще трябва да бъде пожертван (в крайна сметка, не е зле, че и Саар е бил възвърнат към Германия; един casus belli по-малко, стига това да не е белег на слабост). Да, може би Украйна ще трябва да бъде разделена по етнически признак – да можеше някой някога да се бе вслушал в Уилсъновите идеи за самоопределение, днес Европа щеше да бъде далеч по-щастлива и може би нямаше да теглим поредните последици от Студената и Втората световна война. Пък и Севастопол бездруго е в руски ръце. По-разумно е да се запази Киев вместо да се разчита на оттегляне от Крим. По-полезно е за независимото бъдеще не само на Украйна, но и на страни като Молдова и България. А всъщност може би дори е справедливо (а това е най-важното, нали за това говорим през цялата тази година) и позволява изход без позор за всички участници в сегашните събития, та дори и за Путинова Русия. 

Предпочитам идеализма на Уилсън и суровата решителност на Чърчил пред тъжния, талейрановски опит за “реализъм” на Хенри Кисинджър или срамната отстъпчивост на Чембърлейн… и на Ангела Меркел. Всъщност дори подозирам, че старият републиканец Кисинджър днес използва случая, за да критикува по индиректен начин учудващо решителната политика на демократа Обама (който скоро трябваше да се извинява пред Меркел заради скандала с подслушването й от американски служби – историческа ирония във връзка с Кисинджър). Това е толкова по-странно на фона на твърдата позиция на бившия щатски държавен секретар относно Виетнам по времето на републиканския президент Никсън. Но днес Киев е почти Сайгон. А знаем как постъпва руската империя (във всичките си форми и чрез всички свои сателити) с изоставените западни съюзници в “новоосвободените” територии. Най-тревожна и отрезвяваща би била евентуална проруска радост от позицията на стария американски дипломат.

Някой може да се сети и за паралели с Корея. И за такива с Германия. Не, не е можело нито Виетнам, нито Германия, нито Корея да се превърнат в “мостове” между Русия и Запада. Няма историческа, психологическа, политическа или дори само икономическа логика, по която този сценарий, предлаган от Хенри Кисинджър, да проработи и с Украйна днес. За съжаление, разделението на страната ми се струва единственият шанс за мир в Европа: Киев в НАТО, а Симферопол – в Русия. И за да се случи това, е нужна известна американска и европейска твърдост. Това е един от малкото случаи, в които всеки европеец би трябвало да подкрепи по-скоро Дейвид Камерън, а не Ангела Меркел.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook