Нация с Цинична треска

diogenes

Борис Джолев – специално за Петте кьошета

Преди няколко години, на едно чуждестранно гостуване на националния ни отбор по футбол, местната публика изненадващо съпроводи българския химн с ръкопляскания. Аз, аха, да си помисля нещо положително за домакините и няколко родни юнаци бързо ми разкриха истината “Ето ги мамицата им! Как са ги подучили само!”  Фалшиво гостоприемство за демотивиране нашите играчи или проява на уважение към националния ни символ е била целта на чужденците, ще остане маловажна загадка. Въпросът е кой е началният учител по интерпретация на нашенците в ситуацията. Дали това не е народът ни? Народът ни, който в “Училището на живота” усилено набляга на дисциплината Цинизъм? Интересно е, че този предмет бива широко застъпен и в двете му форми по нашите земи – по-разпознаваемата се състои в агресивният и безконтролен изговор на нецензурни думи. Далеч по-опасната в дългосрочен план обаче, е другата разфасовка на цинизма, която усвояваме също с лекота –  идеята, че хората се водят в действията си единствено от личния си интерес. От тук и може би най-проблематична характеристика на мисловния ни механизъм; характеристика, която затлачва духовния, политически и икономически напредък на нацията.

Оскар Уайлд някога стигнал до извода, че циникът знае цената на всичко, но не знае стойността на нищо. Да се разпознаваме буквално тук? Българинът е обсебен от цени – придобиването на вещ и/или спомен е неизменно акомпанирано от парична стойност “изкарахме чудесно. Излезе ни…лева”, “взех си нов телевизор -…лв”. Цената казва всичко, добавя контекст и самата тя пада жертва на цинизма – скъпо значи страхотно, запомнящо се; евтиното е “нещо, дето тъкмо да се развали”. Материалният свят, от който сме част, диктува неумолимо горе изброените закономерности. Защо обаче, така е подкопал вярата ни в човешките ценности, сред които основна е стремежът към добруване? Били сме циници и през рая на нематериалното – комунизма, когато популярно сме се шегували с “ние ги лъжем, че работим; те ни лъжат, че ни плащат”. Ще се надпреварваме да се оправдаем с чужди владичества, велики сили, хитри и алчни съседи. Известен афоризъм е, че циникът е разочарован идеалист. Ама ние и идеалисти не сме били никога. Цинизмът тук по-скоро се е родил и разпространил като средство за оправдаване на собствените си невинаги чистоплътни склонности. Но генезисът особено значение няма. От важност е осъзнаването родно какво ни струва този цинизъм и как можем да му се изплъзнем.

Първо да прегледаме разходната част на цинизма. Представете си, че човек е убеден, че всички негови близки и далечни, заслепени от личните си стремежи, тотално незачитат интересите на другите и обществото като цяло. Не се ли така сериозно увеличава склонноста му той самият да действа по сходному? Рационализацията е ясна – ще взема тия неполагащи ми се пет лева, защото всеки би ги взел. От тук и общество, в което всеки взема на другия пет лева и накрая, в дори най-ведрия сценарий, всички завършваме с петте лева, с които сме почнали, с бонуса “недоверие към всички и всичко”. Следва по-интересното – ако някой току виж не вземе петте лева, значи нещата съвсем криминални отиват – “сигурно така ще спечели други десет лева” ще побързаме да прогледнем. Така излиза, че ако някой иска да си запази достойнството и/или влее минимален морал в системата, той всъщност е набеден, че понижава нивото на морала – оглежда се за десет лева мошеникът му. Мисълта “защо и аз да не се разтършувам за една десетачка!?” е вече само на един хвърлей. И нещеш ли се стига до най-сериозната част на данъка цинизъм, който събира висшата инстанция на общественото добруване-политиката.

По-естествен път всичко това намира своя завършек в управлението на родината ни. Множество опити в областта на социалната психология са доказали, че човек приема постепенно поведението, което се очаква от него. Какво очаква народът от политиците ни? Така де. Отговорихме си и тук – да се облагодетелстват. И познайте какво правят – ами облагодетелстват се! “И друг сега да е като мен – заместник-министър, и той тук така ще го кара”. Ако някой общественик реши, че може да помисли и за електората, а не само за себе си, всички са объркани и се втурват към спасителния пояс, подхвърлен от цинизма – “този нещо друго е намислил, по-голямо… не се наядоха”. И дотук с жертвоготовността на “объркалия се” политик.    

 Симптомите на хроничния и остър цинизъм на българина са видими във всички посоки: протестиращите са платени, за да пълнят площадите, магистрали се строят понеже се виждат, западняците инвестират тук, защото сме им евтини, американците отиват в Ирак заради петрола. Стигаме до най-любимия ми пример по темата. Прясно впечатлен от ранната биография на Барак Обама (станал социален работник, след като завършва университетите Харвард и Колумбия), си позволих да споделя факта пред мой многоуважаван и стоящ интелектуално доста високо приятел. Отговорът “още от тогава са го гласили за президент” набързо охлади ентусиазма ми и напомни за наивността ми.

 Ами защо не пробваме друга интерпретация? Браво на протестиращите за идеализма, без магистрали сме за никъде, иностранците инвестират и за да ни научат на нещо, американците искаха да освободят света и Ирак от диктатор-злодей, а Обама е предпочел да обогати социално слабите си съграждани вместо себе си. Естествено интерпретатори в двете посоки ще се срещнат навсякъде (цинизмът не е измислен като термин от българите), но замислете се какво ще е съотношението им в България. Не ни трябва валидно проучване на общественото мнение тук. Не трябва да се пропуска и, че вирусът на цинизма не зависи от социален статус, когато ни атакува успешно – от обикновените хора (“шефът си гледа само него си”), през интелектуалците (“комерсиализират всичко, за да ни съсипят”) до обществениците (“този е популист, а онзи его-маниак”).

 Какъв е курсът на лечението? Цинизмът е като хроничната контузия при спортистите – може да живееш / спортуваш лимитирано и с него, пълното оздравяване е доста сложно, резултатите си не можеш да подобриш, а в дългосрочен план се и влошаваш. Един вариант е да се популяризира така нареченото критическо мислене и по-специално частта, в която вземаме предвид аргументите против първосигналното ни отношение спрямо дадени чужди действия. Протестиращите биват подпомагани от симпатизиращи хора, организации, обещественици, та даже и партии. Но те са там, защото вярват, че така е правилно – ако някой помага на каузата им, добре заварили са. Ако така се поразмислим, няма ли леко цинизмът да се подкопае? Може даже да се прокраднат мисли като “имало общества, индивиди, които жертват собственото си благоденствие, за да живеем по-сносно останалите”. Ако някой се осмели да се изкаже на базата на тези си крехки изводи, току виж и някой друг се поразмислил по въпроса. Това би било своеобразната ”първа копка” на предпазната стена, която народът ни трябва да изгради, за да изолира негативното явление.  

 Цинизмът не е напълно вреден, ще трябва да признаем на изпроводяк. Помогнал е на човечеството, като е поставил в рамки идеалистичната му наивност и го е докарал до 21-ви век проспериращо. В България обаче сме предозирали нещата. И тук една последна метафора – цинизмът е като антибиотика. Той бързо успокоява душевната настинка на отделния човек, като опростява понякога неразбираемата действителност и възстановява вътрешния му мир при някои негови кривания от правия път. В дългосрочен план обаче, се изтощава сериозно народният имунитет. А от силен имунитет България се нуждае днес повече от всякога, за да намери своя път в новите времена; пътят на интелектуалния и икономически просперитет, а не онзи на оцеляването, дето сме го обходили до физическа и духовна изнемога. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook