Трите важни реформи, които само десницата може да извърши

videnov

 

Това, което днес наричаме български политически и обществен модел се изгради върху провала на българската перестройка, започнала в средата на 80-те години на миналия век и приключила с Виденовата зима. Политическият и финансов срив през 1996–1997 година сложи край на илюзиите, че е възможно изграждането на пазарна икономика и многопартийна система, като същевременно бъдат съхранени държавните предприятия във вида им от времето на „развития социализъм”. Финансовият крах от онези времена послужи като мотив за предизвикване на силни процеси на раздържавяване на икономиката и бърза приватизация, която с всички забележки към нея все пак успя да донесе дългосрочна икономическа стабилност, а в началото на века българската икономика успя да отбележи и невиждани икономически растежи от по 6-7 процента годишно.

Въпреки стартирането на икономическите реформи от правителството на Иван Костов, нереформирани останаха три от най-важните сектори в обществения живот. И до днес те вегетират в сферата на държавния монопол и обединяват почти всички българи около мнението, че трябва да бъдат реформирани бързо. Въпреки това реформите в тях се отлагат и замразяват от всяко следващо правителство. Изключение не прави и сегашното. През последните месеци кабинетът на Пламен Орешарски официално обяви, че замразява реформите в образованието и пенсионната система, като остави малка надежда за частична реформа в здравеопазването. Тези три системи, които бяха управлявани от държавата по време на целия преход днес са изправени пред колапс и застрашават не само здравето, бъдещето и социалния статус на своите клиенти, но и икономиката в цялост. Това е така, защото държавните разходи по тях са на стойност над 10 милиарда лева на година, а евентуален фалит на пенсионната система би сринал финансовата стабилност на страната. В същото време липсата на адекватна здравна система превръща българите в най-болната европейска нация, а нежеланието образованието да бъде извадено от социализма обрича на бедност цели поколения.

Проблемът пред правителството на Пламен Орешарски е политически, защото спешните реформи и в трите сектора могат да бъдат извършени само от просветени десни правителства. Това е въпрос най-вече на политическа воля, а не толкова на експертност. Общото между реформите в трите основополагащи за една държава сектора е, че те трябва да водят към разбиването на държавния монопол в тях. Едва ли обаче ще се намери социалист, който би се съгласил да предизвика разбиване на какъвто и да било държавен монопол. Нещо повече, през последните месеци икономическият министър Драгомир Стойнев не спира да говори за одържавяване на фалирали частни фирми и за връщане на държавата в икономическите процеси. Подобни намерения могат само да ни накарат да се притесняваме.

Но да се върнем към десните реформи, които образователната, пенсионната и здравната система трябва да преживеят, за да гарантират устойчиво развитие на цялото общество.

1.      Пенсионната система – от социалистическа към християнска справедливост

Днес пенсионната система функционира практически както по време на социализма. Моделът е прост – събраните от работещите българи пенсионни осигуровки отиват в Националния осигурителен институт и след това се разпределят от правителството на настоящите пенсионери. Понеже сметката на тази система не излиза тя се дотира с по няколко милиарда лева на година, като тези пари отново идват от джоба на работещите българи. За красота в пенсионната система са поставени и втори и трети осигурителен стълб, които предвиждат частно пенсионно осигуряване, но тяхното място е толкова незначително, че присъствието им не променя почти нищо. Освен неефективност социалистическата пенсионна система гарантира и несправедливост, защото при държавното преразпределение внасянето на пенсионни осигуровки е по-скоро ритуален акт, а не грижа за старините на осигуряващия се. Ще разберем, че България се управлява от дясно правителство, когато половината от пенсионните осигуровки отиват в държавата, а тя от своя страна осигурява по една минимална пенсия на всеки навършил пенсионна възраст. Другата половина от осигуровките обаче трябва да бъде оставяна на свободния избор на този, който ги внася. Така всеки работещ човек ще може сам да се погрижи за старините си като внася половината от пенсионните си осигуровки в избран от него пенсионен фонд или банкова сметка, като тези пари ще могат да бъдат наследявани от неговите близки при случай на смърт. Такава система освен, че осигурява справедливост мотивира хората да внасят и повече осигуровки, защото от тях вече има смисъл.

2.      Здравеопазването – от социалистическа към християнска солидарност

 Моделът на здравната система силно прилича на пенсионния модел. В него държавата управлява ръчно болестта на всеки пациент, лекарите заминават да работят в чужбина, а българите стават все по-болни. Това ще продължи, докато на тези които внасят здравни осигуровки не се даде право на истински избор. Здравната система се нуждае от християнска, а не от социалистическа солидарност. Разликата между двете понятия се състои в това, че първото предполага при наличие на две ризи да дадеш едната на ближния, а второто да дадеш и двете ризи на държавата, а тя да реши на кой да ги даде след това. Така се оказва, че много хора, които дават и двете си ризи на държавата в крайна сметка остават голи. Генералната реформа в този сектор се състои в това половината от здравните осигуровки на всеки да отиват за солидарност, а другата половина да се влагат в частен здравен фонд и при нужда да покриват разходите по лечението на осигуряващия се. В момента всяка година парите на българските граждани внесени в държавна здравна каса се зануляват. Така човек може и да не посети лекар цели пет години, но въпреки това в здравната му сметка няма нищо и когато му се наложи да се лекува трябва да извърви дългия и мъчителен път, който единствена държавата му предлага. Съвсем друг ще бъде случаят ако човек може да събира половината от парите, които така или иначе плаща за здравни осигуровки в лична здравна сметка и щом му се наложи, да може да ги ползва като свои каквито те са. За тези, които не плащат здравните си осигуровки ще остават парите за солидарност и тяхното лечение ще продължи да се движи от държавата, според условията, които тя може да им осигури. По този начин по естествен път ще бъде съкратен и броят на болниците, защото ще останат да съществуват само тези от тях, които привличат пациенти. Изборът, кои болници да бъдат затворени не бива да се прави от министъра и подчинените му, а от пациентите, които сами избират къде да се лекуват.

3.      Образованието – от социалистическа към християнска свобода

Днес българската образователна система се дели на държавна и частна по напълно дискриминационен принцип. Държавата отделя пари само за образованието на учениците и студентите, които учат в държавни училища и университети и се държи с тези, които са избрали частното образование, като с хора, които не са български граждани. Конкуренцията между държавните университети и училища прилича на конкуренцията между държавните предприятия от времената на Огнян Дойнов. Тя се състои в това кой ректор или директор с колко ще бъде дотиран от държавата, а не в това какво качество ще предложи ръководеното от него заведение. Частните училища и университети са превърнати в луксозни институции, които са достъпни за тесен кръг ученици и студенти, защото заради липсата на държавна субсидия таксите в тях са значително по-високи. Реална конкуренция в образованието ще има тогава, когато парите, които държавата отделя за образование вървят след ученика или студента и в случаите когато той се запише да учи в државно учебно заведение, и когато предпочете частно. Това ще създаде конкуренция и между учебните заведения, и между преподавателите, което ще бъде само от полза на учещите в тях. Паралелно с това държавата най-после би трябвало да разбие мита за университетската автономия и да я ограничи само до учебния процес. Днес българските държавни университети са превърнати във феодални крепости, които получават всичките си пари от държавата, но имат пълната свобода да ги харчат както намерят за добре. Повечето от ректорите на държавните университети са феодали, които зависят само от „свободния” избор на своите подчинени и единственото, което ги спира да управляват вечно е законът, който не им позволява да стоят на постовете си повече от два мандата. Този текст от закона беше единственият, който сегашното управление реши да реформира, като предложи той да отпадне и ректорите да могат да управляват вечно. Слава Богу тази поправка не мина, но това едва ли би успокоило някого при сегашното състояние на системата.

България ще тръгне по нов път, когато тези три болни сектора променят същността си. Днес те са последното убежище на социализма и съпътстващите го абсурди и некадърност. Дали промяната ще започне скоро зависи от българските граждани. Същите, които през 1997 година разбраха, че въпреки недостатъците си, пазарната икономика гарантира много повече блага от социалистическата.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook