Диагнозата Бареков

„От чистачка – портиерка, от портиерка – секретарка, а по-нататък – откъде да знаеш! Въпрос на самочувствие! Защо да не поиска да стане референт! Че какво работи един референт!… Или пък началник на отдел? Защо да не бъде? Кога мислиш, кога не мислиш… Или пък директор?… Проста работа… или подписваш, или не подписваш… Че защо не и министър? Какво пък е толкова сложно да си министър! А може и по-нагоре… и още по-нагоре! Ако се знаеше, например, къде седи Господ, колко кандидати щеше да има за мястото му!… Какво прави Господ? Какво му е работата на Господ!… Това е въпрос на самочувствие!…”

(Георги Марков, Аз бях той)

„Не ме питай кой съм аз, ами колко имам власт…”

(Валдес, Жега в центъра на София)

Специално за Петте кьошета

Някога неудобната истина е била сваляна от сцена, цензурирана и накарана да замлъкне. Днес е заглушавана от незцензурен медиен шум. Когато достъпът до извора не може да бъде официално забранен, бива затлачен с кал. Който желае да излезе от блатото за разлика от някога е свободен да си ходи, стига да не се опита да го пресуши. Тогава тинята ще го застигне и ще му бъде напомнено да си знае гьола. В блатото е миризливо, но пък топло и някак си уютно. Понятията са объркани, но пък бъка от „народни премъдрости”. Не може да се диша, но пък и удавянето е трудно. Не може да се живее, но пък се живурка. Светлината не достига, но пък нали не е студено. Чистота няма, но пък сурогатът е устройващ. В крайна сметка гниенето е за предпочитане пред горенето, нали?

Когато обаче се опитват да ни поднесат блатна тиня като изворна вода, то това явление може да бъде определено само по един начин: подмяна. Когато политическата култура е достигнала до такова дъно, че лъжата и нецензурното опростачване се перчат като политическа сила „без цензура”, а продуктът и функцията на статуквото се представят и налагат като алтернатива, става дума за тежка диагноза. Общество, което допуска мутрократичната система не само безнаказано да разсипва страната, но и съвсем подигравателно да излъчва мними борци срещу самата себе си, е хронично болно от загниване на съвест и памет. Театърът на абсурда около ронещия тежки крокодилски сълзи за мизерстващия народ Бареков е твърде точно олицетворение на самозвания „елит”, „борен в името на обикновените хора” от „България без цензура”: милиционери, „прима патриоти”, националкомунисти, „леви” активисти и „десни  политици” (които вероятно трябва да легитимират недоразумението като антиолигархична алтернатива).

Как се стигна дотук? Сегашният цирк не е скандал, паднал като гръм от ясно небе, а закономерен завършек на дълъг и целенасочен процес на обществена деградация. Смазването на националния елит, насилствената уравниловка и създаването на червена буржоазия и аристокрация през престъпния комунистически режим предпоставят унизителното, но изключително трайно масово умонастроение, опорочило до голяма степен прехода: „Не се прави никога на велик. Всички сме равни освен отговорните другари, които са по-равни. Мразим тези с престъпните привилегии, не защото виждаме в това неправда, а защото не сме на тяхно място. Ако обаче си послушен и си със силните на деня, можеш да сигнеш и далече. Не е важно дали имаш качества и морал, важно е да имаш човек, който да те издигне.” Недостойният страх пред мафиотизацията на страната през 90-те години, преминаващ често дори във възхищение и подражателска завист към „силните на деня” роди ниска гражданска култура, която на свой ред позволи запазването на номенклатурни привилегии и разиграването на населението с кукли-месии.

Формацията „България без цензура” и нейният лидер-инструмент не представляват скандал, за който можем да си затваряме очите, „за да не им правим излишно реклама”, а позорно явление, което не е нищо друго освен диагноза на разпадащото се българско общество. Милиционерско-олигархичният „елит” трудно би се решил дори да се опита да наложи толкова очевидна функция на статуквото като алтернативен проект, ако почвата не беше подходяща. Когато абсурдът се възприема като нещо нормално, приемливо и дори желателно, крачката към постдемократичната антиутопия е само въпрос на време. Все пак да се надяваме, че раздаващите кебапчета сторожници на народната република няма да забравят белгийската мантия, тръгвайки по Европата. Но пък от друга страна… от чалга-диджей – журналист, от обикновен журналист – телевизионен водещ с шеметна кариера, от тв водещ – политик, от политик – евродепутат. Това е въпрос на самочувствие, нали? 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook