България, Донецк и Барозу: мюнхенският дух

saruman

Когато чух последното изказване на председателя на Европейската комисия Жозе-Емануел Барозу по украинския въпрос, ми се прищя да слушам речи на Невил Чембърлейн. И може би да си провеся чешко знаме с черна лента от прозореца. Само дето в случая знамената май ще са българско и украинско, а лентата трябва да е доста дебела. 

България, казва г-н Барозу, била приета в Европейския съюз, за да бъдела “спасена от Русия”. Може и да има нещо вярно в това. Само че така не се говори, не и от такъв пост. Първо, самото “спасяване” комай не се състоя. Било по наши си, вътрешни причини, било поради слабост или лицемерие на съюзническите страни (а най-вече заради комбинация от трите причини) България продължава да бъде страна без лустрация, управлявана от наследници и приемници на старата номенклатура. Което направо значи, че България и днес се управлява от мафиотски кланове, произлизащи от ДС и зависими от Путиновата неосъветска олигархия… което обаче е странно изгодно за пораженци и търговци на дребно като Барозу, Шулц и други европейски почитатели на руския газ. А всичко това означава едно – корупция. Корупция в България, корупция и в други европейски страни. Захранвана с парите на европейските данъкоплатци и компании, правещи огромната грешка да продължават с поддържането на руския газов монопол.

Покойната Ориана Фалачи обичаше да нарича хора като председателя на Прогресивния алианс Мартин Шулц и Барозу “полезни идиоти”. Накратко, това означава колаборационисти. Причините за сътрудничество със злото могат да бъдат всякакви – страх, алчност, глупост, дори изкривено от фатализъм, пораженческо чувство за дълг, водещо до печални опити за надлъгване с Дявола. Който се интересува от психологическата страна на въпроса, винаги може да прочете “Поробеният разум” на Чеслав Милош. Там достатъчно ясно са разгледани породите колаборационисти. За разчитащите само на попкултурни референции ще дам проста илюстрация – всички явни или прикрити фенове на Русия в Европейския съюз са все едно Сарумановци. 

Та – не само България не е лустрирана. В Германия, която иначе обича да подчертава нуждата от медийна свобода и антикорупционно законодателство в добавка с истинско гражданско общество у нас, в същата тази благо напътстваща ни Германия старата компартия на ГДР почти безпроблемно се е превърнала в съвременна, “реформирана” (получила катарзис, казано по нашенски) социал-демократическа сила. Точно затова Шулц и подобните му не се срамуват наивно да питат защо някои недоволни българи си позволяват да наричат Станишев, Първанов и прочие с грубото име “комунисти”. Комунисти вече няма, нали така? Това е затворена страница, всички сме европейци, годината е 2014, Студената война отдавна е минало…. Впрочем, по-долу ще стане дума и за това. 

И така, България е приета, за да бъде “спасена”. Само че нито е спасена, нито това е начинът да се говори за съюзническа държава. Ако г-н Барозу има конкретни идеи за това откъде да започнем да ринем Авгиевите обори – те са добре дошли. Защото българите наистина имаме нужда от добър съвет, та и от много повече. Но само сълзливото обяснение всъщност не обяснява нищо. Не, драги Жозе-Емануел, ние все още сме в сянката на Москва. И да, това означава жизнен посткомунизъм, влиятелна и все така престъпна прослойка от наследници на старата номенклатура, която не вярва в Европейския съюз… но е готова да се възползва и от него като един вид паразит. Лесно ще си спомним за бившия германски канцлер Шрьодер и също бившия български финансов министър Дянков. Последният искаше да “напляска руснаците” (един също безумен израз). Къде работят и двамата сега? Точно така, в Русия. А новият, “евразийски” Путинов Райх не е нищо друго освен старият брежневски СССР, но с услужливо осигурен пазар за износ на гориво, за да не би случайно да се повтори историята с лекия финансов колапс на Кремъл от времето на Рейгън. Разбира се, чиста случайност е, че много съвременни Чембърлейновци или направо заминават за светата Рус, или шумно прокламират “нуждата” на Европа и на отделните си страни тъкмо от руски, а не от друг газ, или, най-сетне, постоянно държат на “диалога” и безплодното изразяване на “загриженост” от безчинствата на Путин и путинчетата около него. 

По-горе стана дума за Студената война. Тя не е минало. Анексията на Южна Осетия от 2008 мина незабелязано и никой не се трогна от грузинското нещастие. Либералната в културно отношение и левичарска по икономическите си позиции преса в Западна Европа почти без отговор преразказваше кремълските заклинания за грузински жестокости срещу руснаци и осетинци. Поучително е как точно тези левичари, които в Русия са сочени като параден пример за западноевропейска слабост (и то не без известно основание), служат като рупори на всяка московска лъжа из Германия и Великобритания. Нищо ново под слънцето.

Събитията в България и Украйна от 2013-2014 също минават или слабо забелязано, или при изкривяване на истината. Западноевропейската публика се оказва не по-малко наивна от българската (за българското обществено мнение не може да се каже и една добра дума – извън няколко десетки хиляди представители на що-годе държащата да се информира от сериозни източници и понякога шумна, но инак рехава и лишена от представители средна класа у нас). На някои наши западни приятели може и да им е ясно, че българското Народно събрание и правителство в момента са напълно нелегитимни, че парламентарна опозиция няма, понеже и ГЕРБ е част от прокремълската система у нас, но всъщност България е важна само за самите българи – и донякъде за Путин, като спирка по пътя на трайно закрепостяващия ни Южен поток. Но не и за Барозу, каквито и обидно-покровителствени изрази да ражда дипломатическият му гений. 

Украйна обаче е по-стряскащ случай. Или поне би трябвало да бъде. Крим вече й беше отнет – и не може и дума да става, че това е било приемливо, законно или по мирен път. Това беше заграбване, анексия, аншлус. Кражба. Насилие. Необявена война. Европейските икономически санкции срещу агресията на Кремъл са може би недостатъчен, но все пак задължителен отговор срещу тази огромна наглост. И все пак колаборационисти като Барозу, Шулц и нашият нелеп и все още несвален министър-председател Орешарски пречат на тези санкции. Дори уж проевропейски лидери като германската надежда Борисов си позволяват по същество проруски изказвания (което само показва защо на ГЕРБ не може да се има доверие – европейската реторика на банкянския вожд не само опира в лъжи и махленски хитрости, но и приключва в момента, когато стане дума за светата Рус). Та – Крим беше отнет от Украйна, но това няма да е краят. Апетитът идва с яденето и последните събития в Донецк и Харков са изключително тревожни. 

Напълно възможно е Путин да е станал нетърпелив и да иска бързо да анексира и целия Донбас заедно с по-северния Харков. Там в момента се повтарят сценариите от Крим непосредствено преди нахлуването на “силите за самоотбрана” от руски войници без опознавателни знаци. Това не само би осакатило Украйна и би компрометирало вярата в способността на майданското правителство да опази границите на страната (защото все пак никой не иска открита война с Русия), но показва и слабостта на Европа. Барозу си позволи крайно безпомощното изказване, че днес Европейският съюз не можел да си позволи да приеме Украйна. Изключително страхливи думи, достойни само за Невил Чембърлейн. Неприятен пример за мюнхенски дух а ла 1938. Да продадем Чехословакия (в случая – Украйна, а защо не и България) на диктатора, за да не ни се наложи да влизаме в конфликт, какъвто и да е той. Разбира се, Чембърлейн и Барозу забравят, че с диктатори може да се преговаря само твърдо и от позиция на силата. Диктаторите трябва да бъдат вразумявани. Направо казано – сплашвани. Иначе стават все по-нагли и накрая се стига дотам, че вече няма къде да се отстъпи от претенциите им. 

Другояче казано, днешните европейски чиновници нямат историческа визия за бъдещето и сигурността на континента. Страх ги е да кажат и една дума накриво срещу Путин. Междувременно Кремъл продава газ, с парите си осигурява и лоялността на български и други европейски продажници, а от време на време директно окупира по някое стратегическо парче земя от съседни страни, особено когато не слушат. Това вече се е случвало в историята. И продължава да се случва. В дните на нашите дядовци това е било поведението и на Сталин, и на Хитлер. В 2008 беше ред на Грузия. Днес е Украйна – засега с Крим, а съвсем скоро, може би, с Донецк и Харков. Утре? Кой знае. Може би молдовското Приднестровие. Или Естония? Защо не българска Варна, с всички руски граждани там, с всички местни русофили, с прекрасното си пристанище? 

Това, което реално има някакво значение за момента, не е толкова членството ни в неубедителния Европейски съюз, а това в НАТО. Както скоро каза Соломон Паси – външната граница на Северноатлантическия пакт е единствената линия, която Москва не пресича от 1949 насам. Да се надяваме, че това ще продължи да бъде така. И да мислим здраво за изхвърлянето на мафията, кремълската мафия от управлението на страната си. И от управлението на цяла Европа, защото Европейският съюз трябва да издържи много изпитания и да измине дълъг път преди да осъзнае интересите си и да се превърне в сериозен център на политическа сила. Не е лъжа, че в момента истинските европейски интереси са схващани само в държави като Полша и балтийските републики. Дори Унгария и Чехия не са с докрай сигурна позиция. 

Колкото до Украйна, тя трябва максимално бързо да започне подготовка за включване в НАТО. Нищо добро не я чака в противен случай. Странната позиция на Хенри Кисинджър за една неутрална Украйна като буфер между Москва и Пакта беше безвъзвратно компрометирана първо с анексията на Крим и сега със събитията от Донбас. 

 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook