Консерваторът и неподготвената свобода

„Като съглежда човек общинските наши разстройства и малката подготовка на нашия народ да си води сам и по надлежен начин общинските и училищните работи, на които е пълен господар; като вижда колко са редки между нас способните деятели, то человек по неволя се позамисля за големите сетнини от случайното падание на Турция… В нашите интереси е да се позабави разрушението на Турция. Колкото по-късно се постави въпросът на миндеря, толкоз по-хубаво за нас, защото толкова по-добре ще бъдем приготвени и толкоз по-силно ще можем да покажем и поддържим правата, които можем да имаме върху остатките от турците.” Това пише в дневника си през 1866 година големият български просветител, а по-късно и политик Тодор Икономов. Икономов е сред малцината възрожденци, които в онези години ясно съзнават, колко неподготвен е българският народ за свободата. Той предусеща рисковете от подарената свобода и много точно илюстрира трудностите, с които 15 години по-късно ще се сблъскат освободените българи.

Роден през 1835 година в Жеравна, Тодор Икономов израства в семейството на свещеник. Дядо му е известен чорбаджия и материалните възможности на семейството позволяват на Тодор да получи добро образование. Обучението му завършва с диплома от Духовната академия в Киев, която завършва през 1865 година. Въпреки, че получава добро духовно образование Тодор Икономов избира да стане учител, а не свещеник. Това обаче не означава, че изоставя църковните работи. Наред с учителстването, през 1869 година е избран за секретар на Епархийския съвет в Тулча. Като такъв, след получаването на църковна независимост през 1871 година, заминава за Цариград, за да участва Църковно-народния събор.

И преди и след Освобождението Тодор Икономов никога не променя възгледите си, че свободата ще дойде благодарение на образованието и еволюционното израстване на българския народ, а не благодарение на въоръжената борба. Докато във Влашко се образуват комитети и се печатат вестници, които проповядват въстание, Икономов пише: „При днешното състояние на духовете в България, движението за освобождение не само не може да бъде общо, но няма и нито най-малките шансове за успех. То би могло да има какъв-годе успех само с чужда помощ, но това едва ли може да се желае от добрите българи. Даруваната свобода не само не се цени, както трябва, но самият акт на дарувание влече подире си задължения, които не всякога биват по силите и интересите на освободените. Българите нямат подготвени за собственото си управление хора. Ние сме още башибозуци и от държавата, ако ни се дарува таквази, не ще направим друго, освен разглобено и безсилно тяло. Нашите млади не щат обаче да разберат, че освобождението на един народ не може да стане против волята на този народ и че нашият народ не е приготвен дотам, щото да направи отсега нещо за своето собствено освобождение. Нашите млади не щат да разберат, че преди да се пристъпи към действията за освобождение, трябват се големи и многогодишни подготвителни работи, потребно е да се разбуди по-напред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика наместо нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произведат непременно бунт в нашето отечество, без да мислят твърде много за сетнините от подобно движение. Те искат да си отварят работа и да направят да се говори за тях, но забравят главното, забравят, че всяко действувание иска сгодна и приготвена почва.”

След Освобождението за няколко месеца Икономов е последователно окръжен управител на Сливен и Бургас, депутат в Учредителното събрание, кмет на София и министър на вътрешните работи. Сблъсъкът му с „младите”, за които говори в дневника си продължава и в Учредителното събрание. Повечето от тях, като Стефан Стамболов се нареждат сред лидерите на Либералната партия, а Икономов застава в първите редици на консерваторите, които твърдят, че прекалената свобода, която проповядва Търновската конституция ще доведе до хаос и крах на младата българска държава. Когато през 1881 година конституцията е суспендирана, той подкрепя Режима на пълномощията, чрез който управлява младия княз Александър Батенберг и оглавява Второто Велико народно събрание. В следващите години се сближава с умереното крило на либералите и в периода 1883-1884 година участва в две правителства на Драган Цанков. След това става редовен член на Българското книжовно дружество, което по-късно ще прерасне в Българска академия на науките.

Най-тежките времена в живота на големия просветител идват с възхода на Стефан Стамболов в българската политика. Още в първите дни на стамболовото управление Икономов разбира, че е дошъл краят на политическата му кариера. В продължение на години той е подложен на силен натиск от държавата и близките до правителството вестници. Заради това през 1892 година прави неуспешен опит за самоубийство. Умира няколко месеца по-късно. И до днес остават актуални думите му: „По-добре да направим само една крачка напред със съзнание, нежели десет напред без съзнание, и после пак по апатия да се повърнем назаде. Умно ли ще се нарече това мое поведение, безумно и непатриотическо ли ще се нарече, за мен ще бъде все едно. Аз ще бъда хладен и чужд, разбира се, по възможност, от увлеченията, които не почиват на една съзната отнапред и от множеството цел.”

Търсене

Подкрепете ни

Facebook