За инфлацията

Алекс Токарев*

Като студент в годините преди и след падането на Берлинската стена имах „щастието” да науча най-важните уроци по пазарна икономика не от учебниците (каквито на практика липсваха), а от собствения си горчив опит – на потребител, работник, предприемач, спестител и инвеститор. За 6 години между излизането ми от казармата и получаване на магистърска степен съм късан само веднъж. Въпросът, които изтеглих, беше за инфлацията. По време на тази сесия наи-голямата банкнота беше от 50 лева. Цените още не бяха полудели и бях сметнал тази тема от конспекта за маловажна. Когато се явих на поправителен, българската “народна” банка вече беше предприела първата си експанзионистична интервенция на пазара.

Без да чета теориите на Лудвиг фон Мизес и Милтън Фридман, бях изпитал връзката между непрестанното печатане на пари и бесния възход на цените. От опит бях научил как инфлацията преразпределя богатства. Пред очите ми бивши партийни функционери и ченгета от тайните служби теглеха от приятелите си-банкери спестените от мен левчета, строяха резиденции в Бояна, вдигаха хотели по морето и купуваха лимузини, по-лъскави от тези на английската кралица и Бил Гейтс. След това връщаха кредитите с хартийки, по-безполезни от тоалетна хартия. На поправителния изпит изкарах най-лесната шестица в 23 годишната си кариера на студент. Животът ме беше научил на повече неща от всички книги.

Очите ми се отвориха за факта, че инфлацията е много повече от покачване на цените. Видях как процесът(финансиран от БНБ), разрушава и без това отслабените социални връзки в периода на преход към пазарна икономика. Кредитните милионери и приближените им получаваха първи достъп до новоотпечатаните пари и си живееха царски. Предприемачи в сферата на образованието като мен стигаха до новите пари едва след като цените на стоките, които купуваме, бяха чувствително набъбнали. Други, като родителите ми – доценти в университета, бяха на фиксиран доход и едвам свързваха двата края.

В този процес на диво политическо преразпределяне различни групи професионалисти на държавна заплата се почувстваха ощетени. Подбудени от КНСБ и КТ „Подкрепа“, започнаха вълни от стачки с искане за по-високи заплати. Учителите не учеха децата, лекари и медицински сестри не лекуваха болните, шофьорите от градския транспорт ни караха да ходим пеша из цяла София, а служителите в системата на чистотата ни оставяха да тънем в боклуци. Инфлацията ни караше да се чувстваме безпомощни и объркани. Получили заплата, веднага купувахме какви ли не ненужни неща (храни, дрехи, козметика, домакински уреди, злато) – само и само да не виждаме как парите ни се топят като априлски сняг в джобовете ни. Различните цени растяха по различно време и в различна степен и инвеститорите се подвеждаха по грешни сигнали. Фирмите фалираха, безработицата растеше, държавата беше на прага на нова революция. В тази обстановка най-правилното решение беше валутен борд. С голямо закъснение бе решено левът да се обвърже със стабилната германска марка. След още няколко мъчителни месеца пазарите се успокоиха и животът се върна към нормалния си ритъм.

Важните въпроси тук са два. Защо политиците прибягнаха до инфлационни политики след падането на социализма? Защо тъй дълго отлагаха решаването на проблема? Отговорът на двата въпроса е много елементарен. Инфлацията, както отбелязва Милтон Фридман, има ефект, подобен на алкохолизма. И при двете болести, когато започнеш, добрите ефекти идват преди лошите. При лечението и на двете болести болезнените последици идват преди общото подобрение.

Поуката – най-доброто лечение за двете болести е да не започваме.

От atlas-bg.eu

* Проф. Алекс Топарев е икономист, последовател на Милтън Фридман  и преподавател в лондонския Кингс Колидж.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook