Мат. 28:6

HrVoskr

„Има, има хора, които останаха неподвижни, които силите на злото не можаха да отместят от подножието на кръста. Тези хора бяха и остават като локвички вода в скалната пукнатина. От едни дъждове до други, когато всичко изсъхва, дивите кози пият вода оттам. И после, разбира се, когато дойде новият дъждовен сезон, водата потича от всички страни”

[Владимир Свинтила „От Маркс до Христа”]

Станало ви е мъчно, че в дните на Христовите страдания навсякъде говорят за народни обичаи, за цените на агнешкото, за ядене, за софри, за урожай и за това как природата се събужда за нов живот… ? Докривяло ви е от лекомислените шумни тълпи, от хихикането пред храма, от черупките от яйца по земята, от бутилките бира и веселите остроумия към „попа”? Не се ядосвайте! Радвайте се! 

Войната срещу вярата е истинската война за душите. Болшевиките го знаят и репресиите и гоненията срещу църквата са били  безпрецедентни.  В дните след 9 септември стотици свещеници са разстреляни, избити, хвърляни в пропасти. Духовници и миряни изчезват безследно. Манастирите стават казарми или краварници. Комунистите и нагаждачите закачат иконите в нужниците, за да покажат че не вярват в Бог. Една запалена свещ изпраща в концлагер. Един кръстен знак обрича цяло семейство на изселване. Свещениците са организирани в трудовашки бригади и пратени да чукат камъни по планинските проходи и да пеят песни за новия живот. След работа слушат лекции по дарвинизъм. В мизерията на бригадирското движение специално за „попската бригада” менюто през целия Велик пост е само месо. Богослужението се наказва като саботаж…

Комунистите не предполагат, че в тази война със Словото ще получат най-упоритата съпротива. Нямат сетива за да разберат, че злодействата им само ще прославят още повече Истината. Християнството се връща в катакомбите. Разрушените и поругани църкви пустеят. Но някъде зад стените безгласно се мълви Словото. Без книги, по памет, по усет. Червеният Нерон взима своите жертви. Онези, които оцеляват продължават да свидетелстват за вярата. Дори и само веднъж годишно – на Възкресение. Година след година.

Библията и църковните книги изчезват от домове и библиотеки. Не се издават и не се продават. В училищата и университетите се изучава научен атеизъм – учебна дисциплина, която има за цел да докаже липсата на Бог и да се бори със заблудите на религията. Пишат се книги и учебници, в които се клейми, оспорва и осмива Светото Писание. Студентите изрязват библейските цитати от учебниците по атеизъм и ги лепят в тетрадки. Така се раждат апокрифните самиздатски Библии на комунизма. Когато вижда една такава Библия, асистентът по научен атеизъм, обещаващият комсомолец, син на видни комунисти Андрей Кураев напуска университета, обръща се към вярата и приема духовен сан.

Въздухът се раздвижва през 60-те години. Опустелите от две десетилетия църкви започват полека да се оживяват. Камбанният звън все още е колеблив, обиколката около храма на Разпети петък е немислима провокация, но някои, най-безнадеждните, отписаните и заклеймени, но оцелели „бивши” влизат и палят свещи. Оглеждат се, ослушват се, и влизат. Властта вижда, че вярата не е мъртва и хвърля срещу нея своите лумпени. Тълпи от насъскани комсомолци нахлуват в църквите на Великден, скандират цинизми и замерят свещеника с яйца. Дяконите държат отворен чадър, а хорът извисява глас за да надвика крясъците. Да, същите свещеници и монаси, които в ново време с лека ръка критикуваме, десетилетия оповестяваха Възкресението под град от обиди и гаври… Година, две три. Хората продължават да се трупат около храмовете, лумпените продължават да се гаврят с тях. Комунистите скоро ще съжалят – заслепени от красотата на църковната служба и безсилни пред мирната съпротива, част от „бодрата смяна” започва да посещава  храма на Великден, но вече не за да хвърля яйца… Тогава политиката се сменя. Ограждат църквите с кордони от милиция и въвеждат пропуски. Комсомолски патрули проверяват и записват всеки, който се движи по улицата. Във великденската нощ учителите трябва да проверяват децата от класа си дали са вкъщи. Стотици са изключените от университета за една запалена свещ. Кръстените получават лоша характеристика и пътя им в живота е отрязан. Следенето е възложено на т.н. „ОФ-старци” – квартални активисти. 

Въпреки това църковните бракове продължават, а въведеният кичозен граждански ритуал буди всеобщ присмех. Баби кръщават внуците си тайно от родителите им. По-смели свещеници кръщават семейства по домовете.

В началото на 80-те години комунистите разбират, че подтискането на духа вече не е по силите им и променят тактиката. Свалят забраната над църковните книги и иконите, но само в руслото на историята на изкуството, иконописта, средновековната литература, етнографията. Не можеш да намериш икона и кандило, но можеш да имаш албум с репродукции на икони и плоча с литургична музика – „част от средновековното културно наследство”. Официалната пропаганда започва да говори, макар и с половин уста за великденските яйца, козунаците и коледната трапеза, макар и в изцяло етнографски контекст. Като не могат да угасят църковните празници, опитват се да ги подменят с езически обичай и бабини дветини. Обяснява се какво почита народния календар, какво се зарязва, ашладисва, меси и бае в тези дни. Гергьовден става ден на овчаря, а Св. Трифон – ден на лозаря. Влизането в църква се приема, макар и с неохота, „заради традицията”, посещението в манастир – като форма на културен туризъм. Георги Марков описва как дори заводския партиен секретар след известно препиране отговаря на великденския му поздрав, „щом е за обичая”.

Веднъж показала слабост, властта все още не знае за размерите на вълната, която ще я залее. Хиляди започват се тълпят в църквите на Великден. Светулките на свещите чертаят маршрути по софийските улици. Горят кандила пред появили се от нищото икони. Върбови венци украсяват вратите.

Владимир Свинтила си спомня:

„От отец Иван чух ободрителната новина. Всяка година расте броят на верующите. Сега е удвоен.

- Имаме чудесно средство за контрол. Това е продажбата на свещите. Продажбата на свещите се е удвоила!”

Съпротивата диша навсякъде. Дори в театралните постановки. Когато се спомене Бог или Христос, тъмната зала избухва в дълъг, упорит аплауз. (Спомнете си „Сън” на Иван Радоев в „Народния” с Наум Шопов и Велко Кънев!)

Никога Великден не  е носил повече надежда от тогава. Мълчаливото съзаклятие на запалените свещи даваше кураж. Пасхалното единство ни правеше отново свободни, макар и само за един миг в годината. Някой идваха пред храма от чиста вяра,  други – за да са напук на властта, за да изпитат този миг на явна съпротива. Всеки сам търси пътя към вярата – несигурно, понякога комично. Но както казваше един свещеник през онези години „Днес да искаш да вярваш значи да вярваш”

Вестник „Стършел” започна да издава „малка атеистична библиотека” с книжки с вицове, карикатури и подигравки с Бога, светците, духовенството и църквата. Сериозни учени обясняваха, че Гагарин е бил на небето – там нямало никой. Властта правеше така, че точно на Великден да се работи – съботник, ударен ден за изпълнение на плана, открито партийно събрание, ОФ-сказка за вредата от алкохола…Коледа и Великден бяха от малкото дни, в който по телевизията можеше да се види някой много нашумял западен филм . Правеха всичко, само и само да не отидем на църква, но вече бяха загубили тази война. Ние около храма го знаехме. Те зад пердетата също.

След рухването на клетката, дълго подтисканата религиозна свобода полетя в най-неочаквани посоки. Посещението на църква вече не беше въпрос на вяра, не беше и протест, стана мода. На Великден църковните дворове се напълниха с компании, за които това бе поредния купон и повод да се съберат с приятели.  Много хора не разбираха какво точно става, не ги и интересуваше, но идваха, ей така, защото всички ходят. Изпълзелият от катакомбите шепот бе заглушен от шеговити подвиквания. Като че ли нещо ни бе отнето. Почувствахме ли се объркани? А не бива!

Винаги, когато по време на венчавка някой пожелае „попът да кара по-бързо” за да вървят да пият аз се усмихвам. Когато някой близък, дъвчейки пържола на Разпети петък ми е обяснил, че не може без месо,  но ден по-късно ми прати SMS с „Hristos Voхrese!” аз се радвам. Когато някоя позната пости, защото трябва да свали 4 кг. или защото „изчиства токсините”, смея се с радостен смях.

Децата на онези, които хвърляха свещеници от „Черната скала”, децата на онези, които мятаха яйца по свещеника, децата на онези хиляди „редови честни комунисти”, които гасяха свещите и записваха имената на излизащите от храма; децата на онези, които изнасяха сказки за заблудите на религията…

Те дойдоха при нас пред храма. Вярно, с бира в ръка, но са тук за чудото, нали?

Прекръстиха се. Неправилно, с лявата ръка и целувайки пръстите си, както са виждали футболистите по телевизора.  Но направиха кръстен знак, нали? 

Поздравиха ни. Макар и с  ”Аре, Христос воскресе, копеле!”.  Но свидетелстваха за Възкресението, нали? 

Запалиха свещ. Дори и да е купена от циганките, за да не се редят на опашка. Но запалиха от Благодатния огън, нали? 

Венчават се в църква – заради обичая. Кръщават децата си – против уроки. Освещават домовете си – за всеки случай…

Те може би още нямат вяра, но вече нямат неверие…

Децата на червения Нерон бавно и полека намират своя път към храма – сами, без домашен иконостас, без книги, без проповед, с онзи даден от Бога природен инстинкт, който движи зелената еуглена към светлината. Докъде ще стигнат по този път знае само Човеколюбецът. Сигурно е, че някои ще стигнат по-далеч от нас.  Защото вярата е в сърцето, а не във външния израз. Така че не смейте с високомерие да ги съдите, само защото сте случили на баби, които да ви научат. Те пък са случили на Спасител! Радвайте се!

Тъкмо непохватните и недокрай възпитани богомолци са днешната Блага вест. Онези, които започнаха война срещу вярата на бащите ни, бяха победени от вярата на собствените си деца! Де ти е смърте жилото? Де ти е аде победата?

Търсене

Подкрепете ни

Facebook