За националкомунизма, националния интерес и човешкото достойнство

comunism

Специално за Петте кьошета

Добре известна максима е, че ако не знаеш накъде си се запътил, няма да стигнеш доникъде. Четвърт век след разпадането на Съветския лагер българското общество наподобява уморен и объркан пътник, правещ мудни и безцелни кръгове в сковаващо безволие. Формално успешната рамка на завършилия преход се изпълва със съдържанието на провал. Твърде слабото гражданско общество не съумя на попречи на реставрацията на номенклатурата, която се легитимира като меродавното лице на страната в ЕС. Аналогиите, появили се покрай заглъхналите протести, с началото на промените са по същество погрешни. Политическата поляризация не може да отклони вниманието от основния резултат – фасадна демокрация със стари зависимости в периферията на Запада. На фона на общата фрустрация изпъква още по-силно ясно доловимото внушение на евроинтегрираните отговорни другари: „За каква подмяна говорите? Ето ви демокрация. Нали това искахте, или нещо бъркаме?”

Ако днешното положение напомня по нещо на началото на 90-те години, то е по една фразеология, смятана до неотдавна от немалко наивници в „дясно” за напълно маргинализирана и изоставена от „сериозните политици”. Несъстоялата се лустрация и запазването на главните политико-икономически лостове в ръцете на „наши хора” с ясен генезис, започнал от времето на държавния социализъм/държавен капитализъм, позволява днес маските да бъдат свалени напълно и народонаселението да бъде заливано с националкомунистическа реторика. Самозвани или по-точно съвсем целенасочено наложени от милиционерско-олигалхичния елит „бранители на българщината” обработват аудиторията с добре познати рефрени и нови прозрения, съгласувани съвсем очевидно с ценните указания от Кремъл: „Не трябва да губим цивилизационния си код и да позволим да ни откъснат от великата славяно-православна общност. Българинът беше докаран до мизерия от слугите на американския империализъм, а в най-ново време и от еврогейовете. Още дядо Вазов е казал, че кат’ Русия няма втора, тъй могъща на света. Русия е майката-освободителка, а Европа – мащеха. В краен случай може да се следва принципа, според който сме винаги с Германия и никога против Русия. До определен момент, разбира се.”

Не само „Атака”, но и видни радетели на евразийската дружба от „реформираната левица” все повече напомнят за писания, характерни за страниците на „Зора” от първата половина на 90-те години. Лица, приближили и вероятно отдавна преминали границата на държавната измяна, си позволяват да говорят от името на целокупния български народ. На активни мероприятия се призовава да се защити „националният интерес”, който бил в разрез с домогванията на империалистите от НАТО и колонизаторите от ЕС. За какъв интерес обаче става дума? Естествено за интереса на патрона, който никога не е забравил за своите послушни клиенти от „по-малката сестра”. Националкомунизмът, присвоил си през 70-те и 80-те години позицията на исторически защитник на националосвободителните борби и въжделения на българския народ, а през прехода опитал се да узурпира и ролята на героичен архонт-защитник на православието, показва днес напълно открито истинската си същност на верен слуга на Москва. Същата върхушка от ченгета, която наложи мутрократичен модел на управление на страната, сега ни поучава чрез кресливите си кукли къде е националният ни интерес. Пропагандната им машина безспир заплашва „изменилите на цивилизационния си код” да си знаят мястото: „След като Кремъл се спогажда с влиятелни кръгове в ЕС, след като германски канцлер е човек на Газпром, а наше момче е избрано начело на ПЕС, пък и сакциите против Русия са козметични, то инакомислещите в България нямат изобщо какво да кажат”.

Констатациите за впечатлението на затворения кръг сами по себе си, разбира се, са безсмислени, ако не се извлече поуката от пътя зад разпадащото се, но не и безвъзвратно загубено българско общество. Свободата е свобода, когато се възприема на първо място като лична отговорност и център на ценностната система, който трябва да бъде защитаван с всички сили. Недостатъчното разбиране на това естествено положение и очакването старият лош властелин механично и сякаш безучастно да бъде заменен от нов добър прокровител, доведе не само до сегашната политико-икономическа и социална катастрофа, но и до абсурда национални предатели да заемат почти необезпокоявано ролята на пазители на „националния интерес”. Наближава вероятно последният шанс да се вгледаме в себе си като общност и да възприемем без куртоазни условности простичката истина, че човешкото достойнство винаги предхожда националното такова. Колкото изморен, отчаян и безволев да изглежда пътникът, си струва да си припомним една друга също прочута максима: „Не е срамно да паднеш. Срамно е да не се изправиш.” 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook