Аномия на християнството

noah

Николай Щипков

На неопитния зрител може да му се стори, че „Ной“ е превод на известната ветхозаветна история на съвременен език. Действително, първата половина на епическия двучасов филм на Дарън Аронофски не се отклонява твърде много от библейския канон.

Обаче, колкото повече гледаш филма, толкова по-ясно се проявява религиозният дисонанс и толкова по-ясно изпъква подмяната на ключовите понятия.

Американските киноиндустриалци с лека ръка са произвели съвсем не християнско кино и дори не плоска холивудска приказка за борбата за екология и чистота на околната среда. Напротив, на преценката на зрителя е поднесено пренаписване на Библията, чиста проба постхристиянски апокриф. „Ной“ е не само антирелигиозен и антихуманистичен филм, това е ярък пример за размиване и изопачаване на библейските сюжети и понятия.

Нека вземем историята на самия Ной. В Библията той е описан като праведник, който освен всичко друго е „ходил по Бога“. С такава ласкателна оценка, за сведение, е удостоен още единствено прадядото на Ной – Енох. Преведено на съвременен език, Ной не просто е спазвал законите, а се е доверявал на Бога, с други думи, следвал е не буквата, а духа на истината. Когато Бог директно се обръща към него с предупреждение за потопа и указания за строежа на ковчега, от страна на Ной би било възможно да се появи дори и сянка от недоразбиране или съмнение.

Какво обаче става във филма? Вместо напълно ясни указания, Ной сънува неясни видения.

Като си ги тълкува по някакъв начин, той с небивало настървение се хвърля да изпълнява даденото му поръчение. В строителството на ковчега освен синовете (които, кой знае защо, нямат жени, поради което, между другото, и възниква един от основните драматургични конфликти на филма), му помагат каменни гиганти, някакви „паднали“ духове, заточени на Земята, защото се съжалили над хората, а му пречат „потомците на Каин“, сборище от джексъновски орки, които настървено се хвърлят с гърди върху амбразурата в отчаян опит да превземат ковчега. Въобще сложно е да се опише с думи откровената безсмислица на някои сцени от филма.

Вместо да пусне нещастните хора в ковчега, Ной тълкува виденията почти в логиката на теорията за расово превъзходство и решава, че съществуват „чистите“ потомци на Сит и „нечистите“, поразени от греха, потомци на Каин. Едните могат да се качат в ковчега, а другите не бива. Нещо повече, внезапно осъзнал, че и сам не докрай принадлежи към „бялата“ раса (т. е. самият е частично грешен), решава, че Бог е решил окончателно да изтреби човечеството и да остави на Земята само „непорочните“ животни. В резултат, като не получава никакво ясно уточнение свише, екранният Ной с помощта на ангели-големи (падналите ангели?) убива тълпи народ, виновни и невинни, и едва не заколва собствените си внучки.

При това е необходимо да отбележим, че за разлика от първоизточника самият Бог съвсем не е действащо лице във филма. Той е „свръхразум“, чиито мотиви е невъзможно да бъдат разбрани и който се намесва в основните събития едва постфактум. Във филма напълно липсва персонификация на Твореца: „и рече Бог“, „заповяда Бог“, „и спомни си Бог“, „и рече Господ (Бог) в сърцето Си“. Освен това по логиката на сценаристите излиза, че Бог отчасти е виновен за това, че е въвел Ной в съмнение и заблуждение, а, значи, е повлякъл след себе си хиляди и милиони невинни жертви. А сцената с военния щурм на ковчега от „каинитите“ поразява със своята концептуалност, особено ако си спомним първоизточника. Не само, че никой не е щурмувал ковчега, борейки се да влезе в него, а напротив, дори се смеели на Ной, който строял огромен кораб насред сушата. Нещо повече, „каинитите“ „в дните преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се мъжеха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега, и не узнаха, докле дойде потопът и изтреби всички“ (Мат. 24:38-39), тоест не Бог ги отхвърля, а самите те Го отхвърлят.

Всички тези и много други неточности и твърде волни интерпретации могат да минат за творческо преосмисляне. Следва обаче да признаем, че това е антирелигиозно преосмисляне.

Новият холивудски блокбъстър изопачава не само „сюжетната“ основа (например, всеки от синовете на библейския Ной вече е имал жена към момента на потопа, а на Хам, освен това, вече му се бил родил син – Ханаан), но което е много по-важно – духовно-смисловата. От праведник Ной се превръща в яростен грешник, защитник на околната среда и расовата чистота, а синовете му – в стереотипни американски тийнейджъри; потомците на Каин – в злобни орки; падналите ангели се оказват не само несправедливо наказани, но и въобще не паднали; а Шестодневът леко и непринудено се трансформира в дарвиновата еволюционистична теория – всичко това, явно, е направено за по-лесното възприемане на материала от съвременната аудитория.

Но всяко преосмисляне има своите граници. Когато Андрей Тарковски заснема, например, своя „Соларис“, се получава обърнат наопаки роман на Станислав Лем. Не, това съвсем не умалява таланта на самия Тарковски, обаче поставя под съмнение възможността филмът да бъде наречен пряка екранизация. С „Ной“ ситуацията е подобна. Всемирният потоп, Ной, пък и самата Библия – всичко това е само голяма рекламна фасада за филма, който има твърде малко общо с ветхозаветното предание. Филмът на Дарън Ароновски е не друго, а израз на примитивните религиозни представи и преживявания на режисьора, заявка за „дълбоко“ кино в мащаба на кино-блокбъстъра. Великолепната визуализация – опаковката – съвсем не си струва откровено безсмисленото вътрешно съдържание.

„Ной“ на Аронофски е пълна инверсия на библейските понятия, намираща се на крачка от кощунството. Библейската история е проста, разбираема, поучителна – възпитава универсална система от нравствени ценности. Езикът на Свещеното Писание, както е известно, има притчов характер. Холивуд обаче преразказва не притчата, а предлага нейна съмнителна авторска трактовка, просто я е изопачил, като е вложил противоположен смисъл. Това вече не е просто интерпретиране на ветхозаветния текст, а пропаганда на расово превъзходство и нравствен релативизъм на фона на библейски декорации.

Някой ще каже, че филмът е добър вече с това, че „те кара да се замислиш“, че това е филм-„диспут“, филм-„изказване“. Това не е нещо повече от оправдателен трик: да „те кара да се замислиш“ само по себе си не е ценност. Ценност е пределно ясната библейска история на Ной, история за смирението, чистотата и нравствения подвиг.

От dveri.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook