Защо Западът плаща скъпо за своите комплекси?

Разговор с  Александър дел Вал,  Мишел Мафезолие  и Фабрис Баланше
 
- Разпадането на Съветския блок дълго време оставяше впечатлението, че либералната демокрация от западен тип в крайна сметка ще завладее целия свят и че нито един контра-модел вече няма да има сили да й се противопостави. Дали обаче последните събития в Украйна и Сирия не ни дават възможност да преосмислим тази теория?
 
Александър дел Вал: Не само в Украйна и Сирия! Достатъчно е да се „разходим из многополюсния свят”, за да си дадем сметка за наличието на множество религиозни и идеологически ценностни системи, политически режими, идентичности и разнообразни концепции за самата демокрация; понеже онези, които не желаят да възприемат „western way of life”, са не само червени или зелени диктатури, като Северна Корея, Судан, Еритрея, Сирия, баасистки Ирак на Саддам Хюсеин, Китай или Зимбабве, но също и демократи от Юга, които принадлежат към т. нар. „Движение на необвързаните държави”, като Индия, Венецуела, Боливия, Еквадор, или възхождащи страни като Русия, Турция, Малайзия, Индонезия. Тези страни или са насочени срещу Запада, или просто все още не са се „озападнили”, или пък са привърженици на схващане за света, което е различно от доминиращата либерална, индивидуалистка, пазарна и базирана на правата на човека визия. В тези страни концепциите за демокрацията, отношението към религията, положението на индивида и корените на идентичността се разминават със западните. Само че на нас, западняците и западноевропейците, ни е изключително трудно да приемем, че други разбирания за демокрация могат да съществуват и да бъдат легитимни.
 
Както обяснявам в моята книга „Западният комплекс”, подобно на всички останали народи, западните хора са жертва на своите собствени идеологически и цивилизационни представи или „форматираност”. Те виждат света и Другите през тази деформираща призма. От друга страна, в своя стремеж към универсализъм, те все повече смесват един неутрален и същностно технологичен феномен като „глобализирането” на средствата за комуникация и търговия с „глобализацията” и дори с глобализма: но тези понятия не са синоними, а произтичат от космополитната утопия, вдъхновяваща привържениците на едно бъдещо „световно правителство” – проект, възхваляван от онези, които с цялата си искреност виждат в него средство за изграждане на „световен мир”. Това обаче е опасна утопия, тъй като маскира един проект с неоимпериалистическа насоченост; или поне той е преживяван като такъв от всички нации, които се стремят да заздравят своята идентичност и защитават повече от всякога принципа на суверенитет.
 
Фабрис Баланш: С разпадането на Съветския съюз дойде триумфът на капитализма, а не на либералната демокрация. Двете неща, разбира се, са свързани, понеже едно предприятие има нужда от свобода, за да се развива; то се нуждае обаче и от социален мир и от политическа стабилност. Китайският модел всекидневно ни напомня, че една авторитарна държава може да се изкачи до второто място в световната икономика, без при това да възприеме либералната демокрация. Русия и бившите комунистически страни от Източна Европа също не станаха либерални демокрации веднага след падането на комунистическите режими, а преминаха през фази на политически преход – в някои случаи, като България и Румъния, това стана по доста хаотичен начин, а други като Русия и Беларус запазиха своя авторитарен начин на управление.
 
В случаите със завръщането на Русия на сцената като световна политическа сила и мощния възход на Китай си имаме работа с авторитарни модели, които са насочени срещу либералната демокрация и на които могат да се опрат немалко режими в света.
 
Мишел Мафезоли: Събитията в Украйна и Сирия – но преди тях деколонизирането на Африка, историята на Латинска Америка и развитието на бившите комунистически страни – показват, че в случая става дума за изграждане на един западен свят, в който либералната демокрация не е просто етап от историята, а неин завършек.
 
Разбира се, тъкмо тази концепция за историческа еволюция, която започва от един примитивен, дори дивашки стадий, и завършва с демократичната и култивирана цивилизация, днес бива оспорена не само от развитието на нациите, отхвърлящи внесената отвън демокрация, но и от пренасищането на демократичния модел в самите западни страни. Дори можем да се запитаме дали европейският интервенционизъм, който се стреми да изнася все по-далече демократичния идеал – че дори и с военна намеса – не предизвиква по-дълбоко съмнение, отколкото самият модел.
 
- Узурпирано ли е говоренето за западен универсализъм? Къде се провали Западът в налагането на своя модел? И на всички нива ли претърпя провал?
 
Александър дел Вал: Както изтъкнах по-горе, много хора на Запад са заслепени от собствения си универсализъм, който ги кара да виждат света не такъв, какъвто е, и това им пречи да приемат многополюсната реалност, в която съществуват различни идентичности и устойчиви национални суверенитети. Говоренето за западен универсализъм не е узурпирано, защото универсализмът идва от Запада и е провеждан от него, но провалът при преноса на западната концепция за универсална демокрация към останалата част от света произтича от факта, че проектът за Вавилонска кула, който подхранва модерната западна демокрация, е възприеман от другите цивилизации и незападни нации като фундаментално заплашителен. И те виждат в него лицемерната маска на един нов планетарен империализъм, още по-лош от някогашния колониализъм, който имаше относително ограничен обхват. В някои отношения „измът” в „универсализъм” означава систематизиране и идеологизиране на идеята за универсалност, която има християнски произход.
 
Хората на Запад забравиха, че универсализмът на правата на човека, в името на които се водиха толкова войни, в комбинация с не-ценности, като материалистичното масово потребление и индивидуализма, в никакъв случай не замества „нуждата от идентичност”, която си остава дълбоко вкоренена в човешкото общество, постоянно изниква навсякъде по света и се разпалва: от Тайван до Малайзия, през Индия, Сингапур, Балканите, Централна Азия, Африка, Шотландия, Крим, Украйна, Кот д’Ивоар, Нигерия, Русия, в ислямския свят или в „неоиндианска” Латинска Америка. С изключение на старите нации на Западна Европа, които са травмирани от тоталитаризмите на миналото и по тази причина са станали алергични към всякакви идентичностни стремежи (с изключение на идващите от незападния Друг), с изключение и на Съединените щати и Австралия – страни на имигранти, чийто патриотизъм се основава на универсализма и на демократичното месианство, почти всички останали нации, съставляващи реалния и многополюсен свят, са силно привързани към техните „конкретни” идентичности и виждат в глобализацията само шанс да разгърнат своята мощ, театър на съперничества, стратегически съюзи, противоборства или парични сделки, а съвсем не знак за обща, наднационална принадлежност или световно правителство… Накратко, ние сме единствените, които гледат сериозно и буквално на „глобализма”; и единствените, които жертват в негово име своята идентичност, своите корени.
 
Фабрис Баланш: Универсален ли е западният свят? Дали ценности, като демокрацията, свободата и светскостта, които са родени на Запад вследствие на вековни борби срещу авторитаризма и на бавното политическо узряване, – дали подобни ценности могат да бъдат разпространени по света за няколко десетилетия? Това означава да забравим, че светът е съставен от различни културни ареали, всеки от които притежава своя собствена историчност. Глобализацията разруши границите в икономически и комуникационен план, но, за щастие, не уеднакви културите.
 
В много части на света привлекателността на западния модел намалява поради структурната икономическа криза, която ни разтърсва от 70-те години насам. Близкият Изток вече не гледа към Европа, а към петролните монархии от Залива. Югоизточна Азия вече гледа към Китай, а не към Съединените щати. Нека не забравяме, че социалистическият модел бе жертва на икономическата стагнация в Съветския съюз и във всички страни, които го бяха възприели.
Но въпреки че загубихме икономическото си влияние, нашите ценности продължават да се разпространяват по света по-бавно, с отстъпки и хибридизации, именно защото са универсални. И просто ще отнеме повече време, докато те станат норма в глобален план.
 
Мишел Мафезоли: Великото време на западния универсализъм, когато прогресисткият, индивидуалистки и техницистки демократичен идеал се стремеше да се наложи по целия свят, обхваща модерната епоха – от XVIII в. до днес. Струва ми се, че тази епоха (épochè на гръцки означава „скобка”) е към своя край и Западът изпитва трудност да господства над света и да налага своя модел, както във вътрешен, така и в международен план. Жизнеността на възхождащите страни свидетелства, че те далеч не следват стъпка по стъпка нашия модел на развитие и в краткосрочен план изглеждат по-способни да се адаптират към новите технологии и към новата мисловна вселена. Да, Западът наистина успя да господства над света през XIX и XX в., но изглежда, че двете големи войни сложиха край на това господство.
 
- Как западният свят стана жертва на собствената си тенденция към универсализъм? Загуби ли той от широкото разпространение на своите ценности?
 
Александър дел Вал: Както твърдя в „Западният комплекс”, отговорът на този въпрос лежи в едно сериозно объркване относно последиците. То ни караше да вярваме, че универсализмът, идеологията на човешките права, консумеристкият индивидуализъм и свободната търговия са достатъчни, за да се създаде или възстанови една идентичност. По същия начин смесихме идентичността – която по необходимост е свързана със здраво вплетени в историята и географията корени и бива ту локална и „конкретна”, ту регионална или „цивилизационна” – с някакви абстрактни и безплътни ценности. Това объркване или по-скоро заместване се състоеше в замяна на идентичността на народите с абстрактни ценности или идеологии и, според мен, представлява „семантичното ядро” на онова, което наричам „космополитическа коректност”.
 
Но внезапно, поради стремежа си да наложат своите модерни, идеологико-утопични ценности, основани на разрив с миналото и отхвърляне на всяка форма на вкорененост, хората от Запада се оказаха хванати в собствения си капан. Те повярваха, че трябва да „унищожат миналото си” и с това да осакатят своята идентичност, като диаболизират и очернят собствената си История и юдео-християнски корени в полза на една „космополитическа коректност”, скъпа на посткомунистическия идеолог Юрген Хабермас, който произлиза от Франкфуртската школа. Дължим на този знаменит идеолог на Европейския съюз ужасяващата идея за „юридико-конституционен патриотизъм”, която цели да изличи всяка идентичностна принадлежност на европейците в полза на една хипернормативност, поддържана от идеологията на човешките права и защитата на малцинствата-„жертви” от подозрителното мнозинство на белите християни европейци. Това идентичностно самоосакатяване на Стара Европа, хваната в капана на собствения си космополитен универсализъм, е оправдавано в името на „никога повече”, в името на „нацифицирането” на идентичността на Белия човек, който е подложен на нещо като „reductio ad hitlerum”. То разкрива невероятното философско противоречие, в което се заплитат антирасистите и други адепти на космополитическата коректност, които диаболизират идентичността на чумавия „европейски бял мъж от юдео-християнски произход”, а възхваляват до безкрай идентичността на небелите неевропейски немъже от неюдео-християнски произход, които по природа са жертви на първия…Това показва и че защитниците на теорията на социалния пол са същите като защитниците на имигрантите, които са враждебно настроени към всеки суверенитет и към всеки патриотизъм на корените.
 
Фабрис Баланш: Западът бе инициатор на една глобализация на икономиката и свободната търговия, която допринесе за отслабването на западните национални държави и за загубата на идентичностни опори сред техните населения; и то до степен, че народните слоеве първи станаха жертва на пагубните последици от глобализацията. За щастие, последната има повече положителни, отколкото отрицателни последици; и вместо да я отхвърляме и параноично да се самозатваряме, е по-добре да се постараем да се адаптираме към този универсален процес. Традиция, национална държава и глобализация се допълват взаимно и ако Западът иска да продължи да бъде модел, трябва да съумее да мобилизира тези три фактора. Несъмнено Западът все още не е преглътнал „Трийсетте бедствени години”, които последваха „Трийсетте славни” и това кара някои да търсят спасение зад укрепленията на нацията и дори в регионалните или общностните идентичности. Такава нагласа обаче е стерилна – само в сблъсъка с другите култури може да стане осъзнаването на собствената идентичност и така да се опълчим срещу глобалната конкуренция. До днес Западът господстваше над света и ако изключим комунистическия блок, където опозицията беше по-скоро от идеологически, отколкото от идентичностен характер, той не срещаше съперници. Наличието в света на нови икономически и културни сили, които ни се противопоставят, ни дестабилизира, замъглява нашите ориентири и ни кара да се съмняваме в силата на нашите ценности.
 
Мишел Мафезоли: Обществата организират междучовешките отношения или под формата на общностна солидарност, или под обществена форма, която наричаме универсалистка. В първия модел общото благо, благото на групата, към която принадлежа, взема превес над индивидуалната полза. Ето защо идентичностите са повече колективни, групови и общностни, отколкото индивидуални. В обществения модел, който се налага в Европа през XVIII в., идентичността е преди всичко индивидуална и хората регулират своето съвместно съществуване под формата на обществен договор, който обвързва всеки с държавата, а всички са свързани помежду си посредством своята обща принадлежност към Нацията и нейния представител – държавата.
 
Разбира се, този модел получава широко разпространение независимо от това, че не съответства на колективния манталитет на страните, в които трябва да се внедри, или защото колективните солидарности и идентичности са по-скоро общностни и племенни, отколкото национални, или защото всеки техен член се определя чрез принадлежността си към една етническа, религиозна, социална и пр. група, отколкото чрез своя индивидуален статут. Африка и Азия са примери за такова относително недовършено внедряване на демокрацията и на национализма.
 
Оттам насетне е ясно, че Европа и Северна Америка вече не са в предишната си позиция на империалистическо господство. И тъй като по дефиниция универсализмът означава вяра в универсалното превъзходство на демократичния модел, релативизирането на западните ценности поради появата на други ценности, които не са толкова индивидуалистки и политически, а по-общностни и солидарни, е усещано от западняците като провал.
 
- Можем ли да си обясним непривлекателността на Запада с това, че злоупотребихме с нашата собствена мощ, или обратно, тази непривлекателност се дължи на липса на целеустременост в прилагането на целите, които си поставяхме?
 
Александър дел Вал: Вашият въпрос е ключов и аз го засягам в последната глава на „Западният комплекс”: там обяснявам, че противно на онова, което ни натякват през последните десетилетия, ние не можем да предизвикаме уважението на другите като отричаме себе си, обиждаме собствената си история и лицемерно скриваме нейните игри на власт и стратегически цели чрез красивите идеи на човешките права. Страните, задвижвани от силен патриотизъм – като възраждащ се Китай или други актьори в многополюсния свят, сред които Индия, Русия, Бразилия или мюсюлманските страни – се борят много повече срещу нашия универсализъм на човешките права (в името на който свалихме „непослушни” режими, като тези в Сърбия, Ирак или Либия), отколкото срещу нашата собствена юдео-християнска, европейска идентичност. В края на книгата цитирам надълго Уил Шулц, голям психолог, теоретик на самооценката и световно име в областта на анализа на груповата кохезия, който показва чрез множество научни изследвания и лабораторни опити, че „позитивната оценка от страна на другия, степента на социална сплотеност и доброто функциониране на една група зависят тясно от начина, по който оценяваме собствения си лагер”.
 
Накратко, колкото повече Западът вярва, че трябва да бичува миналото си и да учи собствените си субекти в омраза към колективното аз и в самобичуване (като се хвърля в нихилизма и в “колективната депресия”), надявайки се чрез това да умиротвори другите цивилизации и след това да въдвори един неоимпериалистически космополитизъм, който американският социолог Бенджамин Барбър нарича Мак-свят, толкова повече Западът създава условията, довеждащи до собственото му отричане от страна на другите, които той, в края на краищата, учи да се отвръщат от самия него. В моята книга добавям, че незападните цивилизации, които се чувстват застрашени от Запада, нито за миг не вярват в искреността на неговия интернационалистки и универсалистки проект, който е възприеман само като скритата страна на едно неоимпериалистическо намерение, разрушително спрямо идентичностите и националните суверенитети.
 
Фабрис Баланш: От много десетилетия насам Западът е жертва на едно прекомерно голямо доверие в себе си. Либералната демокрация може да е най-добрият модел в света, но това не значи, че тя по естествен път ще се разпространи навсякъде, още повече, че от много народи Западът е схващан като империалист. Освен това, Западът е жертва и на раждащи се в него течения на антизападната мисъл. Около арабските бунтове наблюдавахме голям брой ислямо-левичарски интелектуалци да подкрепят вземането на властта от страна на Мюсюлманските братя в името на “демокрацията”, но всъщност истинската причина бе, че те виждаха в тези движения триумфа на Световната революция, към която се стремяха още в своята младост. Западът е жертва и на своите собствени ценности, които позволяват отровни критики от страна на отричащи свободите критикари, както е жертва и на едно тежнение на западните народи да се товарят с чувство за всеобща вина.
 
Мишел Мафезоли: Не се говори достатъчно за парадокса „да бъде налагана демокрацията”! Същевременно не се отделя достатъчно внимание на отклоненията, стигащи до тоталитаризъм, при демокрации, които са били възглавявани от диктатори и хора от типа на Хитлер. Ако е налице демокрация, това не може да бъде нищо друго, освен процес на регулация на живота в общество, движещ се, променящ се и в никакъв случай вечен. Да се вярва, че би имало една демокрация веднъж завинаги, значи освен това да се отстъпи пред прогресистката идеология, според която Западът е моделът, към който трябва да се движат всички страни.
 
- Могат ли да бъдат изнасяни всички западни ценности? И кои по-специално не могат?
 
Александър дел Вал: Хипериндивидуализмът, философският материализъм – бил той либерален или марксистки, либерализмът, разрушител на всякаква йерархия и на всякакви ценности, както и новата идеология на тиранията на малцинствата и на права във вреда на мнозинствата и на задълженията. Те, според мен, не могат да бъдат изнасяни без риск, защото по същество се касае за контра-ценности, за плодовете на едно изопачаване на ценностите от юдео-християнски и гръко-латински произход (зачитане на личността, защита на собствеността, на правата и т.н.). Може, следователно, да се каже, че тези “ценности” на съвременния Западен свят - този след 1968 г. – са в голямата си част контра-ценности, които не могат да не бъдат отхвърлени от всички народи и от всички нации, които не искат да станат като някогашните комунистически страни в Източна Европа или като старите отпаднали демокрации на Западна Европа в онези земи, тръгнали по пътя на демографското и идентификационно изличаване, на загубата на суверенитет, по пътя към “мекушавите” зони, които са уязвими, въпреки богатствата и придобивките си.
 
Тази идея е например в ядрото на мисълта на Ли Куан Ю в Сигнапур, на Махатир в Малайзия или на Ердоган в Турция, които често пъти обясняват, че западната технология трябва да бъде приемана и приветствана, също както трябва да бъде възприета и превъзнасяната от Запада пазарна икономика, но без нейния морален упадък и философски релативизъм, които рискуват да отприщят всеобщ хаос, разрушаване на семейството и на гражданските норми, водещи основно до окарикатуряване на обществото или до поставянето му под съмнение от страна на Мак-света.
 
Фабрис Баланш: Свободата, равенството, братството и светскостта – всички тези ценности могат да бъдат изнасяни, но ще отнеме повече или по-малко време, докато бъдат приети в планетарен мащаб. Светскостта без съмнение е тази ценност, за която ще бъде необходимо повече време, тъй като тя се сблъсква с идентичности и с авторитарни политически сили, които се опират на религиозния факт. А той, при отсъствие на демокрация, става факторът за организацията на обществото. Божествените закони се налагат на населението при липса на взаимно съгласие. В Сирия симптоматичното е, че когато в едно място държавата изчезва, тя веднага бива заместена от нови власти, които приемат за референции не гражданския кодекс, а Корана и шариата.
 
Мишел Мафезоли: Не забравяйте, че универсалистката западна цивилизация е била изнасяна с войнишките щиковете, в трюмовете на търговците, с Библията на мисионерите. Поради това със сигурност не можем да говорим за ценности „за износ” в смисъл, че нещастните колонизирани народи се били стремели да станат малки демократични европейци!
И още веднъж ще повторя – модерната епоха, епохата на демокрацията и на прогреса не се е скъпила на колективни убийства и опустошения . Демокрацията, като всеки режим, регулиращ съвместното живеене и управлението на общото благо, позволява да се изразят, за добро или за лошо, човешките подтици и инстинкти - и именно това е, което е било изнесено и което е произвело и най-доброто, и най-лошото!
 
- Ако и европейският, и американският културен модел да не успяха да проникнат изцяло в света, то икономическият либерализъм се превърна сякаш в норма. Как да си обясним този очевиден парадокс?
 
Александър дел Вал: Всъщност, това не е противоречие, защото най-голямата грешка в анализа по принцип е, че се смесват пазарната и комуникационната глобализация и нейните технологични инструменти (неутрални, като електричеството например) с утопичния проект на „щастливата глобализация” и на „глобалното село”. А както и японският император от епохата Мейджи, и модерен Китай, и членовете на индуската националистическа партия „Бхаратия Джаната“ в Индия, и турските ислямисти, които гласуват за Партия на справедливостта и развитието на Ердоган, и управляващите националисти в Малайзия и Индонезия, та даже и мозъците на Ал Кайда знаят – технологиите и комуникационните средства, идващи от Запада, от доста време са се изплъзнали от ръцете му; това са инструменти, дори оръжия, които са много ценни и могат да се използват в интерес на една контра-глобализация и на една експлицитна „алтерглобализация”, или пък в полза на един националистичен стремеж за надмощие. И тези инструменти ще бъдат използвани с цел по-ефективна съпротива срещу универсалисткия Запад – едни оръжия, които идват от него, но които, също като интернет, вече не са негова изключителна собственост. Оттук идва и китайската стратегия за борба срещу Google с популяризирането на китайския Google, контролиран на партията и от който младите китайчета са също толкова доволни, колкото и от забранената „подривна” американска версия.
 
Фабрис Баланш: Капитализмът е най-старата икономическа система в света. От момента, в който хората са се отказали от размяната, те стават капиталисти, затова е естествено, че със свалянето на комунистическия режим, икономическият либерализъм отново се превръща в норма. Дали комунистическите лидери наистина са били убедени в силата на своя модел или просто са изграждали държавен капитализъм в своя полза? Прочее, не натрупваха ли те първоначалния капитала, следвайки Маркс, за да дадат възможност на следващото поколение да се възползва от насладите на неизбежната икономическа либерализация? А разпространяването на демокрацията продължава много по-дълго от очакваното, тъй като различни варианти на капитализма, като „капитализма на приятелите”, например, срещащ се предимно на юг, могат да функционират единствено в рамките на един авторитарен режим.
 
Мишел Мафезоли: Изглежда, икономическият либерализъм с идеята му, че нищо не трябва да възпрепятства свободната търговия, засега успява да се наложи. Това е, без съмнение, икономическият режим, който е най-подходящ за обмен между неравномерно развити икономики и при себестойност на транспорта, която не нарушава баланса при икономиките с изнесени дейности и услуги в страните с евтина работна ръка. Но би било грешно да се смята, по принцип, а и в конкретната ситуация, че именно сегашният модел е този, който веднъж и завинаги ще се наложи на човечеството. Историята учи, че великите империи не са вечни – нито Монголската империя на Чингис хан, която се е простирала от Китайско море до Австрия, нито Римската. Ето защо, на база актуални обобщения, не можем да правим заключения за вечната дълготрайност на либералната политика на размяна.
 
- Как в този контекст Западът може да преосмисли своята роля по по-позитивен начин? Как може да си възвърне контрола върху своята идентичност и ценности?
 
Александър дел Вал: Смятам, че Западът не може да оцелее в многополюсния свят при едно „раз-западняване” на света (или при едно „нововъздигане на местното”), освен ако първо не посвети енергията си да защити човешките и универсални ценности на своя собствена територия, изправен пред мракобесническите идеологии, които сам остави да се разпространяват в името на едно „право на различие” и в името на един изкривен антирасизъм. Той трябва да направи това, преди да пожелае да наложи безгръбначния универсализъм на онези, които не го искат или които виждат в него един отхвърлен неоимпериализъм. Накратко, ние трябва да се откажем да учим всички на морал и вместо това да реабилитираме нашите основополагащи юдео-християнски и гръко-латински ценности, които, разбира се, са универсални, но не непременно универсалистки, защото са вкоренени и въплътени в чисти култури, което се опитва да отрече космополитическата коректност.
 
На второ място, Западът спешно трябва да започне една „глобална терапия за премахване на вината”, за да стане способен да защитава без комплекси собствените си стратегически, цивилизационни и национални интереси, изправящи го пред множество различни опасности, заплашващи нашите отворени и уязвими общества. Това, разбира се, предполага скъсване с така наречения „ангелизъм”, една уникална по своя смисъл толерантност, с патологичното самобичуване, с култа към покаяние; предполага, след това, връщане към основите на демокрацията, но не онази, която превръща активните малцинства във властимащи за сметка на мнозинството, а тази, която защитава независимото мнозинство и общото благо, и която е точно обратното на партикуларизмите, комунитаризмите и антигражданската идеология на правата, които изместват задълженията.
 
Всичко това обаче е възможно само ако гражданите притиснат лидерите си да се превърнат в отговорни политици, посветили се на общото благо, и ги призоват да престанат да действат като демагози, подчинени на диктата на т. нар. „обществено мнение”, откъснато от реалността на хората и фалшифицирано от тираничните лобита, въоръжени с власт за сплашване (интелектуален тероризъм). Тази власт би загубила силата си, ако просветените ни елити престанат да се оставят на въздействието й. Днес вината е най-голямата заплаха, която тегне над западните народи; заплаха, задействана от нашите елити с космополитическа коректност, които знаят, че идентичностите са основната пречка пред прогреса на универсалистката империя на Мак-света.
 
Фабрис Баланш: Западните общества са застаряващи, това допринася за обкръжаващия ни песимизъм. Конкуренцията от страна на развиващите се страни, както и кризата на нашия социален модел изискват да се направят необходимите бързи реформи, които обаче повечето западни правителства отказват да извършат. Западните страни, на които Франция е архетип, продължават да следват дискурса на великата сила, макар че ние, французите, от доста време нямаме ресурс за международните си амбиции, а дори и за националните. За да финансираме настоящето, ние залагаме бъдещето, а реално живеем в славното минало.
 
Либералната демокрация има един недостатък, който се нарича демагогия и който е свързан с отговорността на политиците, но също така и с отговорността на гражданите, които се оставят да бъдат мамени. Западът не би могъл да си възвърне доверието без едно пречистване на политическата и икономическата система. Нашите ценности ни позволяват, преди да започнем да търсим начин да ги изнасяме, първо да ги използваме за собствените си народи.
 
Мишел Мафезоли: Ако модерността, т.е. последните три века, са ерата на западния модел в света, то без съмнение трябва да говорим за постмодерността като за „ориентализацията на света”. Но не в политическия или икономическия смисъл на това понятие, а като нещо имагинерно, един митичен Изток. Какво друго да кажем, освен че големите принципи, основали съвременната епистема, индивидуализмът, придаващ на всеки индивид неизменни характеристики в зависимост от неговия пол, религия, социална класа, етнически произход; демокрацията, организираща колективното управление въз основа на мажоритарния принцип; ходът на прогреса, който предполага, че утрешният ден винаги ще бъде по-добър от предишния и че безкрайният технически прогрес е залог за щастието на човечеството; всички тези стойности вече не вдъхват доверие нито във, нито извън Запада.
 
Дори напротив, забелязва се едно завръщане към общностния идеал (под формата не на традиционните общности, а под формата на ефимерни, постмодерни племена), забелязва се една организация на солидарност, която почива по-скоро на непосредствената близост, отколкото на доверието в една всемогъща държава, една тенденция към развиване на емоционално чувство за принадлежност, отколкото на организиране въз основа на договорени и рационални обмени.
 
Всички тези ценности далеч не са нови, но бяха представяни слабо и дискретно, когато демократичният идеал се разгръщаше в пълния си блясък. Днес те се завръщат, заемайки предни позиции.
 
Без съмнение, Западът – монотеистичен, демократичен, икономически и технократски, не е изчезнал, а и няма да го направи просто ей така. Някои ценности губят постепенно своите сили, докато други набират нови. Така че, тук не става дума за намиране на една изгубена идентичност, а по-скоро за едно съвместно научаване как да регулираме новите форми на общ живот: съвместно съществуване на малки общности, а не толкова национална мажоритарна организация; форми на обмен, които са по-малко икономически; отваряне към ценности, много по-интуитивни, чувствени и емоционални, отколкото чисто рационални.
 
Накратко, геополитиката следва да се чете през тези епистемологични промени.
 
Очевидно е, че когато движения, които са дълбоко общностни, емоционални и някак неясни, се насложат върху ригидностите на една изграждана все още върху националистическия сблъсък геополитика, това ще провокира несвършващи войни и безкрайни конфликти. В същото време явна е апорията, заложена в претенцията разрешаването на конфликти и прокарването на граници да се осъществява според критерия за подялба между нации в една епоха, в която трибализмът и номадството стават установен ред във вътрешен и международен план.
 
Нови правила за съвместно живеене трябва да се изработят не само във всяка страна, но и на международно ниво, в глобален мащаб. Също както всяка епохална промяна, и нашата е в резултат на внезапни сътресения, повече или по-малко кървави, както и на едно определено объркване.
 
Но нека не забравяме: „Краят на един свят не е краят на света”.
 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook