Шотландските националисти насочват Великобритания към разпад

Подкрепата за шотландската независимост нараства. Това не бива да изненадва никого. Привържениците на единството на Великобритания водят технически компетентна, но емоционално куха кампания. Шотландските националисти на Алекс Салмънд черпят вода от по-дълбок кладенец.

Пет месеца преди референдума през септември останалата част от Обединеното кралство трябва тепърва да осъзнае възможността Шотландия да гласува за прекратяване на 300-годишния си съюз с Англия. Много малко обаче се разбира колко голям ще бъде шокът, който отделянето ще нанесе на политическата, икономическата и социалната архитектура на Великобритания или на нейните позиции в света. Да кажем, че влиянието на Англия ще намалее заради отделянето на Шотландия би било сериозно омаловажаване на последиците.

Великобритания върви като сомнамбул към разпадане на съюза, докато английските консерватори на Дейвид Камерън мечтаят да я изтръгнат от Европа. Приятелите на Великобритания по света – от Вашингтон до Берлин, от Канбера до Мадрид – наблюдават с удивление и ужас. Как е възможно страна, която някога толкова умело упражняваше глобално влияние, да свива рамене пред перспективата да се разцепи и потъне в безличност.

Наистина, социологическите проучвания в Шотландия показват, че юнионистите все още имат надмощие. Проучванията на нагласите на ангажираните гласоподаватели показват, че поддръжката за националистическата кампания за отделянето на Шотландия е някъде между 41 и 45 процента. Юнионистите имат около 55 процента подкрепа. Тези моментни снимки на нагласите обаче са подвеждащи за динамиката на дебата. А тя цялата е в подкрепа на Салмънд. Като най-умелият британски политически търговец на дребно, той вече показа, че дори при вероятност да претърпи поражение, той е способен да изтръгне победа в последната минута.

Кампанията внушава смущаващи паралели с гласуването за независимост на Квебек през 1995 г., когато сепаратистите внезапно получиха толкова голяма подкрепа, че бяха на косъм да постигнат независимост от Канада. Започвайки с едва една трета подкрепа сред гласоподавателите, кампанията за отделяне на Квебек приключи с 49,42 процента – като от победата я раздели резултат в рамките на статистическата грешка.

Цялата енергия и оптимизъм в Шотландия идва от националистите. От самото начало презумпцията на юнионистите беше, че шотландците ще гласуват с портфейлите си. Ако им се докаже, че ще живеят по-зле, ако са самостоятелни, и хоп – Шотландия ще поднови лоялността си към Уестинстър. Резултатът от това беше една неадекватна кампания, основана на кухи статистики и покровителствени по същината си заплахи. На една независима Шотландия ще се наложи да увеличи данъците, ще й бъде забранено да ползва английския паунд и ще бъде изключена от Европейския съюз. Накратко, шотландците са неспособни да се самоуправляват.

Салмънд се застъпва за перспектива, която е едновременно неубедителна откъм факти и много по-въздействаща политически. Лайтмотивът му е, че шотландците трябва да си представят какво би било, ако дръзнат да разкъсат веригите на съюза. Много от предлаганите от него политики и твърдения не издържат на проверка. Няма значение. Салмънд, професионален политик до мозъка на костите си, яхна съвременната антиполитическа нагласа. Първият министър на Шотландия е решителният бунтовник, който се изправя срещу доминираната от торите политическа система в Уестминстър.

В тази си роля Салмънд има нещо общо с Найджъл Фараж, лидера на антиевропейската Партия на независимост на Обединеното кралство и с Борис Джонсън, консервативния кмет на Лондон, чиято амбиция е да замени Камерън като министър-председател. И тримата не ги е грижа за неприятните икономически факти или за трудните политически реалности. Способността им да се дистанцират изгражда лесна връзка с избирателите, а това им позволява да заобикалят неудобните истини. Във време на дълбоко недоверие към политиката, те се изхитрят да превърнат в приемлива, често популистка кауза претенцията, че са различни.

Оглавяваното от торите правителство в Лондон беше дар Божи за националистите. Такъв беше и навикът на опозиционната Лейбъристка партия да изпраща най-ярките си звезди в Уестминстър, а не в Единбург. Шотландците никога не простиха на торите заради Маргарет Тачър, която третираше Шотландия като опитно поле за идеологическия си радикализъм. Салмънд обича да се шегува, че в Шотландия има повече гигантски панди, отколкото депутати от партията на торите. Тъжната истина е, че това е вярно.

Партията на Камерън има едно от 59-те шотландски места в парламента в Уестминстър. Беше време, когато тя печелеше половината от тези места. Сега един от лозунгите в кампанията на Шотландската национална партия казва на избирателите, че ако гласуват с “Да” през септември, ще могат завинаги да попречат на управлението на торите в Шотландия.

Докато Салмънд върви по коварния път на популизма, неговите опоненти трябва да намерят правилния път на юнионизма. Да се казва на шотландците, че ще обеднеят, няма да спечели сърцата и умовете им – не на последно място, защото, каквато и да е изходната й позиция, Шотландия има хората и ресурсите да се справи прилично в големия свят.

Юнионизмът би трябвало да бъде триумф на общата история, култура и предприемчивост. И утвърждаване на предимствата на това да се държим един за друг в един свят, където Западът губи своето могъщество. Това, от което се нуждаят юнионистите, е език на кампанията, който да възкреси британските герои, създадени в рамките на общото усилие, което беше и все още е предимство и за двата народа.

Когато Салмънд призовава Шотландия да скъса с Англия, за да намери собствено място в света, той омаловажава изобилните исторически факти. Той звучи като Фараж, призоваващ Великобритания да скъса връзките си с Европа. Нито един от двамата лидери не може да обясни защо е по-лесно да се наложиш самостоятелно, отколкото в компанията на близки приятели и партньори.

Все още не е прекалено късно да се възстанови доверието в съюза. Времето обаче изтича. Дълго време смятах, че премиерският мандат на Камерън ще остане в историята като една от бележките под линия с много малки последствия. Започвам да се опасявам, че вместо това той ще бъде запомнен като министър-председателят, който допусна Великобритания да се разпадне.

От e-vestnik.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook