За срещата РБ-ГЕРБ и императивите на практическия разум

RB_GERB

Даниел Смилов*

След девет месеца протести и политическа нестабилност двете основни опозиционни партии седнаха за пръв път на една маса, за да обсъдят открито собствените си позиции и вижданията си за бъдещето.

Това само по себе си е забележително събитие – рядко нещо толкова елементарно, разумно и подразбиращо се в политиката е било отлагано толкова дълго. Още повече, че подобни срещи са в състояние да променят настроенията и атмосферата в страната в полза на опозицията. В момента има отчетлива тенденция на загуба на доверие в БСП, като някои агенции дават над 3% преднина на ГЕРБ. Правителството на г-н Орешарски не е произвело сериозна позитивна новина в близките месеци. Напротив, инвестициите са рекордно спаднали, трупат се трудно решими проблеми в енергетиката, проекти като “Южен поток” изглеждат обречени, а министър-председателят е канен основно в екзотични далекоизточни държави.

На този фон една консолидация на опозиционните сили е много лоша новина за управляващите, а срещи между РБ и ГЕРБ имат потенциала да постигнат точно това. От тази гледна точка е странно колко медийно време беше отделено на кафето между Борисов и Местан, което, колкото и да е важно, не беше нещо повече от договаряне на промени в Изборния кодекс, може би на кандидат за Съдебния инспекторат, а и опит на ДПС да направи БСП още по-послушна в коалиционната кохабитация. За разлика от ритуала на кафето, срещата РБ–ГЕРБ беше в по-рационален, прозрачен формат, но не беше адекватно отразено, при все, че последиците й може да са по-значими. Следните бележки ми се струват важни, когато се анализира подобно политическо общуване:

1) Инициативата на РБ да се говори открито пред всички за потенциално политическо взаимодействие, е отлична: макар и закъсняла, тя представлява силен ход. Крайно време е аргументите да се сложат на масата и да се обсъдят. Публикуването на видеото от срещата е показателно за това, че в подобни разговори много проблеми могат да получат конкретни, очевидни и рационални отговори;

2) Срещата и разговорите между страните демонстрираха, че и РБ и ГЕРБ имат интерес другият да се представи добре на предстоящи избори. За РБ е ясно, че извън ГЕРБ няма нито един дори потенциален политически партньор. Тъй като не може да се надява на мнозинство (и самостоятелно управление), изключвайки ГЕРБ, РБ автоматично се превръща в маргинализирана опозиция. За ГЕРБ пък РБ е също единственият реален партньор, ако, разбира се, не иска да прави невъзможни пируети и да се сдобрява отново с г-н Пеевски и ДПС, което би станало на цената на сериозна дискредитация. Плюс това ДПС би предпочело винаги да изолира ГЕРБ и да се коалира с по-слабите социалисти, на които лесно се налага. В ГЕРБ през 2013 г. се надяваха на подобен вариант и останаха горчиво излъгани – сигурно са си взели бележка за вбъдеще;

3) За добро или зло, на предстоящите избори гласовете на БСП-ДПС и ГЕРБ-РБ ще се броят заедно. Това единствено би дало някаква яснота за настроенията в страната. Повече гласове за РБ–ГЕРБ би било силен аргумент за предсрочни избори – и двете формации имат интерес от подобно развитие;

4) Различия в позициите на двете партии, разбира се, има; те са и конкуренти за определен електорат. Но това не значи, че те трябва да си затварят очите за общата стратегическа рамка на нещата към момента. В медийното отразяване на срещата бяха преекспонирани различията – да речем в областта на енергетиката. Внимателното изслушване на разговорите, обаче, показва, че особени принципни различия няма или са преодолими, чрез разумен компромис;

5) “Патериците” са пропагандно клише, което управляващите успешно използваха. Това е странно, защото никой не обвинява ДПС, например, че е патерица на БСП. Партии със сходни програми, ценности и интереси трябва да могат да работят заедно. Дали ще се стигне до коалиция и пр. е отделен въпрос, зависещ от резултатите на изборите. Но ако това стане, в него няма да има нищо лошо, ако е на базата на публични дискусии и ясно разписани ангажименти. Това е белег на разумното управление;

6) Част от електората на РБ изпитва естетическо притеснение от ръководството на ГЕРБ (което е ирелевантно) или пък са склонни да виждат Бойко Борисовата партия като “мафия”. За да не отблъсне тези хора, ръководството на РБ явно се чувства длъжно да се дистанцира публично от ГЕРБ. Тук става въпрос за недоразумение, обаче. Заявката за евентуални координирани действия, признанието за общи политически интереси не е индулгенция за (към момента недоказани) мафиотски прегрешения на ГЕРБ и лидера му Бойко Борисов. Ако такива се докажат, разбира се, всякакво сътрудничество би било недопустимо. Дотогава, обаче, да се пази РБ от евентуална морална щета ми се вижда прекомерно пуританство. Особено на фона на сегашното правителство, което не отстъпва по корпоративни зависимости или по партизанска инструментализация на дъжавния апарат на никой от своите предшественици. И накрая, нещата, които РБ смята за проблемни – като политиката, символизирана от Цветанов в МВР, трябва да се казват и да е ясно, че каквото и да е сътрудничество без искрени и радикални промени от страна на ГЕРБ в този сектор не може да има.

7) И накрая, необходим е силен проевропейски блок в настоящата ситуация, в която европейската принадлежност на България е поставена под въпрос. Авторитетни агенции като Ройтерс и Дойче веле говорят за страната като най-слабото звено в ЕС, Барозу открито спомена наличието на “руски агенти” сред българските политици. В една такава изпълнена с рискове за страната атмосфера партиите, които са с ясна проевропейска ориентация – а ГЕРБ и особено РБ са такива – трябва да са склонни на съвместни действия, било то в опозиция или като управляващи.

Всичко това го казвам не като анализ от типа “Реалполитик – прагматични съображения за идване на власт на всяка цена”. Мисля, че в ситуацията, в която сме, едно такова поведение се диктува от правилата на политическия морал и грижата за общото благо. Въпрос на политически/практически разум е да се подбере добрата алтернатива на съществуващото политическо безвремие. Доколкото няма категоричен морален принцип, който да се нарушава, дори и Кант не би бил против.

От dnevnik.bg

* Даниел Смилов е политолог и преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook