Реиндустриализация или рестарт на недоносчето

trabant

Звучи красиво, нали? Реиндустриализация! Модерни заводи никнат като гъби, магазините се наводняват с прекрасни стоки, произведени в България, а спомена за безработицата избледнява като леке, изпрано с първокачествена българска белина. Интересен е обаче смисъла, който се търси от автора на този правителствен рефрен. Представката „ре”, по безспорно страхотен от ПР гледна точка начин, развива следните няколко тези само с две букви:

 - България е била индустриална държава, а сега не е, ерго ние ще я индустриализираме наново.

 - Това е нещо полезно и страхотно, а тъй като ще бъде извършено от същите хора заедно със синовете и дъщерите им, и след като е „ре”, ще се гради съвременен аналог на предишната индустриализация.

 - Към днешна дата не сме индустриализирани, защото на власт дойдоха едни мръсници начело с Костов, които продадоха иначе прекрасните и печеливши български заводи за стотинки. А това е една огромна несправедливост, която ние днес ще поправим /е, с Вашите пари, но…/

 - Похарчените държавни пари не трябва да бъдат разглеждани в смисъла и тезите на частния капитал. Всеки, който очаква възвръщаемост и ефективност в резултат на влагането на тези държавни пари в поредното закъсало комунистическо мастодонтче, е един прост икономист. А това, другари, не е проста икономика, а е правене на реална политика със силен социален елемент, така че моля икономистите да не си врат носа където не им е работата. Благодаря.

 Тъй като обаче годината е 2014, и е налице /известна/ свобода на изразяване на „някои” мисли и съображения, в съзнанието и публичното пространство неминуемо изникват редица въпроси и факти, които правят рефрена за реиндустриализацията да изглежда комично абсурден.

 Нека първо видим каква е била индустриализацията, която ще бъде рестартирана.

В книгата си „БЪЛГАРСКИЯТ ВЪНШЕН ДЪЛГ 1944 – 1989, Банкрутът на комунистическата система”, Даниел Вачков и Мартин Иванов подробно ни запознават с държавните архиви, свидетелстващи за нивото на комунистическата икономическа мисъл, която така прекрасно ни беше индустриализирала. Както и за „прекрасните резултати”, постигнати в резултат на изградените паметници на неефективността.

В годините преди Втората световна война България се намира на приемливо средноевропейско равнище по отношение на изградените производствени мощности, пътища, нива на заплащане и заетост. След края на войната първи запретват ръкави дядовците на днешните реиндустриалци. Притисната от Московското съглашение за примирие, България безропотно приема първото си голямо следвоенно разграбване, осъществено от Съюзната Контролна Комисия, предвождана от генерал Бирюзов. Национализацията върви успоредно с предаването на страните победителки и на СКК на предприятия, суровини, готова продукция и капитали. Под разпореждането на СКК попадат водещите български предприятия с чуждестранен капитал – 170 германски предприятия с капитал над 4 млрд лева, 25 унгарски с капитал около 70 млн лева. В допълнение на 10 юли 1946 година, ген. Бирюзов подписва с министър Кулишев споразумение за предаването на съветите на 41 предприятия с чужд акционерен капитал на стойност 1 540 659 000 лева. Чуждият капитал в тези предприятия е между 75 и 100%. Споразумението включва акции, имущество, налични парични средства, стоки, както и цялото имущество на физическите лица, свързани с водещите по това време индустриални предприятия – Вайбел, Байер фарма, ИГ Фарбен индустри, и всички останали.

Раболепниченето на България пред СКК и Бирюзов се изразява в следните финансови параметри: Отпуснати суми във валута на разпореждане на съветското командване – 15,179 милиарда лева. Стойност на предадените стоки и материали – 18,026 милиарда лева. Стойност на направените услуги и изработените поръчки – 1,802 милиарда лева. Разходи по издръжката на СКК – 870 милиона лева, плюс 73 милиона лева за регионалните служители на ген. Бирюзов. В резюме – общата сума възлиза на 38,935 милиарда лева. С толкова нараства и външният дълг на България в първите години на изграждане на комунизма, а общо от началото на Втората световна война външният дълг на България нараства над 12 пъти.

Всички водещи предприятия са национализирани, предадени на СКК и разграбени. Ресурсите на българската икономика са изчерпани, банковата система е декапитализирана. От населението са принудително иззети над 49,5 милиарда лева, а от предприятията над 20 милиарда. Възможностите за развитие на частната инициатива се унищожават още преди същинското стартиране на национализацията. Модерната дотогава българска индустрия, лидирана от прогресивния западноевропейски частен капитал, остава в историята.

След като ликвидирахме индустрията, време е да започнем да я изграждаме. Звучи познато.

След дядовците ръкави запретват бащите на днешните реиндустриалци. Започва изпълнението на сталинския стопански модел. Като за начало се национализират всички оцелели от дейността на СКК предприятия, като на вражеските капиталистически страни не се заплаща никакво обезщетение, а на приятелските социалистически страни започват да се предлагат /съвсем не доброволно от наша страна/ стоки и услуги на многократно занижени цени.

Плахите опити на Трайчо Костов да защити българските интереси и да проведе сделки на реални цени и в интерес на държавата, му костват живота в набързо скалъпен процес по лично нареждане на другаря Сталин, вбесен от укриването на информация за печеливши сделки на българското правителство. А целта на Трайчо Костов е била много проста и безкористна – приходи в опразнената комунистическа хазна.  Започва ударното изграждане на индустриални мощности, естествено с цената на ударно задлъжняване към страните от социалистическия лагер. Противно на всякаква здрава логика, производството е ориентирано не към потреблението, а към т.нар. производство на средства за производство – рудодобив, металургия, машиностроене, енергетика, химическа индустрия и други. Идеята на тогавашните гении на икономическата мисъл е била, че развитата индустриализирана социалистическа народно-демократична държава, с цел постигане на тотална независимост от обкръжаващия я враждебен капиталистически свят, трябва сама да развие всички производства, които да задоволяват всичките й стопански потребности. Звучи странно дори за гигант като СССР, и плачевно абсурдно за малка и бедна на природни залежи държава като България. Освен първоначалното задлъжняване за изграждането на предприятията, България навлиза и в спиралата на непрестанното задлъжняване на доставчиците на суровини. Ускорението надолу по спиралата е осигурено от принудително ниските цени, на които се продава произведената продукция на приятелските социалистически страни.

България, индустриализирайки се, навлиза в първата си дългова криза.

В годините 1955 – 1959 отрицателното салдо на България нараства от 20 на 600 милиона лева. Индустриализацията върви с пълна сила, а резултатите спрямо публичните финанси са налице. Един от тях е невъзможността на България да заплаща получените от западноевропейските страни стоки и услуги. Изградените производствени мощности не предоставят продукти, които българската държава да е състояние да предложи за износ. Плащанията се посрещат с нови кредити поради липса на конкурентни стоки и съответните приходи от продажбата им.

В доклад на Станко Тодоров от 1961 година се посочва, че изключителният ръст на индустриалното производство води до огромен спад в качеството, а произведеното от леката промишленост не е в състояние да бъде продадено дори на държавите от СИВ. Външният дълг нараства скоростно с нови над 200 милиона долара.

Тодор Живков бързо решава проблема с разходите за индустриализация – продава златните резерви на БНБ. Дори и това не решава проблема напълно, но останалите дългове са съсредоточени основно в двете съветски банки, а там както знаем не всичко /даже почти нищо/ е икономика. Говорим за политика, следователно така се намира и решението – звучи познато, нали? А политиката е следната – България ще купува суровини основно от СССР, и ще продава основно на СССР, на цени които ще определя СССР.

Индустриализирането продължава, та пушек се вдига, и то буквално.

Верноподаничеството към социалистическия лагер се награждава с външно кредитиране, което окрилява бащите на днешните реиндустриализатори да осъществяват всичките си планове и хрумвания в периода 1964 – 1973 година. Успоредно с обема на новите мощности нараства и тяхната неефективност, за което тогавашния финансов министър Димитър Попов нееднократно алармира в доклади, изнесени в тесен кръг пред МС. Външният дълг продължава да нараства с ускорени темпове, като леко подобрение внасят единствено задграничните дружества, а не българските индустриални мощности.

Световната петролна криза от 1973 – 1977 година води до ново лавинообразно нарастване на задлъжнялостта, а БНБ е принудена да вземе нови кредити. Ръководството на БКП залага амбициозен план за нарастване на износа за 1975 година, който да покрие предстоящите неотложни държавни плащания. Завишават се очакваните резултати от лидерите – „Рудметал”, „Химимпорт”, „Родопаимпекс”, „Булгарконсерва”.

Нищо от този план обаче не се изпълнява.

Напротив, износа на български стоки намалява. Търговията с несоциалистическите страни, където българските стоки изостават особено чувствително спрямо конкурентите си, е с особено негативна тенденция. Отрицателния баланс в търговията с тези страни отбелязва стремглаво увеличение.

Българският външен дълг нараства с нови 5 милиарда валутни лева.

България навлиза във втората си дългова криза за периода на комунистическо управление. А индустриализацията продължава.

Проблемите обаче отново не се решават с ефективни икономически мерки, а с политика. Непринуденото слагаческо общуване на Тодор Живков с Леонид Брежнев успява да се материализира в спасителни заеми, евтин петрол, и допълнително ограничаване на всякакъв внос от несоциалистически страни в замяна на помощта, оказана от СССР. Въпреки постоянните оплаквания от ниското качество на произведените от българската индустрия стоки, съветското правителство се задължава в „Споразумението за взаимопомощ” да изкупува произведените в България стоки и машини. В резултат приходите и външнотърговското салдо нарастват в положителна посока, и втората дългова криза е преодоляна. През 1980 година няма нужда от нови кредити, а през 1981 година се погасяват предсрочно някои от задълженията. България навлиза в период на временна и частична стабилизация до средата на 80-те години. Всичко това е резултат естествено на политиката , а не на „ефективната” българска индустрия, която започва да става синоним за некачествени и неконкурентни стоки в рамките на страните от СИВ.

Стабилността в голяма степен се дължи на реекспорта на подарения руски нефт, реекспорт по пазарни цени на световните пазари. Парите от препродажбата на руски нефт достигат 50% от приходите по така нареченото „второ направление” – несоциалистическите страни.

Стабилността се дължи също така и на износа на наркотици и оръжие за арабски и африкански страни и за партизански движения по целия свят, но както казахме -  икономистите да мълчат, това е политика.

Спасителната помощ на Москва помага на НРБ да избегне най-тежкия период на дълговата си криза. Осъществяват се и известни реформи в страната, но съветската помощ и приемането й за даденост водят до поредица от нови грешки на далновидните комунистически управници – една от тях е жертване на вътрешните брутни инвестиции, а с това и спиране на процеса на осъвременяване на предприятията.

Въпреки това се предприема нов курс на развитие, който в известна степен дава положителен резултат – България се превръща в лидер в доставката на софтуер и хардуер в рамките на СИВ. Приоритетни стават електрониката, биотехнологиите, роботиката, химическата промишленост. Всичко това обаче не успява да компенсира дългодишните инвестиции в предизвестено фалирали и неефективни мастодонти, строени с цел задоволяването на суетата на местни комунистически функционери, олицетворяващи парвенюшкото съревнованието между отделните региони и техните партийни величия. Но пък от друга страна, колко лесно е да се съревноваваш с пари, които не са твои. Шапка на тояга – всичко е общо.

Индустриализацията навлиза в модерната си фаза, а комунизмът – в поредната си и последна дългова криза, завършила с обявения през март 1990 година фалит по външния дълг.

Към края на 1988 е натрупан външен дълг от над 8 милиарда долара, който е старателно крит не само от народа, а и от самия Тодор Живков. Предприетия от Горбачов курс на перестройка врътва кранчето на руските подаръци, безплатните суровини спират, както и безогледното изкупуване на произвежданите в България некачествени стоки и машини. В духа на политиката, а не на икономиката, Живков отказва да приеме данните на БНБ, а под съвета на неикономическите си съветници нарича икономистите „паникьори” и „черногледци” /колко актуално…?/.  В същото време, вътрешнополитически заровили глава в пясъка, бащите на съвременните реиндустриализатори не се самозаблуждават относно отношенията си със западния свят.

Сега се пригответе за още нещо изключително актуално спрямо днешната дата, а именно цитат на Тодор Живков от края на 1988 година:

„На Запад всичко се следи, щом увеличим задълженията си, веднага на Запад почват да се резервират. ЗАЩОТО ТЕ ЗНАЯТ! Тук беше един директор на английска банка и той ни каза точно колко задължения имаме. Те ги знаят! Това не е тайна! Това е тайна тук за нас, а за тях не е никаква тайна!”

Последната стъпка естествено е вече позната от годините на продажба на златото ни – посяга се на валутните резерви на БНБ. За 2 години същия е изразходван за покриване на неотложни текущи плащания, а БНБ още в отчета си за 1987 признава, че българската икономика е изчерпана и фалирала, и проблемът оттук нататък става изцяло политически и социален.

Яловите надежди за нова чудотворна помощ от Дядо Иван си остават в сферата на мечтите, а превключилата на режим „оцеляване” държава посяга и на последните индустриални разходи – прекъсва се всякакво финансиране за издръжка и обновяване на производствените мощности.

На 29 март 1990 година България официално и окончателно фалира.

Съкратените хронологични исторически изводи се изчерпват с две яркочервени следи.

Дядовците съсипват водеща европейска индустрия, ръководена с германски, английски, швейцарски австрийски и унгарски капитали и технологии.

Бащите изграждат сталинска индустрия със съветски капитали и суровини, произвеждаща некачествени боклуци с абсурдно висока себестойност, продавани на абсурдно ниски цени по изцяло политическо усмотрение.

Ражда се „неработещо и изчерпано” /Петър Младенов/ „недоносче” /Тодор Живков/.

Сега на ход идват внуците. Отново с държавни пари. Отново без никаква икономическа логика, без план за възвращаемост, без елементарна обосновка. Тънко играейки си с политически клишета на струната на народната носталгия по годините на подредения живот – живот без безработица и престъпност, живот в китни панелки и нови москвичи, паркирани на новите асфалтови паркинги.

За справка на носталгиците – в годината на българския фалит Стив Джобс вече е направил Apple световен лидер с Макинтош, напуснал е и произвежда собствения си компютър Next. Бил Гейтс вече е милиардер от софтуер. В Правец се произвежда култовия 8с.

Удобният ДС мит за „червените куфарчета” е удобно прикритие именно за неудобната истина – България е тотално фалирала поради неефективна икономика, неконкурентно производство и недалновидно управление на публичните финанси. А трудно се раздават с куфарчета пари, които отдавна ги няма.

Тъй като това е картинката на индустриализацията, чудя се какво ли ще представлява реиндустриализацията?

Между другото, под слогана „асфалт не се яде” ми е чудно и как в 2014 година се реиндустриализира лунен пейзаж, опасан с коларски пътища, но това е съвсем отделна тема… Обещавам само едно: Патриотично ще си закупя първата торбичка с тор, произведена във възроденото „Химко” – Враца. Изберете българското!

От fakti.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook