Любомир Канов: Реката, при която се завръщаш, никога не е същата

kanov

- Политически затворник по време на режима на Живков, психиатър, писател, винар… какво се вижда от „камбанарията“ на Любомир Канов?

- От сегашната ми камбанария имам предимството на далечния  хоризонт към миналото и страдам от неизбежният недостатък на близкия хоризонт към бъдещето, дължим по неизбежност на моята възраст. Поне доколкото е в обсега на един човек да предвиди предстоящето, от камбанарията в недалечната околност се виждат гробищата, защото както е известно всички сме повече или по-малко смъртни. А месинговият камбанен език над главата ми, с мелодичния си звън, подканя да направим своята равносметка, която впрочем трябва да правим през всичките си земни дни: Успях ли да направя нещо добро днес и дали не сторих зло? Това се нарича гласът на съвестта. В нашите религиозни обичаи има хубавата традиция да се иска прошка един път годишно, а има и една окончателна равносметка, която неизбежно предстои на всеки, независимо дали е православен или не. Та това ме занимава понякога когато се размисля привечер: успях ли да живея честно в този свят, изпълних ли дълга си към онези за които съм поел отговорност и има ли от какво да се срамувам? И отговорът не винаги е позитивен, но усилията продължават.

- Живял си много време извън България, възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?

- Аз няма защо да крия, че има мнозина сънародници, които са ми много по-чужди, непонятни и нерядко даже отвратителни, отколкото американците, които ме приеха в своята свободна и велика страна и ми дадоха шанса да бъда това, което съм сега. Страдал съм доста в ръцете на чисти българи, над мен са издевателствали копои и надзиратели от Държавна Сигурност и то на най-чист български език, а  виждам че и досега тези същите и техните наследници не са престанали да го правят по всички възможни начини – от медийно-политическата чалга, през беззаконната карикатура наречена съдебна система, та чак  до икономическият и енергиен гнет упражняван върху населението. Но самата България, като мое родно място, заема свещено място в сърцето ми, и надявам се, в сърцето на мнозинството добри и почтени българи.  Знам, че ако не друго, те поне не зариват лицето на своята Родина с нерегламентирани сметища, а душата й с тоталитарната сгур, която носят в себе си, и не крадат, и не пребиват никого с палки. В моята България, навярно изчезнала в голяма степен, са все още живи моите родители, деди  и прадеди, хората които съм обичал и винаги ще обичам, природата, звуците и вятъра на моето детство, и отминалата красота на младостта ни. Така че, ако с две думи трябва да отговоря, много българи заслужават порицание и не заслужават този райски земен кът. Но от друга страна, демокрацията е способ хората да живеят заедно, дори да не се обичат, без да се избиват помежду си. Трудно е обаче да се изгради спойка между нормалните и тоталитарно-криминалните елементи, между носталгиците по комунизма и нормалните проевропейски българи.

- Демографския срив ли е причина мнозина да характеризират българското общество днес като болно от старческа деменция?

- Не е само атрофирането и склерозирането на населението по демографски причини, макар че и това има съществено значение. За една част от хората определено става дума за т. нар. Learned helplessness (приучена безпомощност), дължаща се на половинвековно отучване от самостоятелно мислене и отговорност за собственият си живот и действия. Пълният контрол на държавата над индивида и неговото постоянно безправие, отпадането на необходимостта да мислиш за сметка на умението да се подчиняваш, подмазваш или да доносничиш, увредиха дълбоко част от нацията, особено по-старото поколение. По гласуването ще ги познаете, както се казва. Изборните им предпочитания смайват и упоритостта с която настояват да правят една и съща грешка наистина навежда на мисълта за деменция. Но това са по-скоро стъпкани хора, подобни на криво недорасло дърво, което никога не е  развило своите вродени дадености и нормалния си човешки потенциал. В това число аз не включвам разбира се пенсионираните милиционери и многобройни партийни, профсъюзни и текезесарски кадри, които по парадоксалната селекционна система на комунизма бяха по принцип с коефициент значително под нормалната интелигентност и с обществена власт и значимост далече надхвърлящи техните възможности.

- Кога ще можем да поставим диагноза „гражданско“ на обществото ни?

- Когато броят на гражданите надхвърли броят на „лошите селяни“. Някои от тях изброих по-горе. Целта на марксизмо-ленинизма беше първо да избие и унищожи буржоазията като класа. Буржоа означава жител на града на „бурга“, както например е в имена като Магдебург или Страсбург (Петербург е имитационен не автентичен продукт).  Втората им цел беше да затрият селяните, защото имаха икономическа самостоятелност и трябваше да ги превърнат в пролетарии. Но не всички селяни , а само будните и работливите – „кулаците“! На трето място трябваше да бъдат ликвидирани „интелигенцията“, хората с професии или занимаващи се с интелектуален труд. Това ставаше или директно с избиването й, или с купуването и създаването на продажен заместител. По този начин, тоталитарния валяк подравни терена до такава степен, че стана много трудно да поникне отново средна класа. За това попречи разбира се и криминалният преход, който пресъздаде „класовата“ и интелектуална структура от времето на комунизма, но с още по-уродливи черти, където на върха са отново предимно потомците на криминално-комунистическата олигархия, но  този път притежаващи държавата юридически, като своя еднолична собственост. Засега „гражданското начало“ в българското общество се „оттича“ през Терминал 2 в бурговете на цивилизования свят, където не му се налага да живее в съседството или под политическото господство на „новите лоши селяни“ или на „добре облечените бизнесмени“ от подземния свят.

- В момента 2,5 млн. българи работят в странство при 2,2 милиона заети у нас – спасение или присъда е емиграцията?

- И двете. В началото е индивидуалното спасение от непоносимата несправедливост, беззаконието, материалната мизерия.  Накрая се превръща в присъда над нацията като цяло в дългосрочен план. Присъдата е смъртна.

- За какво се търгува днес гаранцията, че няма да умрем от глад?

- Няма гаранция, че няма да умрем от глад. Когато една голяма и все по-нарастваща част от народонаселението се оказва напълно негодна за обучение и производителен труд и преуспява единствено в своето самовъзпроизводство, старата максима, че в България не е имало никога смърт от глад може да се окаже невалидна. Достатъчно е да се видят изкормените за кабели и дограма къщи по селата или зейналите дупки и липсващи капаци на шахтите след „брането“ на желязо от индоевропейските корпуси за „бързо реагиране“, екипирани с каруци. Започва се първо с експроприирането на тока и водата, след това се преминава към недвижимата чужда собственост и се завършва с разбиването на магазините посред бял ден и масова касапница. А търговията, която води натам се нарича търговия с гласове.

- В България сме свикнали с нагласата, да чакаме някой от някъде да дойде и да ни „оправи“, на какво мислиш се дължи това?

- Мисля, че има и исторически корени това зло, това ослушване и озъртане някой друг да дойде и да свърши работата. Сигурен съм, че до не малка степен животът на един народ като рая, под чужда воля и враждебна вяра за половин хилядолетие е имало  своето отражение. А преди това средновековният живот от византийски тип също не е бил цвете за мирисане, от гледна точка на индивидуален и групов  кураж или пък доблест. Прочетете за предателствата в нашата история, за подлите убийства заради пари и власт, те казват много. Но комунизмът окончателно сломи наченките на събуждане на националното самочувствие и личната отговорност. Имаме лош исторически късмет, вярно е, и тежки национални катастрофи в глупаво водени войни, които също могат да бъдат обвинени за невеселата българска съдба на народ без самочувствие. Но както всеки е сам пред лицето на раждането и смъртта и трябва сам да посрещне началото и края, така и всеки трябва сам за себе си да поеме своя кръст и да го понесе достойно. Никой няма да ни замени и да отмени нашата собствена участ, нито нашата отговорност за съдбата ни.

- В началото било словото, кое слово? Какъв е смисълът днес на думи като мъжество, отговорност, чест, морал, достойнство?  

- Думите са девалвирани до голяма степен, така че и аз почти съм изкушен, знаейки колко се злоупотребява с тях, да се сепна в средата на това интервю дали не изговорих прекалено много. Но ще продължа, все пак. И ще бъда кратък. Вместо думи, нека да засадим орех, лоза или смокиня, вместо речи, по-добре е да проявим съчувствие към някой, който го заслужава. И най-важното, да се откажем да изговаряме лъжи. В България хората лъжат много.

- Къде те завари 10 ноември 1989 и какви ти бяха впечатленията от първото ти прибиране в България след смяната на режима?

- Работех в една болница в Ню Йорк на 19′та улица и живеех от другата страна на тази тиха улица. Когато разбрах новината не повярвах, че наистина това е краят. Наистина, от предишните години на Перестройката на Горбачов и невероятните антисталинистки материали и статии в сп. „Огонек“, което си купувах от един руски магазин за книги, разбирах, че нещо фундаментално се променя и то ми изглеждаше като опита на Дубчек да очовечи застиналото лице на комунизма. Но от България сигналите бяха, че „човекът с каскета” от Правец се е „снишил“ и ще оцелее. Не след дълго, може би месеци след преврата срещу Живков, посрещнах в апартамента си делегация от млади хора, демократи и политици, поканени от американските политически лидери в Ню Йорк. Между тях беше моят добър приятел още от времето след затвора в България Филип Димитров. Много се вълнувах, той ми показа програмата на Зелената Партия, която беше доста внушителен том, написан според мен главно от него, защото тогава и винаги впрочем, той ме е учудвал със своята работоспособност и чувство за отговорност към поетите задачи. Въодушевлението ми се изпари, не след дълго, когато се проведоха първите „свободни” избори, откраднати с фалшификации и признати своевременно от Желю Желев. Не много различна ситуация, както се оказва, от сегашната. Само че тогава бяха Луканов и сие, а сега е Мая Манолова, Станишев, Пеевски и Бареков. Първото ми идване беше много сантиментално, защото заминаването на невъзвращенеца тогава означаваше скъсване завинаги с твоя роден дом. Аз отидох и посетих някои от местата където съм живял или съм бил щастлив като дете, включително родното място на баща ми, където разбира се всичко беше променено, неузнаваемо и западнало. Реката, където се завръщаш след дълго пътуване никога не е същата.

- На първите демократични избори хората избраха БСП – наследника на БКП, как ще коментираш тези неизброими парадокси на времето?

- Ще потвърдя онова, което казах по-горе: Една част от населението има вродена, една част придобито слабоумие. И това ще продължава.

- Защо ни е толкова къса историческата памет?

- Не на всички паметта е къса. Аз винаги призовавам хората да вземат пример от евреите, които помнят своето минало през всичките хилядолетия на изгнание и преследване. До такава степен, че техният Завет, тяхната история като племе е основна книга и на трите велики монотеистични религии. Нито една буква не е променена през безбройните преписи на Ветхия завет. И до ден днешен всеки, който знае иврит може да прочете написаното преди две хиляди години точно както е написано тогава. Не мога да призовавам към нищо хората в България с умствена неспособност да процесират и задържат в паметта си миналото, дори най-близкото. Но който може да помни, нека да помни и разказва на другите. Ще настъпи ден след може би десетилетия, когато евреите все още ще търсят из Парагвай избягали от възмездието нацисти и младите хора с трепет ще гледат вълнуващи филми за нацистките престъпления, а в България преподаватели по толерантност ще бъдат Митьо Гестапото, Костадин Чакъров, Бриго Аспарухов и децата на Политбюро. Помнят Елза Кох и Айхман, но никой няма да знае кой е Газдов или Ръгжева. А междувременно синът на масовия убиец Мирчо Спасов стана кредитен милионер, а след това безнаказано избяга в Южна Африка. Колко иронично е всичко това?

- Какво мислиш за т.н. „преход“?

- Абортирал опит за демократизиране на една страна обременена с тежко и престъпно комунистическо наследство, не без известно акушерство от кекави и левичарски настроени западни лидери.

- Кога ще се отърсим от „скелетите в гардероба“? И лустрацията ли беше крайъгълния камък?

- Да, пропуснатата лустрация е воденичният камък, който удави несъстоялата се демокрация. В България има една престъпна псевдодемокрация точно по тази причина след нейната консолидация е много трудно да избуташ сизифовия камък. Срещу теб са две неща: 1.много пари и 2.насочен срещу теб пистолет на наемен убиец. Това, заедно с ченгесарската конституция приета с гласовете на комунисти и внедрени агенти след предателската Кръгла маса са в основата на голямото историческо нещастие за България.

- Все по-често говорим за отрицателната селекция в България, къде са Хората?

- Предимно в гробищата. Някои са неродени, други са унищожени, трети се довършват с шльокавица, защото животът им беше провален. Няма добра и честна статистика какво всъщност е платил като данък на комунизма българския народ. Дори за дълга, оставен от Живков и Луканов се говори под сурдинка. А щетите върху нацията са неизчислими.  Когато Жуков и Сталин са хвърляли стотици хиляди руснаци в безмислена гибел срещу немските танкове си говорели помежду си, ей тъй, като истински комунисти: „Солдат не жалей! Бабки народят“. Така се отнесоха техните български ученици и към българския народец. Но той е малък и женичките няма да народят нови хора за техните псевдодемократични експерименти. Ще родят, но не в България. Освен абонатите за „социалните“ помощи, разбира се. Ако има кой да ги плаща.

- В Бразилия, Турция, Украйна протестите бързо ескалираха. По-интелигентни, по-търпеливи или по-страхливи сме?

- По-страхливи, може би? Но може би пък протестиращите хора, които принадлежат към друг цивилизационен пласт, да не разбират с какво си имат работа и да се надяват, че с мирни протести в държава от ЕС може да се постигне резултат по мирен път. Надявам се, че Мейдана и онова, което посткомунистическата горила Янукович остави след себе си е отрезвяващо за мирно протестиращите и културни българи. Както впрочем Петното, контрапротеста, сесиите в Парламента на Мая Манолова и Миков, заплашителните шепоти на Йовчев, нахалството на Местан, бесовете на Сидеров. Янукович както е известно дойде на власт с избори (фалшифицирани), както Мая Манолова (манипулирани), както ще дойде Бареков (с купени). И Хитлер е дошъл на власт с избори, а Путин е истински шампион по преизбиране. И в Крим ще го изберат даже. Така че, културното малцинство, защото така изглежда сякаш ситуацията, трябва да се поучи от Украйна.

- Наскоро резултатите от една анкета показаха, че най-характерното нещо на изборния процес в България били… рейсовете (с хора организирано водени до урните). Илюзия ли е правото ни на избор?

- Да, илюзия е. И пародията с новия Изборен Кодекс превръща илюзията в траен феномен на постоянната подмяна. Комунистите ще отлетят на прословутото бунище на историята в мига в който в България и чужбина се осъществи електронно гласуване от компютър. Никакви рейсове няма да ги спасят.

Второ, те ще бъдат премахнати от много възлови постове, ако има лустрация.

Трето, комунизма ще напусне завинаги България, ако тази съдебна и МВР система бъде тотално премахната и заменена с такава от европейски или американски тип.

- Фикция ли е свободата, а демокрацията?

- Не са фикция, но изискват постоянна борба, за да бъдат отстоявани.

- Защо вече толкова малко хора се интересуват от истината и кой в действителност има интерес от промяната/подмяната на историята ни?

- Защото всекидневната трудна реалност и нуждите на живота изключват внимателния прочит на историята. Хората нямат енергия след неимоверно трудното ежедневие, което им предлага посткомунистическа България. Освен това, никой не полага грижа за изясняване на историческата истина на публичното място (медиите), нито в изкуството и най-важното – в училище.

- Докато строим „Българския Лувър“ паметника на Съветската армия е обект на сериозна полемика, какво мислиш за културно-историческото ни наследство?

- Има нещо много нелепо в учреждения като Министерство на Културата или Министерство на Спорта. Даже и Министерство на Правосъдието впрочем, което би имало единствено смисъл, ако Министъра на Правосъдието е с длъжност Главен Обвинител от името на Държавата, всъщност Главен Прокурор. Но да оставим това. Паметникът на окупационната Червена армия трябва да стане обект на референдум от гражданите на София дали да бъде премахнат от това място и съответно преместен другаде, където желаещите да могат да му се любуват. Дори в Правец, до Живковият паметник, ако има такова предложение.

- Само медиите ли са виновни за формирането на управляващата десетилетия страната ни престъпна клика? И кое считаш за по-страшно – цензурата или автоцензурата?

- Засега като най-непосредствена заплаха се налага присъствието на Безцензурата в лицето на последния инженерен политически проект Бареков. Разбира се, той, както и офицерът от ДС без нос, който ще бъде неговият бъдещ военен министър, са медийни продукти. Но покваряването на българското информационно пространство без съмнение започва от самото начало на Прехода, с доста подла атака срещу медийно наивният български гражданин, който десетилетия наред беше лишен от достъп до информации и като такъв беше лесна плячка за манипулиране. И все още е такъв субект. Доколкото разбира се,  вестниците достигат до селата, благодарение на Пеевски. Така нареченото задкулисие в България става все по-зловещо в своята възможност за контрол и за превръщането на паричната си власт в политическо представителство. Днешната автоцензура в България има следния облик: „Абе, я по-добре да си трая, да не вземат да ми отвлекат децата или да ме пребият с чукове…“ А междувременно  огромни за българските мащаби финанси се изливат в същинска каскада от псевдопартии, целящи да объркат обърканият по начало българин.

- Посоката, накъде (да) вървим?

- Аз не съм източен мъдрец, нямам монопол за посоката  в която да вървим. Предлагам просто:

Да си почистим двора, входа, апартамента. Да си измием зъбите, да направим инвентаризация на своите отношения. Да си платим дълговете и да простим на своите длъжници. Да спрем да се лъжем едни други. Пък каквото стане.

- Какво научи след повече от 10 години винопроизводство?

Няма край познанието в тази област. Във Франция са били необходими 70 поколения, за да се стигне до сегашните знаменити френски вина. А аз съм българин едва първо поколение. Освен това доста ме лъгаха мои сънародници, с които се надявах да проправим пътя, но знам, че света скоро ще говори за България като за страната на виното, а не само на маслодайната сирийска роза от Дамаск. Розата ще оставим на Станишев и неговите социалисти, за да им говори с „ароматният си глас“. А ние ще пием вино.

От provo.bg

Д-р Любомир Канов е американски и някогашен български психиатър. Политически затворник по време на режима на Живков, написал няколко значими книги (първата от тях спечели на времето наградата на Българските писатели).

Търсене

Подкрепете ни

Facebook