Калин Янакиев: Християнството ни е фолклорно обрасло – празнуваме коне и змейове

yanakiev

- Проф. Янакиев, от Възраждането и досега българите все чакат своя Великден, но той все не се случва, какво да очакваме от настоящия?

- Българският Великден е политическа метафора и ако българите очакват политическия Великден те би трябвало по някакъв начин сами да се погрижат да влязат в храма. Що се отнася до най-големия Христов празник – Възкресението на Исус Христос, то всъщност не би трябвало да бъде чакано. Защото чисто богословски Христос вече е възкръснал и вече е завоювал за човешката природа едно приобщаване към Божествения живот. Фигуративно казано, за разлика от българската популярна поговорка (Всеки ден не е Великден – б.ред.), именно всеки ден е Великден, от онази ранна предутрин, когато жените мироносци отишли на гроба на Спасителя и го заварили празен. От тогава във всеки един ден от нашето земно време вече е изгрял Невечерният Ден – денят, в който смъртта е съкрушена, денят в който е дошъл краят на краят и е изгрял Вечният живот за човеците. От тогава този ден църквата го нарича “не от този свят”. А в този свят пребивават всички дни, въртят се и се повтарят, и идва светлият покров от този никога не отминаващ ден. Ние всъщност празнуваме Възкресение Христово по особено тържествен начин веднъж в годината, но всяка неделя денят след съботата, в който Христос е възкръснал, също го празнуваме. Няма неделен ден, който да не е посветен на Възкресението. В някои от славянските езици даже и се и нарича така – “възкресение”. А и всеки един ден, в който се служи литургия, винаги се възпоменава Великдена.

- Това, което мъчи вярващите и почтените хора са политическото лицемерие, посегателството на лица с власт към религиозната етика. Има ли спасение от тази злоупотреба с вярата?

- Повечето от православно вярващите в България вече не са както преди 25 години – престарели, спазващи традициите хора. Повечето от вярващите са просветени хора, много от тях са млади, една част съзнателно са се обърнали към вярата и съзнателно са се възцърковили. Те имат ясен ангажимент към живота си в полиса, сиреч към политическия си живот, от една страна, а от друга – живеят в църквата и малко се интересуват от фарисейските или лицемерни жестове на част от тъй наречения елит, който намира за нужно да си показва физиономията, при това само в най-централните храмове, веднъж или най-много дваж в годината. В голяма степен истински вярващите посрещат празника по своите енорийски църкви, струпват се на големия градски хепънинг около християнския храм “Св. Александър Невски” и в този смисъл – въобще не обръщат внимание на политическото лицемерие. Разбира се, че са наранени и част от тях протестират срещу злоупотребите с православието. Аз, например, не мога по никакъв начин да забравя отвратителния политически жест, който направи уж завършилият богословие Волен Сидеров. В най-първия ден на Великия пост, когато православните започват да се каят, да се вглеждат в душите си, когато започнат да се осъзнават колко са несъстоятелни пред Бога и колко път още имат да извървят, намери за нужно да излезе на площада и да направи една отвратителна проруска демонстрация. Тя беше водена от един плакат, с идиотското съдържание: “Да живее православието! Долу европедерастията!”. Това е отвратително безстилие, от една страна. Но забележете – “Да живее православието…”. Изглежда за господина православието е равнопоставено с “Левски”, с ЦСКА? От друга страна, това е отвратително и заради това, че в същност всичко е заето изцяло от Путиновата пропаганда в стилизирането на Европа. Неологизмът, който се съдържа в лозунга на Волен Сидеров, също е нещо отвратително. Изобщо, злоупотребата с православието иде от Североизток, от Русия и започва да навлиза в България чрез политици, които намериха за удобно да се наричат православни и да стилизират Европа, като територия на порока, на еднополовите бракове, на разюздаността и неморалността, а за агресивна и авторитарна Русия – да мислят като за цивилизацията на морала, като православната страна par excellence. Това действително е възмутително и на това не може да не се реагира по някакъв начин. Когато депутат от българския парламент и лидер на БСП си позволява да поздрави всички православни с победата на Кримската война. След тази отвратителна анексия, която Путин извърши на неделима част от територията на Украйна, същият да пожелае тази война да се разпространи и по-нататък – на юг, към Балканите, това не е никакъв православен жест, а жест, който граничи с националното предателство. Винаги ми се е щяло на подобно “православие” да поискам от същите тези хора да кажат поне първите няколко изречения от „Символа на вярата”, да кажат изцяло „Отче наш” или „Богородице Дево, Радвай се!”, за да стане ясно колко “православни” са те в същност. Със сигурност те не знаят нито едно изречение от тези базисни молитви на православието. Но иначе знаят, че Русия е била православна, че славяните са православни, да честитят на православните и т.н.

- Много често говорим за отсъствието на вярата в българите. Освен наследството от времето на комунизма, смятате ли , че политическата класа на прехода също има вина за липсата на бездуховност в българското общество?

- Не обичам да коментирам колко бездуховен бил нашият народ, не обичам да обобщавам по този начин. Всеки народ има и духовни и бездуховни хора, има и религиозни, и секуларни, има и консуматори и креативни хора, има и дълбоки и плитки хора. Така е навсякъде по света, така е и в България. Освен това не обичам да се обобщава и за “политиците”. В България има политици с християнска ориентация и други със секуларна такава, има либерално и консервативно настроени политици, има и корумпирани политици, и те си имат имена. Партиите им си имат също имена. Поради това “политик” е едно дихотомно обобщение, за да се строи една дихотомия в България, която ни служи най-вече за оправдаване на собствената ни гражданска пасивност. България е разделена на политиците и ние, на народа и те, които ни измъчват. Но това е само една удобна, съдбовна, песимистична дихотомия, която просто не е вярна. Каква отговорност да носят политиците за духовността. Политикът по принцип не е призван нито да поощрява, нито да създава духовност. Духовността се създава от индивидите, от личностите, от творческия клас на всяко едно общество, от неформалните авторитети в него. Държавата трябва да се грижи за добрия ред, за безопасността и гарантирането на усилията на автономните граждани. Това е същността на модерната държава. Ако държавата започне да си присвоява функциите на духовен попечител, на баща възпитател, тя постепенно се превръща в авторитарна държава. И дори да излиза с мотивировка, че ще възпитава народа в духовност, най-често финишира в авторитарен режим, със силно езически привкус. Така се е случило с всички тоталитаризми. И Хитлер е започнал с възраждането на “немският гайст” (Дух – б.ред.). Днес и Путин се опитва да се подпира на патерицата на православието. И в края на краищата всичко финишира в някакво отвратително езичество – във факелни шествия около Великден и в камшиците на казаците, които създават православната църква в Русия.

- Смятате ли, че църквата вече се отваря за християните, че в нея има едно обживяване и стремеж да приобщава непросветените българи към Христовата вяра?

- Вярващите са от църквата, те са елемент от църквата, не бива да ги разделяме. Това е стар рефлекс, когато църквата се е отъждествявала с епископата и с архиереите, а вярващите едва ли не са били тези, които са им идвали на гости. Църквата са архиереите, свещениците и миряните. Миряните са изпълването на храма, те са неотчуждимият елемент от църквата. Не може да се служи по канон литургия само от свещеника, ако в храма няма поне двама души църковен народ. Това значи, че църквата без църковния народ просто не е църква. Вярно е, че през последните години ние наблюдаваме една оптимистична тенденция в Българската православна църква (БПЦ), макар да бива заглушавана от изкуствено произвеждане на така наречени скандали около нея. Наистина храмовете все повече се изпълва с хора, които съзнателно са поели по пътя на вярата, които познават вярата, които не идват в храма просто, за да запалят свещица, или да изпълнят някой от фолклорните обичаи, с които църквата през годините, за съжаление, е обраснала. Силно променени са нещата в големите градове. Там дори вече има църковно обществено мнение, тоест, църковен глас, който не позволява нещата да се вършат както по-рано – автоматично и корупционно. Да си припомним случая с активното църковно-обществено мнение във Варненско-Преславска епархия, която успя да се противопостави на опитите да бъде извършен един формален избор за митрополит, при това на един недостоен човек, показва, че нещата вече са добре. Там вече имаме един достоен митрополит, такъв е митрополитът и в Неврокопска епархия. Припомнете си и избора на българския патриарх – той беше извършен след един истински дебат сред църковния народ и даже с участието на по-широка общественост. Той не протече между четири стени и даже изборът не извършиха само онези, които по канон имат право да го изберат – архиереите. Видно е, че църквата по някакъв начин започва бавно и постепенно да се възражда и аз съм оптимистично настроен за тенденциите в БПЦ.

- Въпреки това обаче остава съмнението, че у нас на много места все още няма истински енорийски живот…

- Вярно е, че в голяма част, особено в селските райони в страната, практически няма църква или тя се е свела до този фолклоризъм, за който говорих. Разбира се, че има още много, много, което да се желае. Не бих искал да звуча триумфалистично, не съм човек, който не си давам сметка за дълбоките проблеми, които съществуват в нея. На първо място –това е провинциализмът на БПЦ. Тя продължава да се изживява като национална институция, затворена в рамките на националното. А православието не е национална религия, то е изповедание, в което няма “ни елин, ни юдей, ни роб, ни свободник, ни мъжки пол, ни женски”, както е казано в посланията на светия апостол Павел. Казано на църковен език – православието е Вселенско изповедание, общочовешко изповедание на вярата, а не национален орнамент – това не е преодоляно в БПЦ. Не е преодоляна и тягата към злоупотреба от страна на националистични среди в православието. Тези отвратителни демонстрации на младежи с бръснати глави, които развяват български национални флагове, а вървят с камъни в едната ръка и с икони в другата. Свещеници, които си позволяват да предвождат подобни варварски шествия, също са проблем на БПЦ. Проблем е, както ви казах също така и непреодоляността на силния фолклорен елементи, фолклорното обрастване на православието, което се е случило заради трудния исторически път на православието през последните десетилетия, дори столетия в историята на БПЦ. Ще трябва да си дадем сметка, че дори българските медии, особено когато настъпват големи християнски празници, обичат да завират камерите си в някое село и да ни дадат поредния фолклорен обичай, който съпровожда този религиозен празник. Все още сме свидетели как ни се внушава, че едва ли не православните празнуват някакъв си конски Великден, пият и се хвърлят в ледените води на реката, за да извадят кръста на Йордановден. А същевременно с това, когато празниците на православните християни съвпадат по време с католическите празници– репортажите и от западноевропейските страни, и от Ватикана винаги са свързани със светците, с Христос и с Богородица. Това оставя впечатлението, че едва ли не тези две вероизповедания на Християнството живеят в два различни свята – там във Ватикана празнуват Христос и Богородица, а тук празнуваме някакви коне и змейове, което също е проблем на Църквата. Много са проблемите, но аз съм оптимист.

- Като че ли стана традиция преди Великден, а и преди други големи празници, да изживяваме национални трагедии, за някои това е знак Божий, споделяте ли подобна теза?

- Не мога да се съглася с нея. Не съм човек, който ще си позволи дързостта да се меси в Божиите работи и да си въобразява, че ей там някъде Божият промисъл за света се завързва и развързва. Най-вероятно става дума за суеверно обживяване. Наистина при всяка трагедия ние би трябва да се замисляме за собственото си и обществено състояние. Но подобна закономерност не може да има. Ако решим да се съгласим с подобна теза, ние ще трябва, вместо с разум, да чакаме със страх религиозните празници, което не е християнско, което е езическо, просто суеверно.

От faktor.bg

 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook