Ранното Средновековие като вещерски котел

Дочитам “Легенда за Сигурд и Гудрун” на Толкин и се замислям за историческите корени на сказанието. Всеки, който знае нещо за Вагнер, поне е чувал за фаталната любов между Зигфрид и Брунхилда, за Залеза на боговете и за омагьосаното злато на рейнските русалки. Това, за което по-рядко си даваме сметка, е, че зад фантастичната приказка стои не само въображението на средновековните поети, но и далечен спомен от исторически събития и личности, постепенно превърнали се в съставки на легенди. 

Няма нужда да навлизам дълбоко в тази доста объркана материя; достатъчно е набързо да припомня, че историята на героя Зигфрид и валкирията Брунхилда произлиза от немски и скандинавски литературни източници от ХІІ и ХІІІ в.: няколко зле запазени песни от Старата Еда, исландската приказна “Сага за Вьолсунгите” (разбира се, в проза) и баварската или австрийска “Песен за Нибелунгите”. Героят Зигфрид или Сигурд има за прототип ранния франкския крал Сигебер(х)т, образът на Гюнтер или Гунар всъщност произлиза от реалния бургундски владетел Гундахари, а появяващият се хунски крал Етцел или Атли не е никой друг освен добре известният Атила. Конфликтът между хуните и бургундите също е исторически факт – както и заговорът на кралицата срещу мъжа й Сигеберхт. Интересното в случая не е дори точно това, че зад заплетените легенди (които нямам намерение да преразказвам при наличието на достъпни книги) стоят реални лица и съдби. Важно за мен е друго: как действителните събития постепенно се превръщат в легенди. 

Между четвърти и шести век в Европа се извършва огромна промяна: нови народи си разпределят земите на старата Римска империя, цели градове и области са или обезлюдени, или сменят населението си, нови езици започват да се формират или изместват старите. Това е периодът на Великото преселение, началото на Средните векове, първите от които англоезичната историография нарича Dark Age. Но дали не е по-точно да говорим за Героична епоха? Личностите от това време остават не само в историята, а влизат в митологията и оттам – в литературата, живописта и музиката, изобщо в изкуствата. Атила е не само владетел на реално съществувал степен племенен съюз и противник на Рим – Атила постепенно постепенно става нещо повече от човек, превръща се в герой на легенди. Може би от него произлиза загадъчното име “Авитохол” в началото на Именника на българските владетели. Отново той се оказва втори съпруг на легендарната Гудрун или Кримхилда, сестрата на нибелунгския крал Гюнтер (и историческата, и легендарната фигура загиват заради жена). Атила става митичен, “хералдически” предтеча и за маджарите. Далеч не само той има тази величествена посмъртна съдба – вече споменах няколко действителни личности, чиито имена излизат от историята, за да влязат в митологията и литературата, а има и още много: Ерманарих е изместен от Ерменрик или Йормунрек, а Теодорих Велики – от злия великан Дитрих Бернски. Между шести и дванайсети век е извършена огромна, скрита работа на фолклорно равнище, за да се стигне до поемите и сагите от Високото Средновековие. Неслучайно в цялата староанглийска и скандинавска епическа традиция именно песните и “мълвата” са посочени като основен източник на знание за събитията по света. А Снори Стурлусон открито се позовава на “достоверните древни поети”.

History becomes legend, legend becomes myth… Отново Толкин в есето си “За приказките” говори за свободата, с която народната памет моделира историческия спомен. Основният инструмент, разбира се, е поезията или дори само дързостта на поетите. Към подвизите на действителните водачи се добавят по-стари, по-дълбоки неща – или е по-точно, ако кажа, че имената на владетелите попадат в котела, в който вече от столетия врят нощните страхове, надеждите и символичните образи. Така незначителният франкски принц Сигеберхт се превръща в най-прочутия герой на северния свят – драконоубиеца Сигурд, потомък на Один, притежател на вълшебни оръжия, на прокълнат пръстен и любим на опасната валкюра Брюнхилд, дарителка на победи и поражения. Нещо повече, действителните личности се сдобиват и с необикновени приятели, врагове и роднини: така вероятно съществувалият саксонски вожд Хенгист се оказва противник на много древния Артур, героя-мечок, може би някогашно божество-слънце на островните келти. Исторически засвидетелстваният Хигелак се превръща във вуйчо на един друг герой-мечок, свръхестествено силния (и също драконоубиец) Беоулф. 

В техните истории едни и същи мотиви се преплитат, повтарят се и би било дързост да тръгна по стъпките на Робърт Грейвз, за да обявя, че събуждането и смъртта на Брюнхилд в пламъци са остатък от разказ за човешко жертвоприношение или че вълшебната напитка на Тристан е същата като тази, която изпива Сигурд. Във всеки случай и Тристан има исторически прототип в лицето на Дрест или Друст, владетел на незначително келтско кралство от същия период в Стратклайд, днешна югозападна Шотландия. 

Най-интересно за мен остава, че всички тези герои се вместват естествено в периода на Великото преселение. Едновременно с исторически засвидетелстваните, но героизирани лица (Атила-Атли, Гортеирн-Вортигерн, Гундахари-Гунар, Дрест-Тристан, Ерманарих-Йормунрек, Сигеберхт-Сигурд, Теодорих-Дитрих, Хенгист, Клокилаикус-Хигелак) действат и изцяло имагинерни (Артур, Беоулф, Брунхилда, Мерлин, Моргана, Утер Пендрагон, Хорса). Всички те заедно образуват героичен пантеон от родоначалници на династии и племена, основатели на царства. Техните лични сблъсъци и съдби обясняват историческата участ на цели народи. Смъртта на Артур и Беоулф бележи историческия крах на приемниците им. И всички тези герои са съвременници помежду си. 

Това ме кара да се питам (отново като Грейвз) доколко старогръцкият епос също носи историческа информация. Не само за събития, защото отдавна знаем, че Троянската война се е състояла. А за личности, защото аналогията между “Тъмните векове” на Великото преселение и германските епоси, от една страна и “Тъмните векове” на дорийското нашествие и Омировите поеми – от друга, е много изкусителна. Щом Атила е съществувал и Троянската война е била проведена, възможно ли е например Менелай да е историческа личност? Или около историческите личности да се появяват нови и нови разклонения, един вид “аватари” на даден персонаж? Ще припомня, че в старогръцката митология героят Одисей има двама синове – Телегон и Телемах – чиито имена означават съответно “Далекобоен” и “Далекороден”. Доколкото Одисей е прочут стрелец с лък и скита далеч от родния остров, възможно е имената на синовете първоначално да са били прозвища на основния герой, бил той легендарен или реален. Не е ли възможно да допуснем, че по същия начин в друга епоха и друга култура от легендарния образ на действителния ютландски вожд Хенгист произлиза изцяло имагинерния му брат Хорса – след като и двете имена означават “кон”? Или и двамата братя са разклонен образ на един и същи митичен родоначалник, чието свещено животно или емблема е конят (например “царствено” божество като Один или Фрей)?

Няма как да не се сетя за “трагическите песни”, изпълнявани от българите за “оня прочут Самуил” през ХІІ в. според Григорий Антиох (жалко, че никоя от тях не е запазена). Но пък е запазен корпус български и сръбски песни за Момчил, Вълкашин, Марко, Муса Кеседжия и още десетина имена на полулегендарни герои от XIV-XVI в. (Филип Маджарина и Мома Латинчанка очевидно са по-късно възникнали от образа на Крали Марко). По начина, по който в “Тъмните векове” са създавани песни като единствен носител на историческата памет за събитията от Великото преселение, на Балканите практически до ХХ в. са създавани легенди, апокрифни разкази и песни без сигурен автор например за Тодор Александров, Яне Сандански и Гоце Делчев. Един оцеляващ, стар тип неисторична, митологична памет.

 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook