Рефлекс на опорната точка

Rozovo_selo

Може би е рефлекс, възникнал от протестите през последната година. Иначе нямам обяснение от къде се появи този въпрос, но, гледайки репортажите и предаванията от с. Розово, на всяка минута и половина, като добре смазана кукувичка на часовник с такава, изскачаше въпросът „А ти къде беше, когато…?“. „Когато какво?“, веднага си отговорих с контра въпрос, защото, както казах, рефлексите от протестите са си рефлекси от протестите. И си млъкнах. Не си отговарях дълго време. Не защото не можех да продължа въпроса, а защото си давах отговора.

Къде съм била, когато тези хора от Розово са били страхувани от „ужасната“ бежанска напаст, която пък иска да се самовзриви в близките барутни погреби с цел секс? Къде съм била докато разни полудиви и кръгло побъркани лелки и чичковци, които други „страхувани“ българи са си избрали за представители в Парламента, обясняваха от трибуната на Народното събрание, че бежанците изначално са: а) канибали; б) терористи; в) афганистанци (щото явно афганистанците са нещо по-така); г) най-често и трите гореизброени плюс бонус допълнителни ужаси? Къде съм била, когато в тези страхувани глави е възникнала идеята, че ние, българите, сме някаква по-възвишена и по-богоизбрана раса? И когато някой е втълпил на тези и на други подобни хорица от други подобни розови места, че не си българин, ако подкрепяш членството в ЕС. И че не си българин, ако не обичаш Русията и не мразиш всички останали чужденци, особено по-мургавите. И че е срамно да си признаваш грешките и проблемите. И че единственият начин да живееш прилично е да мачкаш останалите, а не образованието и работата. Къде бях, когато носталгията по оксиморона Народна република дотолкова нарасна, че изпълзя от нечия цензурирана уста?

Знам къде. Била съм на училище, на работа, на протести. И в интернета, разбира се. И навсякъде общувам предимно с хора с близки до моите възгледи и разбирания. Била съм някъде, където съм разбрала, че независимо от цвета на кожата, очите и косата може да бъдеш достоен човек или достоен боклук. Разбрала съм, че ЕС дава шанс за развитие и по никакъв начин не настоява за безпрекословната ми любов, а само да спазвам определени правила. Разбрала съм, че да мразиш държави или тяхното население е повече от нелепо усилие.

Може би точно за това случката от Розово отеква толкова дълго, нетипична за обществото, с което съм се обградила и комуникирам. Възмущение, потрес и срам, това бяха емоциите, без да гарантирам тяхната подредба. Аз, подобно на много мои приятели, чието мнение може да прочетете тук 5corners.eu, тук borislavkiprin.com, тук bunnylava.blogspot.com  и тук kutzarov.wordpress.com.

Само че е време да спрем с порицанието и възмущението, соченето с пръст и изобличаването на розовите хора. Образованието, културата и науката може да не са стигнали до тях по интернета и телевизора, тъй като положителните достижения на цивилизацията, особено ако изискват известно усилие, проникват в оскотялото съзнание доста по-трудно. Но със сигурност до тях е достигнала чумата, насаждаща страх от чужденци, мислене и работа. И сега е много по-вероятно до тях да достигне ехото на нашето възмущение под формата на подигравка и назидание, отколкото да вникнат в смисъла на комбинацията от думи и емоции, с които искаме да им кажем, че е глупаво да се страхуваш от нещо само, защото не го познаваш.

Рефлекси от протестите. Точно те ме накараха да се вгледам в стилистиката на постановката от с.Розово. Рефлекс да уловиш опорна точка. Рефлекс да откриеш „контрите“.

Защото това в с. Розово приличаше точно на това, на един добре организиран контра-протест в подкрепа на Пеев или против Плевнев. Контра-протест, който има за цел да покаже на „жълтите павета“, че има и друга България. Но под „жълти павета“ се разбира не само центъра на София, а всички хора, които са образовани и благодарение на това изкарват почтено доходите си. А „показване“ да се чете като демонстрация на това, че някой ръководи масите от „другата България“, която умишлено е държана далеч от образование, възпитание и работа.

Контра-протест по поредната опорна точка за разцепване на нацията. Доколкото е останала нация, разбира се.

Добре, възмутихме се, посочихме грешките и се разграничихме. Сега е време да поправим злото. Или поне да почнем с ремонта. И нямам предвид да се юрнем просветителски по села и паланки и да носим благата вест на човечността. Или поне не всички. А кой с каквото може.

Защото с. Розово е вик за помощ. Вик на едни изстрадали души, неразбрали кога животът се е промъкнал покрай тях и ги е оставил в нищета. Души, пропуснали шанса да разберат, че освен да копаеш има и друг начин да се работи. Души, които някой употребява всеки път, когато му е удобно.

И вместо да им обръщаме гръб и да се дистанцираме трябва да им помогнем. Или поне да спрем да ги отблъскваме. Да направим за тях това, което те не направиха със сирийците в Розово. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: