Старомодната геополитика се завърна

Salvador-Dali-Geopoliticus-Child-Watching-the-Birth-of-the-New-Man

Уолтър Ръсел Мийд*

Досега 2014 г. е бурна, тъй като геополитическите съперничества щурмуваха отново центъра на събитията.
Дали руските сили завземат Крим, или Китай прави агресивни заявления за крайбрежните си води, дали Япония реагира с все по-самоуверена стратегия, или Иран опитва да използва съюза си със Сирия и Хизбула, за да доминира в Близкия Изток, старомодните силови ходове се завръщат в международните отношения.

Поне САЩ и ЕС намират тези тенденции за притеснителни. И двете сили биха прескочили геополитическите въпроси за територия и военна сила и биха се фокусирали върху въпроси като световния ред и глобалното управление: либерализация на търговията, неразпространение на ядрени оръжия, правата на човека, върховенството на закона, промяната на климата и така нататък. След края на Студената война най-важната цел на САЩ и ЕС, външната политика, измести международните отношения далеч от проблемите с нулева сума към печеливши такива. Връщането към старото съперничество като това в Украйна не просто отнема време и енергия от тези важни въпроси, то променя характера на международната политика. Със сгъстяването на облаците задачата за насърчаване и поддържане на световния ред става все по-трудна.

Западът не трябваше да очаква старомодната геополитика да отмине. Западните страни си помислиха, че това се е случило, само защото разбраха погрешно какво означава падането на Съветския съюз: идеологическият триумф на либералната капиталистическа демокрация над комунизма, а не атрофиране на твърдата сила. Китай, Иран и Русия никога не са приемали геополитическите решения след края на Студената война и правят все по-насилствени опити да ги отменят. Този процес няма да бъде мирен, а що се отнася до това дали ревизионистите ще успеят или не, техните усилия вече разклатиха баланса на силите и промениха динамиката на международната политика.

Фалшиво чувство за сигурност

След края на Студената война много американци и европейци смятаха, че най-досадните геополитически въпроси до голяма степен са уредени. С изключение на шепа сравнително дребни проблеми, като например неволите на бивша Югославия или израело-палестинския спор, най-големите проблеми в световната политика се предполагаше, че вече няма да се отнасят до граници, военни бази, национално самоопределение или сфери на влияние.

Никой не може да обвинява хората, че се надяват. Подходът на Запада към реалностите в света след Студената война беше много разумен. Трудно е да се разбере как може да се постигне световен мир без замяна на геополитическата конкуренция с изграждането на един либерален световен ред. И все пак западняците често забравят, че този проект се основава на специфичните геополитически основи, положени в началото на 90-те години на миналия век.

В Европа устройството след Студената война се изразява в обединение на Германия, разпадането на Съветския съюз, както и интегрирането на бившите членки на Варшавския договор и балтийските републики в НАТО и ЕС. В Близкия Изток то обхваща доминацията на сунитските сили, които бяха свързани със САЩ (Саудитска Арабия, нейните съюзници в Залива, Египет и Турция) и двойния контрол в Иран и Ирак. В Азия това означава безспорното господство на САЩ, което се изразява в редица отношения в областта на сигурността с Япония, Южна Корея, Австралия, Индонезия и други съюзници.

Това устройство отразява реалностите на силите на деня. То е стабилно точно толкова, колкото отношенията, които го поддържаха. За съжаление, много наблюдатели смесиха временните геополитически условия в света след Студената война с вероятния краен резултат на идеологическата борба между либералната демокрация и съветския комунизъм. Известната фраза на политическия специалист Франсис Фукуяма, че краят на Студената война означава “краят на историята” е позиция относно идеологията. Но за много хора разпадането на Съветския съюз не означава, че идеологическата борба на човечеството е приключила завинаги; те помислиха, че самата геополитика също е дошла до окончателния си край.

На пръв поглед това заключение изглежда повече като екстраполация на аргумента на Фукуяма, отколкото като негово изопачаване. Идеята за края на историята се основава на геополитическите последици от идеологическите борби откакто германският философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел първи я изрази в началото на 19 век. За Хегел това е битката при Йена през 1806 г., която спусна завесите на войната на идеи. В очите на Хегел пълното унищожение на пруската армия от Наполеон Бонапарт в тази кратка кампания представлява триумфа на Френската революция над най-добрата армия, която Европа би могла да създаде преди революцията. Това предвещава края на историята, твърди Хегел, защото в бъдеще само държавите, които приемат принципите и техниките на революционна Франция ще могат да се конкурират и да оцелеят.

Приведен към света след Студената война, този аргумент означава, че в бъдеще, държавите трябва да приемат принципите на либералния капитализъм, за да продължат да съществуват. Техните политически режими са също разклатени, тъй като няма друга социална форма освен либералната демокрация, която да дава достатъчно свобода и достойнство на съвременното общество, за да остане стабилно.

За да пребориш Запада успешно, трябва да станеш като Запада. Ако това се случи, ще се превърнеш в леко безвкусно, миролюбиво и мекушаво общество, което не иска да се бори за нищо. Единствените останали опасности за световния мир ще дойдат от неблагонадеждни държави като Северна Корея. Макар че такива държави трябва да имат волята да предизвикват Запада, те ще бъдат също така осакатени от остарелите си политически и социални структури, за да се издигнат над нивото на неудобните (освен ако не са разработили ядрено оръжие). По този начин бившите комунистически държави като Русия са изправени пред избор. Те може да се впуснат в модернизацията и да станат либерални, отворени и миролюбиви, или да се придържат към оръжията си и културата си, докато светът минава покрай тях.

В началото изглежда това работеше. В края на историята фокусът се премества от геополитиката към развиващите се икономики и неразпространението на ядрени оръжия, а по-голямата част от външната политика се съсредоточи върху въпроси като промяната на климата и търговията. Приравняването на края на геополитиката с края на историята предлага една особено примамлива перспектива за САЩ: идеята, че държавата може да започне да влага по-малко в международната система и да получава повече. Тя може да свие разходите за отбрана, да намали средствата за Държавния департамент, да ограничи присъствието си в чуждестранните горещи точки, а светът просто ще продължи да става по-проспериращ и по-свободен.

Тази визия е характерна както за либералите, така и за консерваторите в САЩ. Администрацията на президента Бил Клинтън например намали бюджета на министерството на отбраната и на Държавния департамент и едва успя да убеди Конгреса да продължи да плаща вноската на САЩ в ООН. В същото време политиците признаха, че международната система може да стане по-силна и по-широкомащабна, като същевременно продължава да бъде благоприятна за американските интереси. Републиканските неоизолационисти като бившия конгресмен Рон Пол от Тексас твърдят, че предвид липсата на сериозни геополитически предизвикателства САЩ могат значително да орежат както средствата за отбрана, така и чуждата помощ, а в същото време да продължат да имат изгода от световната икономическа система.
След 11 септември президентът Джордж Буш започна да основава външната си политика на вярата, че терористите от Близкия Изток представляват опасен опонент. Той започна това, което според него, ще бъде дълга война срещу тях. В някои отношения изглежда, че светът се връща в царството на историята. Но вярата на администрацията на Буш, че демокрацията може бързо да бъде имплантирана в арабския Близък Изток, започвайки от Ирак, показва дълбоко убеждение, че цялата вълна от действия е в полза на Америка.

По различен начин Китай, Иран и Русия опитват да съживят статуквото

Президентът Барак Обама изгради външната си политика върху убеждението, че “войната срещу терора” е пресилена, че историята наистина е свършила и че както при управлението на Клинтън най-важните приоритети на САЩ обхващат насърчаване на либералния световен ред, липса на игра с класическата геополитика. Администрацията представи изключително амбициозна програма в подкрепа на този ред: блокиране на Иран да разработва ядрени оръжия, разрешаване на израело-палестинския конфликт, преговори за споразумение относно глобалната промяна на климата, подписване на тихоокеански и атлантически търговски споразумения, подписване на споразумения за контрол на оръжията с Русия, възстановяване на отношенията на САЩ с мюсюлманския свят, насърчаване на правата на хомосексуалните, възстановяване на доверието в европейските партньори и прекратяване на войната в Афганистан. В същото време Обама планира драстично да намали разходите за отбрана и да намали участието на САЩ в ключови световни сцени като Европа и Близкия Изток.

Осите на злото?

Всички тези щастливи убеждения предстои да бъдат подложени на тест. 25 години след падането на Берлинската стена дали някои се фокусират над съперничеството между ЕС и Русия за Украйна, което накара Москва да завземе Крим; все по-голямата конкуренция между Китай и Япония в Източна Азия или включването на религиозния конфликт в международните съперничества и гражданските войни в Близкия Изток, светът изглежда все по-малко постисторически с всеки изминал ден. По много различни начини, с много различни цели, Китай, Иран и Русия действат срещу политическото устройство на Студената война.

Отношенията сред тези три ревизионистки сили са сложни. В дългосрочен план Русия се страхува от възхода на Китай. Мирогледът на Техеран няма много общо с този на Пекин или Москва. Иран и Русия са държави износителки на петрол и им харесва цената на петрола да бъде висока; Китай е нетен потребител и иска ниски цени. Политическата нестабилност в Близкия Изток може да бъде в полза на Иран и Русия, но създава големи рискове за Китай. Не бива да се говори за стратегически съюз между тях, а с течение на времето, особено ако успеят да подкопаят американското влияние в Евразия, напрежението сред тях е по-вероятно да нарасне, отколкото да се свие.

Това, което държи тези сили заедно, е общата им позиция, че статуквото трябва да бъде съживено. Русия иска да възстанови възможно най-много от Съветския съюз. Китай няма намерение да се задоволи с второстепенна роля в световните дела, нито да приеме сегашната степен на влияние на САЩ в Азия и териториалното статукво там. Иран иска да замени сегашния ред в Близкия Изток, воден от Саудитска Арабия и доминиран от сунитските арабски държави, с такъв, концентриран около Техеран.

Лидерите на тези три държави са на едно мнение и по въпроса, че САЩ е главното препятствие към постигане на техните ревизионистични цели. Тяхната враждебност към Вашингтон и неговия ред е както нападателна, така и защитна: не само че те се надяват, че залезът на силата на САЩ ще улесни пренареждането на техните региони, но те се притесняват и че Вашингтон може да опита да ги свали, ако не е съгласен с възхода на тези страни. Ревизионистите искат да избегнат пряката конфронтация със САЩ освен в редки случаи, когато шансовете са силно в тяхна ползва (като инвазията на Русия в Грузия през 2008 г. и окупацията и анексирането на Крим тази година). Вместо да поставят предизвикателство за продължаването на статуквото, те се стремят постепенно да намалят нормите и отношенията, които го поддържат.
Тъй като Обама е президент, всяка една от тези страни прилага собствена стратегия в светлината на собствените си сили и слабости. Китай, който има най-големи възможности от трите, парадоксално е най-раздразнен. Неговите усилия да отстоява интересите си в региона само заздравиха връзките между САЩ и азиатските му съюзници и засилиха национализма в Япония. С нарастването на възможностите на Пекин нараства и чувството му за неудовлетвореност. Увеличаването на силата на Китай ще бъде съчетана с нарастването на решителността на Япония, а напрежението в Азия е по-вероятно да прелее в световната икономика и политика.

Иран, който много определят като най-слаб от трите страни, има най-успешните резултати. Комбинацията от инвазията на САЩ в Ирак и последвалото негово преждевременно оттегляне позволи на Техеран да заздрави дълбоките си и трайни връзки с важни центрове на властта по иракската граница. Това развитие промени междурелигиозния и политическия баланс на властта в региона. В Сирия, Иран с помощта на дългогодишния си съюзник Хизбула е в състояние да преобърне военния ход и да подкрепи правителството на Башар Ал-Асад срещу силната опозиция на правителството на САЩ. Този триумф на недоктриналната политика спомогна за иранските власт и престиж. В целия регион Арабската пролет отслаби сунитските режими и допълнително наклони везните в полза на Иран. Нарасна и разделението сред сунитските правителства относно това какво да се прави с Мюсюлмански братя и неговите подразделения и привърженици.

Русия се явява като посредствен ревизионист: по-мощен от Иран, но по-слаб от Китай, по-добър в геополитиката от Китай, но по-лош от Иран. Русия е сравнително добра в това да обтегне отношенията между Германия и САЩ, но задачата на руския президент Владимир Путин да възстанови Съветския съюз е възпрепятствана от крайните граници на икономическата сила на страната. За да изгради истински евроазиатски блок, за какъвто Путин мечтае, Русия трябва да поеме сметките на бившите съветски републики – нещо, което не може да си позволи да направи.

Независимо от това, Путин, въпреки слабата си ръка, се справя забележително добре в осуетяване на западните проекти за бившите съветски територии. Той спря експанзията на НАТО. Той извади Грузия от Руската федерация, доведе Армения по-близо до своята орбита, заздрави хватката си върху Крим, а с украинското си приключение поднесе на Запада една неприятна и унизителна изненада. От западна гледна точка, Путин осъжда страната си на по-мрачно бъдеще на бедност и маргинализация. Путин обаче не вярва, че историята е свършила. От негова гледна точка той затвърждава властта си у дома и припомня, че руската мечка все още има остри нокти.

Обама сега усеща, че е затънал точно във вида геополитически съперничества, които се надява да надскочи.
Ревизионистичните сили имат толкова разнообразни програми и възможности, че никой не може да бъде толкова систематична и световна опозиция, каквато Съветският съюз беше. В резултат на това американците бавно осъзнават, че тези държави подценяват евразийския геополитически ред по начин, който усложнява усилията на американците и европейците да изградят постисторически печеливш свят.

През последните няколко години надеждите за промяна на бившия Съветски съюз в пост-исторически регион посърнаха. Руската окупация на Украйна е най-последната от поредицата стъпки, които превърнаха източната част на Украйна в зона на остър геополитически конфликт и направиха стабилното и ефективно демократично управление невъзможно извън балтийските държави и Полша.

Русия вижда влиянието си в Близкия Изток като важен коз в конкуренцията си със САЩ. Това не означава, че Москва инстинктивно ще се противопостави на американските планове във всеки случай. Означава, че печелившият резултат, към който американците трескаво се стремят, понякога ще противоречи на руските геополитически интереси. Русия не може да се превърне в по-богата държава или по-голяма, но направи от себе си по-важен фактор в стратегическото мислене на САЩ. Тя може да използва този лост, за да получава отстъпки, които са важни за нея.

Ако тези ревизионистки сили отбелязват напредък, то силите на статуквото са подценени. Влошаването е най-рязко в Европа, където пълната катастрофа на общата валута раздели публичното мнение и привлече вниманието на ЕС към себе си. ЕС може да е избегнал най-лошите възможни последици от кризата на еврото, но неговите воля и способност за ефективни действия извън границите си са значително намалени.

САЩ не преживяха икономическата болка, през която голяма част от Европа премина. Но на фона на последиците от ерата на войни при Буш, все по-обезпокоителният държавен надзор, бавното икономическо възстановяване и непопулярният закон за здравеопазването, обществените настроения се влошиха. И ляво, и дясноориентираните американци поставят под въпрос ползите от сегашния световен ред и компетентността на неговите архитекти. Обществото споделя мнението на елитите, че в един свят след края на Студената война САЩ трябва да могат да влагат по-малко в системата и да получават повече. Когато това не се случва, хората обвиняват своите лидери. Във всеки случай има слаб обществен апетит за големи нови инициативи у дома или навън, а циничното общество се отвръща от поляризирания Вашингтон със смесица от отегчение и презрение.

Обама встъпи в длъжност с планове за ограничаване на военните разходи и намаляване на важността на външната политика в цялостната американска политика, като същевременно заздравява либералния световен ред. Изминал малко повече от половината път от своя президентски мандат, той се оказва повече затънал в точно тези геополитически съперничества, които се надяваше да прескочи. Китайският, иранският и руският реваншизъм не преобърнаха устройството на Евразия след Студената война и може никога да не го направят. Те обаче направиха статуквото спорно. Американските президенти вече нямат свободна ръка, тъй като се стремят да задълбочат либералната система; те все повече се занимават с укрепване на геополитическите си основи.

Залезът на историята

Преди 22 години Фукуяма публикува “Краят на историята и последният човек”. Изкушаващо е да видим завръщането на геополитиката като крайно опровержение на неговата теза. Реалността е по-сложна. Краят на историята, както Фукуяма припомня, е идеята на Хегел. Въпреки че революционната държава триумфира над стария тип режими завинаги, конкуренцията и конфликтът ще продължат, твърди Хегел. Той предсказва, че ще има сътресения в провинциите, дори когато сърцето на европейската цивилизация се пренесе в едно постисторическо време. Според Хегел, провинциите обхващат Китай, Индия, Япония и Русия. Едва ли ще бъде изненада, че повече от два века по-късно сътресенията не са престанали. Живеем в залеза на историята повече, отколкото в реалния й край.
Залезът на историята не е спокойно време.

На втората част от книгата на Фукуяма се обръща по-малко внимание, може би, защото не е толкова ласкава към Запада. В изследването на Фукуяма на това как би изглеждало едно постисторическо общество, той прави едно тревожно откритие. В свят, където големите въпроси са решени, а геополитиката е подчинена на икономиката, човечеството много ще прилича на нихилистичния “последен човек”, описан от философа Фридрих Ницше: нарцистичен консуматор с амбиции не по-големи от следващото посещение в мола.

С други думи, тези хора много ще приличат на днешните европейски бюрократи и лобистите във Вашингтон. Те са достатъчно компетентни в управлението на делата си сред постисторическите хора. Те обаче трудно ще разберат мотивите и стратегиите на силните политици. За разлика от техните по-малко продуктивни и по-нестабилни съперници, постисторическите хора не са склонни да правят жертви, фокусирани са върху краткосрочни планове, лесно се разсейват и са лишени от смелост.

Реалностите на личния и политическия живот в постисторическите общества са много различни от тези в държави като Китай, Иран и Русия, където слънцето на историята все още грее. Не става въпрос само за това, че тези различни общества изнасят различни характери и ценности на преден план; става въпрос и за това, че техните институции работят по различен начин, а техните общества са формирани от различни идеи.

Обществата, пълни с последните мъже (и жени) на Ницше, типично не разбират и подценяват своите уж примитивни опоненти в уж изостанали общества. Потокът на историята може да тече неизбежно в посока на либералната капиталистическа демокрация, а слънцето на историята може всъщност да залязва зад хълма. Но дори когато сенките се издължават и се появят първите звезди, фигури като Путин все още крачат по световната сцена. Те няма да си отидат тихо и кротко, а ще продължат да беснеят, ще беснеят срещу изчезващата светлина.

От segabg.com

* Уолтър Ръсел Мийд, професор по международни отношения и наблюдател на списание The American Interest. Статията му е публикувана в списание “Форин Афеърс”.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook