За еврото. С добро

Владимир Шопов*

Членството на България в еврозоната се оказва странно недолюбвано и пренебрегвано. Реториката около него се влачеше дълго време по инерция, но постепенно заглъхна, а около кризата направо изчезна. Ако Шенген например може да предложи на хората повече от така любимото свободно движение, то еврото е далеч по-заплетен казус, с много променливи и немалко рискове. Традиционно българските правителства бягат от такива ситуации и гледат да се захващат единствено с теми, които няма да навредят на и без това минималните нива на доверие, които имат. Глобалната криза и руската агресия в Украйна обаче сериозно разместиха всички калкулации и презумции около влизането в еврозоната, макар в България такъв дебат естествено да не съществува. Нещо повече, последните години сякаш в нашата политическа система тихомълком възникна неназован консенсус срещу влизането на страната в поредната ризница, която ще намали възможностите за безобразия.

Дълго време за еврозоната у нас се говореше като поредната, автоматична интеграционна стъпка. Има си разписание, Шенген, еврозоната и т.н., с други думи всяко нещо по реда си. Глобалната криза от 2008 година обаче промени отношението към влизането на страната в зоната. Основните тези са няколко и се представят с различна степен на убеденост. В някаква градация те звучат така: зоната се тресе и променя и няма причина да се качваме в момент, в който тя се реконструира; докато има изпадащи в криза държави, присъединяване към еврото ще означава да помагаме на по-богати страни, например Гърция; остава си риска от инфлация при прехода лев-евро. Първият аргумент имаше известна валидност поне в първите няколко години след старта на кризата, но основната следкризисна архитектура на зоната е вече изградена и не представлява такъв риск. Вторият аргумент бе, че вноската на страната ни в стабилизационния фонд едва ли не ще доведе страната до фалит. Разбира се, това не е така, но сложните финансови аргументи няма как да стигнат лесно до гражданите особено в среда на медийна профанизация. По-същественото е, че цялостната тоналност на говоренето за еврото бе негативна, единствено през рискове и цена, при пълна липса на баланс с различните ползи от влизането в еврозоната.

Нарастват обаче съмненията, че немалко хора в България съвсем целенасочено стопират присъединяването ни към еврозоната. Причините за нещо подобно далеч не са малко. Чисто политически приемането на еврото носи потенциални рискове при договаряне на точното съотношение лев-евро, както и от инфлация при самото въвеждане. На ниво обществено мнение такива страхове съществуват, макар много изследвания от опита на други страни да не доказват подобна заплаха. По-важно е обаче друго. Влизането в еврозоната означава следващо ниво на мониторинг и контрол на българските публични финанси, банкова система и икономическо управление. Например, вече създадения банков съюз прави ново ниво на наблюдение на банките, а България макар да не е още страна-членка има правото да се включи в този механизъм. С други думи, ЕЦБ да започне да контролира и банките с български капитал. Това в България много много не се коментира, защото разликите в нивата на контрол между местните и чуждите банки са отдавна обект на градския фолклор. Влизането в еврозоната означава и драстично намаляване на възможността от инженерство на хиперинфлация, която да изтрие дългове. Нещо, което все още има хора, които си го мислят. Разбира се, всичко това не може да бъде еднозначно потвърдено, но има доста неофициални основания за подобни подозрения.

Как обаче звучат аргументите „за“ и какво променят последните кризи? Възможните ползи могат да бъдат мислени в различни мащаби. Например има такива, които са от общ, политико-институционален характер – намаляване на дългосрочни рискове, включително политически; участие в управленско поле на по-високо ниво на наблюдение и гаранции; избягване на сценарии, при които страната остава в периферията на съюза и така намалява своята дългосрочна привлекателност. Има обаче и ползи от „по-нисък“, но пряко засягащ гражданите порядък, например, спадане на лихвените нива, което би имало пряко положително влияние върху потребители и икономика. Така картината започва да изглежда доста по-балансирано и различно, но положителните аргументи в момента на практика нямат нито един политически говорител. Вярно е, че ГЕРБ тръгнаха в тази посока в началото на мандата си, но бързо се отказаха, а техния финансов министър дори спря да ходи на заседанията в Брюксел. По едно време дори нещо се беше разсърдил на еврокомисаря Оли Рен и се опита да води някакви нескопосани битки, от които също бързо се отказа. Сегашното „правителство“ пък на практика е замразило нашето членство в съюза и няма стимули да прави каквото и да било по темата.

Двете последни кризи пратиха обаче разговора за членството в еврозоната отвъд простия баланс между плюсовете и минусите, най-вече за новите страни-членки в източна и централна Европа. Вкара в неговата сърцевина стратегически съображения, които го преформулират. Избягването на Европа на „две скорости“ и влизането в еврозоната вече приличат на гаранции за геополитическия избор и „закотвяне“ на бившите комунистически държави, препотвърждаване на направения геополитически избор. Цяла Прибалтика мисли така, Румъния и Полша също вече поемат към еврото след години на колебание и избор на алтернативни подходи. Словакия и Словения се от няколко години вътре в еврозоната. Защото именно тези гаранции и необратимост на европейския път се оказват онази основа, без която всички бакалски сметки няма да имат особен смисъл. 

От reduta.bg

* Владимир Шопов е основател на Sophia Analytica Ltd., компания за изследвания, анализи и консултации. Възпитаник по политология на СУ „Св. Климент Охридски“ и London School of Economics and Political Science. Учил е още в Oxford University, London University (Queen Mary College), the New School for Social Research (USA), California University at Sonoma. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: