Как не се свалят престъпници от власт или за българския протестен инфантилизъм

Специално за Петте кьошета

Не пиша този текст с удоволствие, а с огорчение и яд, които в различна степен със сигурност се изпитват от всички активни участници на протестите от година насам. Следващите редове напълно вероятно ще се сторят обидни за мнозина. Ръководя се обаче от убеждението, че не неловкото мълчание и мърморенето под сурдинка, а откритото и директно посочване на допуснатите грешки, недостойни слабости и недоизживени илюзии придава смисъл на случилото се и поне с малко укрепва крехкото гражданско общество в България. Изминалото време все пак предоставя възможност за известна дистанция и поглед, който не робува изцяло на емоцията.

Протестът срещу кабинета на Орешарски заля улиците на София през лятото на 2013 г. не просто като реакция на недопустимото назначение на едно голямо недоразумение начело на ДАНС, а като морален бунт срещу престъпната система, която само сменя маските си, но не и същината си на фасадна демокрация. Добре е това да бъде напомнено тъкмо сега, когато отново започва жонглирането с „мъдрия” компромис между „по-голямото” и „по-малкото” зло. Радостта оттова, че например в момента ДПС чертае сценарий за театрална оставка на правителството и предсрочни избори, не само е неадекватна, но представлява кощунство към нравствения заряд на протеста от миналата година. На практика се изпълнява планът: „Ще подадем оставка, но когато на нас ни изнася, а не заради виковете на кресльовците от жълтите павета”.

Нека резултатите от изборите за ЕП не ни заблуждават. Управляващите, подпиращи се вече и на допълнителен лост в лицето на Бареков, се намират в комфортната позиция да търгуват с толкова лелеяната оставка – нещо, което трябваше да се предотврати на всяка цена. Дотук се стигна най-вече поради така и неналожилото се разбиране, че узурпиралите държавната власт престъпници, трябва да бъдат свалени, а не да им се позволи мимкрирането на нормалност на политическия процес, каквато в страната не съществува. За прогонването на самозабравилите се номенклатурчици поне от Народното събрание трябваше да се плати цена. Цена, която широките маси на „мирно протестиращите” и немалка част от либералните „организатори” на протеста не бяха готови да платят. Правеха се разходки преди всичко в свободното време и то при хубаво време (язък, че пак ще вали). Откритото гражданско неподчинение беше често целенасочено избягвано с обезсилващия всички възражения тежък аргумент „ама не по този начин… нека да не пречим на хората”. Мятането дори на яйца и домати (политически знак за възмущение и непоносимост в целия цивилизован свят) беше сочен като прекален акт. Същевременно се правеха „революционни” перформанси. Умилението пред достойно носещата пагона родна милиция граничеше на моменти с дидактически примери от едно уж отминало време. Окупацията на СУ, макар и да постави за кратък период по интензивен начин много от заглушаваните чрез медиен шум основни теми пред обществото, не промени за съжаление особено тази картина, а след средата на ноември от Аулата започна да се излъчва неподправена инфантилна казионщина.

Не става дума за това, че на улицата са били необходими някакви въображаеми терористични акции, с които плашеха като с Торбалан „благоразумните мирни граждани”. Достатъчни бяха трайни блокади и увеличаване на напрежението около парламента след „нощта с белия автобус”. Оказа се обаче, че българските протестиращи явно са по-цивилизовани от всички останали недоволстващи в Европа. Разбира се, в никакъв случай не става дума за позорен страх пред съсипалите страната номенклатурчици, останали верни на мотото на своите славни предци: „Тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем.” Ако можеше така само престъпната ченгесаро-мафиотска върхушка да се засрами от делата си и да подаде оставка пред възмутените, идилията на цивилизоваността щеше да бъде пълна.

Проблемът с протеста и окупацията, казват, се състоял в надпартийността. Ако действително имаше желаеща разпускане на нелегитимното Народното събрание парламентарна опозиция, готова да се противопостави не само вербално на верните на Кремъл апартчици (третирането на въпроса с „Южен поток” е повече от показателно) и достатъчно силна извънпарламентарна такава, то този казус изобщо нямаше да е на дневен ред. Истинският проблем се корени в огромна степен в половинчатостта  гражданския протест, самовъзприемащ се вероятно с право като по-добрата или поне по-будната част от докараното до унизително положение чрез страх, апатия и глупост българско общество. След извършеното от управляващите, които потопиха „политическия процес” до своеобразно дъно, театралната поза на подаване на оставка няма да е адекватно „понасяне на отговорност”. Бакалските сметки за нови коалиции с цел „по-малкото зло” на този фон са изключително жалки. Политико-икономическата ситуация и заплахата пред цивилизационния избор на страната не позволяват продължаване по старому, а именно криене зад привидно разумни фрази за „политиката като изкуство на възможното и компромиса” и насаждането на страх от „радикални промени”. Без лустрация, която няма как да се ограничи до конвенционалните примери от началото на 90-те, българската държава е обречена да загине. Настъпило е време всеки да заеме ясно позиция и да се освободи от илюзиите за достойно развитие чрез половинчати мерки. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook