Бъдещето на европейските народи

Томислав Сунич*

През последните 40 години етническата и демографската ситуация в Европа се промени радикално, затова ми се струва целесъобразно да бъде преразгледано съдържанието на такива понятия като “нация”, “държава” и “национално самосъзнание”. Основната ми идея е, че европейците могат да си гарантират бъдеще (или, по-точно, да оцелеят) само когато склонят да се откажат от тясно ограничените си “национални интереси” и междуетнически вражди в името на възраждането на “европейската империя”, т.е. превръщането на Европа в единен геополитически субект.

В тази връзка бих искал да обърна вниманието на читателите върху някои парадоксални събития от неотдавнашната европейска история. В края на 80-те години на миналия век паднаха комунистическите режими в държавите от Източна Европа. Комунизмът рухна, защото много от идеалите му, макар и под други форми и имена, бяха реализирани на практика в капиталистическия Запад. Такива палео-комунистически идеи на руските болшевики и европейските интелектуалци-маркисти като: егалитаризма, интелектуално-идейното “изравняване и интегриране” (съвсем в духа на нацисткия Gleichschaltung), както и възможността за постоянен икономически растеж в рамките на въображаемата мултикултурна система – всичко това твърде успешно беше реализирано на Запад. Тъкмо то обяснява впрочем и “изящната” трансформация на европейските интелектуалци и политици, стоящи доскоро на откровено марксистки позиции, в яростни либерали и защитници на идеологията на “свободния пазар”.

Друг странен исторически парадокс е, че posteriori трябва да сме благодарни на отделни елементи на комунистическото си минало, а именно – на изключително малкия (в сравнение със Западна Европа) брой на имигрантите неевропейци от Третия свят. Въпреки че комунистическата система отхвърля всякакви прояви на национализъм и на практика се стреми към изграждането на мултикултурен модел, всичките и усилия в тази посока се оказват неуспешни. Имигрантите не са наивни и са наясно, че условията за живот за много по-добри в бившите колониални метрополии или ексфашистките държави. За тях Франкфурт на Майн е далеч по-привлекателен от Франкфурт на Одер.

И, накрая, третият исторически парадокс. Онези, които са имали възможност да прекарат повече време в държавите от Третия свят, отлично знаят какво означава расова дискриминация, или, с други думи, социално-културното изключване на “другия”. Някой метис, който живее в Мексико, или турчин от източната част на страната, живеещ в Истанбул, са наясно за границите на онзи расов и културен слой, част от който са в собствената си родина. Бедният турчин с азиатски черти няма как да попадне във висшите кръгове на богатите “бели” турци, гордеещи се с “европейския” си (обикновето босненски или албански) произход. За разрика от тях, нелегалният имигрант-мексиканец, който току що е пристигнал в САЩ, вече знае правата си почти наизуст. В родината си той би могъл само да мечтае за подобни права, затова със зъби и нокти се стреми да попадне в “расистките” Съединени щати. След като вече живее там обаче, той може да разчита на безусловната подкрепа на северноамериканските леви интелектуалци. И Германия, и САЩ предоставят на имигрантите от Третия свят такива социални възможности, каквито са абсолютно непостижими за тях в родината им.

Оттук можем да направим един междинен извод. Изборът на Историята да тръгне в едно или друго направление винаги остава открит. Трябва да внимаваме с апокалиптичните прогнози за неизбежния край на коренните европейци. Историята не е предварително програмирана и до “края” и остава още много време. Потокът на Историята не търпи изкуствено поставяни прегради и (ако перефразираме Ернст Юнгер) може лесно да разруши всички стени на времето, стоящи на пътя му. Либералната стена пред хода на Историята, съществуваща в момента, може да рухне всеки момент, затова би било грешка да лансираме сценарии в духа на “филмите на ужасите”, мрачно предричайки неминуемата гибел на коренните европейци.

От какво се ръководят източните и западните европейци?

Следва да направим ясно разграничение между самоидентификацията на източно- и западноевропейците. От какво се ръководят те в своите действия? Кои са доминиращите сред тях митове?  Преди трийсет-четиридесет години западноевропейските националисти не дискутираха проблемите на имиграцията. Основна тема на дискусиите им беше комунизмът, породените от него заплахи и възможните начини за преодоляването им. Въпросът за националното самоопределение на европейските нации все още не беше на дневен ред, ако не броим тлеещите конфликти в Южен Тирол, Северна Ирландия и Страната на баските. Западноевропейските националисти и техните политически институции виждаха основния си противник в лицето на “комисаря-комунист”, а не на “имигранта-неевропеец”. Днес обаче, образът на комисаря-комунист е напълно забравен тъй като всички западноевропейски нации, без изключение,  са подложени на масов приток на имигранти-неевропейци. На фона на тази непрекъснато нарастваща имигрантска вълна, оглеждайки се назад, неволно си задаваш въпроса, действително ли комунизмът е застрашавал самото съществуване на европейците? Както и, дали по време на неговата диктатура, въпреки декларирания от него интернационализъм, идентичността на източноевропейците не се е съхранила в по-голяма степен, отколкото тази на коренните жители на Западна Европа, живеещи в условията на либерална демокрация?

В крайна сметка, днес националното самосъзнание е по-ясно и релефно изразено у източноевропейците, отколкото у западноевропейците. Отчасти, това може да се обясни със суровите репресии срещу всяка националистическа проява от страна на някогашните комунистически режими, под предлог, че се борят срещу т.нар. “(нео)фашистка заплаха”.

Страхът пред нескончаемия приток на имигранти и реалната (или все още само хипотетична) заплаха за разпадането на етническите ядра на националните държави кара мнозина европейски националисти и консерватори да преосмислят такива понятия като “народ”, национално самосъзнание” или “национален дух”. Някога западноевропейските националисти се самоидентифицират чрез противопоставянето си на националистите от съседните държави. Днес тези времена вече са минало. Днес на преден план за всички традиционалистки и консервативни сили на континента излиза проблемът за оцеляването и съхраняването на общата (за всички коренни европейци) биокултурна уникалност. И тук се сблъскваме с поредния исторически парадокс, заключаващ се в това, че вероятността от конфликт между яростно враждуващите помежду си западноевропейски народи е обратно пропорционална на броя на преселващите се на континента имигранти-неевропейци. Съгласете се, че трудно можем да се представим война между фламандци и валонци или пък, как австрийското правителство подстрекава южнотиролците да се отделят от Италия.

Представителите на източноевропейските нации, на практика, никога не са изпитвали чувство на историческа вина или отвращение към самите себе си, за разлика от западноевропейците и особено германците, за които подобни чувства се превърнаха в нещо обичайно. Така например, обикновените хървати или унгарци нямат нужда да четат научни трактати за опасносните, които крие мултикултурализма или да дискутират същността и смисъла на “националната душа”. Те и без това знаят, че са европейци и християни.

Въпреки това обаче, независимо от всички предимства, обясними от гледната точка на националната еднородност, взаимоотношенията между източноевропейците не са толкова добри, както би ни се искало. Всички източноевропейци демонстрират висока степен на “негативност” или, с други думи, на “реактивност” на националното си самосъзнание, изразяваща се в изключването на “другия съсед – европеец”. Не бива да се подценява съществуващото в Източна Европа междуетническо и междудържавно напрежение, което във всеки един момент може да генерира нови конфликти в региона. Въпреки че народите от Източна Европа все още, до голяма степен, са встрани от проблемите на масовата имиграция, те продължават да страдат от наличието на остри вътрешни проблеми, свързани с междуетнически вражди и взаимна неприязън.

Ще цитирам няколко примери за споменатото по-горе “негативно” или “реактивно” национално самосъзнание, доколкото то трудно може да бъде разбрано от някой френски или американски традиционалист. Един полски националист например, може да споделя едни и същи възгледи с германските националисти по отношение на всичко свързано с критиката на глобализационните процеси и да стои на сходни с техните антикомунистически и антилиберални позиции, но в националното му самосъзнание се съдържат ярко изразени антигермански чувства. Друг пример: 1/3 от етническите унгарци (над 2 млн. души) живеят под юрисдикцията на държави, доминирани от други нации – Словакия, Сърбия, Румъния, но националното им самосъзнание до голяма степен се определя от тесните им отношения със сънародниците, живеещи в самата Унгария. Или да вземем Сърбия и Хърватия. Въпреки официално сключеният мирен договор между тези две държави, тяхното самовъзприемане, както и начинът, по който се възприемат една друга, са просто несъвместими. Народите на двете страни имат противоположни визии за историческите събития и взаимно неприемливи оценки за понесените от тях жертви. С други думи, въпреки очевидното си етническо сходство, сърбите и хърватите притежават национални самосъзнания, които взаимно се изключват, при това много радикално. Тоест, хърватският националист се самоидентифицира най-вече като “яростен антисърбин”, като задължително условие за да може да се идентифицира след това като “добър хърватин”.

Кой е виновен за това, сред народите от Източна Европа и между тях да са все още живи подобни представи, които са колкото взаимно неприемливи, толкова и пагубни? Огромен дял от отговорността за негативния начи, по който се възприемат един друг отделните народи, носи съвременната историография и всевъзможните “придворни” историци, както и съвременната медиокрация. Източноевропейските народи съумяха да се избавят от комунистическите режими, но общоприетата във всяка отделна източноевропейска държава интерпретация на историята, на практика, остава непроменена от 1945 насам. В основата на националните митове и взаимноизключващи се възприятия са заложени непълните и често погрешни данни от историята на Втората световна война. По-долу ще приведа един достатъчно ярък пример за това.

Изначалните предпоставки за разпадането на посткомунистическа Югославия и последвалата през 1991 война са заложени в официално възприетата от югославските комунисти историография. В продължение на десетилетия комунистическата пропаганда тръбеше за 600 000 сърби, евреи и комунисти, ликвидирани в годините на Втората световна война от хърватите-усташи. По време на комунистическото управление в Югославия образът на хърватите-усташи, както и разточителните хвалебствия по адрес на ръководената от Тито антифашистка съпротива, не само се превърнаха в основните маркери на господстващия режим, но и залегнаха в основите на двата негативизиращи мита в самосъзнанието на сръбския и хърватския етноси, превърнали се в своеобразни “символи на вярата” на гражданската религия, която навремето обединяваше в едно цяло комунистическа Югославия. През 1991, в центъра на вниманието се оказа Франьо Туджман, историк и бъдещ президент на независима Хърватия. В трудовете си, писани в края на 80-те, той преразглежда общоприетите исторически факти и оценява общия брой на сърбите, евреите и комунистите, загинали в лагерите на хърватските усташи, на 60 000 души. Последиците от този необичаен исторически наратив, появил се в нововъзникналата хърватска държава, скоро отекнаха в целия свят. Сърбите в остатъците от разпадащата се Югославия и, в частност, сръбското етническо малцинство в Хърватия, възприе историческия ревизионизъм на Туджман като признак за възраждането на фашизма в Хърватия и буквално изпадна в паника. След което на територията на бившата федерация се отвориха портите на Ада.

В това отнешение може да се направи известен паралел с Германия. Както е известно, по време на последните президентски избори в Чехия, провели се през януари 2013, между двамата основни кандидати Шварценберг и Земан избухна яростна полемика относно декретите на Едуард Бенеш от 1945 за изселването на 3,5 млн. судетски немци, като беше направен опит в нея да бъде въвлечена и Европейската комисия. Ако това беше станало, то вероятно щеше да провокира не само сериозно напрежение между Чехия и Германия, но и появата на сериозни проблеми в цяла Европа.

С други думи, погрешните, преувеличени, сюрреалистични, фалшиви и дори романтичните исторически наративи и особено онези от тях, които съзнателно се опитват да преразгледат броя на жертвите във Втората световна война, са сред основните виновници за все още тлеещата междуетническа омраза и взаимните опасения сред народите от Източна и Централна Европа.

Очертаващият се сблъсък в Европа

Независимо от това, как го виждат мнозина националисти в САЩ и Европа, очертаващият се на Стария континент сблъсък няма да да бъде между коренните европейци и “нежеланите пришълци”. Той най-вероятно ще притежава някои черти на класовата борба, примесени с елементи на расовия конфликт и хаотични етнически стълкновения между и вътре в самите европейски народи. В днешния свят нито един от споменатите от мен по-горе исторически наративи, които са политически мотивирани и изкривяват реалността, не може да послужи като оправдание за мухлясалите, провинциални национализми на европейците. Ограничените национализми на германците, хърватите, американците, британците или французите вече докараха немалко беди на всички европейски народи. Днес, поглеждайки назад, можем в пълна степен да оценим гибелното наследство, което ни оставят националните държави. През последните двеста години се сблъскваме с опустошителни религиозни войнни, непрекъснати териториални спорове и фалшификация на историческата памет. И в тази връзка, ето го най-важният въпрос, който всички следва да си зададем, но на който много трудно може да се отговори. При положение, че в момента 10% от гражданите на Германия и 15% от тези на Франция не са европейци по своя произход, какво означават думите “гордея се, че съм германец (или фламандец, или французин)”?

Не бива да концентрираме вниманието си само върху решаването на въпросите за възможността, желанието и задължителния характер на интеграцията на имигрантите-неевропейци, или пък на въпросите за степента и рамките на подобна интеграция. Вече е казано достатъчно за изначално присъщите системни противоречия на мултикултурализма. Ето защо, в наша основна задача следва да се превърне връщането на огромната маса европейци към ясното осъзнаване на собствената си “европейскост”. Милиони германци, хървати или французи, смятащи се за “европейци по подразбиране”, но задоволяващи се със съществуването на пасивни потребители, които не помнят собствената си история и не се замислят за собствената си съдба, представляват много по-сериозен проблем, отколкото продължаващият приток на милиони нови имигранти от Третия свят. Както посочва известният немски консервативен философ Артур Мьолер ван ден Брук (1876-1925): “Да бъдеш германец не означава само да говориш немски, да си роден в Германия, или да имаш немско гражданство. Страната и езика са естествени основи на нацията, но нацията придобива собствена историческа самобитност само чрез способността на своето духовно начало да определя ежедневния живот на хората с еднаква кръв. Да живееш, осъзнавайки своята нация, означава да живееш съобразно рамките на осъзнатите (и признати?) от нацията ценности”.

Когато разсъждаваме за имиграцията на неевропейците, много често бъркаме причините със следствията. Тоест, търсим виновника не там, където трябва. Нека се опитаме да разберем, какво всъщност се случва. Обикновено имигрантите неевропейци прекалено опростенчески биват определяни като “мюсюлмани” или “ислямисти”, сякаш в Европа пристигат само имигранти-мюсюлмани. Следва да отличаваме конкретните хора от техните религии. Така например, на Балканите живеят над 10 милиона европейци мюсюлмани, при това много от тях са коренни жители на континента. И тях ли трябва да изгоним от Европа? От друга страна, дори ако утре всичките четири милиона турци, живеещи в Германия, решат да станат християни, поне за мен, това не би променило абсолютно нищо. Националното ни чувство, както и чувството ни за принадлежност към конкретен исторически формирал се народ, зависи не само и не толкова от вероизповеданието, колкото от вкорененото у нас специфично усещане на трагедийността на битието, от нашето общо и уникално възприемане на историята и, разбира се, от биологичните ни особености.

Освен това, мнозина колеги допускат концептуална грешка. В наши дни демонстрирането на антиислямски позиции се смята за безопасно интелектуално приключение, което не влиза в разрез със закона. Очевидно е, че този дискурс се стимулира от определени представители на висшите правителствени кръгове, някои собственици на големи медии (а в САЩ например, от т.нар. “неоконсерватори”). По стечение на обстоятелствата, антиислямизмът се превръща в удобно прикритие за демонстрация на неприемането на мултикултуралистката система. Тоест, ако не критикувате открито европейската или американската олигархия, можете съвсем спокойно и без последици за професионалната си кариера, да атакувате вербално неевропейските имигранти. От това впрочем, побързаха да се възползват и мнозина европейски и американски националисти, опитващи се да прикрият зад критиката на исляма, критичното си отношение към мултикултурализма.

Олигархията като основен враг на европейците

Не бива да се стоварва върху имигрантите неевропейци изключителната отговорност за

имиграцията и духовната ерозия на европейските народи. Всъщност, формирането на многомилионен резерв от евтина работна ръка в Европа и САЩ обслужва интересите на местните олигарси, позволявайки им съвсем легално да понижават възнаграждението на своите работещи съотечественици. Освен това имигрантите рядко създават социални връзки извън собствената си затворена среда, странят от синдикалните движения и, на практика, са равнодушни към съдбата на Европа. Тоест, те са лесно уязвима мишена за манипулации от страна на олигарсите, ето защо не имигрантите, а именно глобалистите и транснационалните финансови кръгове са основния враг на европейските народи.

Докато има възможност да получава неограничени печалби, германският борсов посредник въобще не се интересува от принадлежността си към своята нация, същото впрочем се отнася за хърватския или руски бивш комунистически номенклатурчик, превърнал се през последния четвърт век в “капиталистическа акула”.

В този смисъл може да се твърди, че сме свидетели на своеобразно обединяване на едрия транснационален капитал и левичарите. Европейските леви се обявяват в подкрепа на масовата имиграция, тъй като за тях екзотичният образ на имигранта неевропеец се е превърнал в символ-заместител на отдавна изчезналия пролетариат. За транснационалните компании пък, привличането на хора от Третия свят е изгодно, тъй като те по-добре обслужват интересите на космополитния капитал. За тях е добре да се избавят от своите служители-сънародници, тъй като те им излизат прекалено скъпо. От друга страна, левичарите “антифашисти” гледат да се отърват от собствения си народ, който винаги ще им напомня за възможността от “новото пробуждане на фашисткия звяр”.

Църквата, със своите екуменически проповеди за “необходимостта да помагаме на ближния”, също следва да понесе своя дял от отговорността за разпадането на европейските нации. Днес много европейски християни изглеждат по-загрижени за благополучието на неевропейците, отколкото за своето собствено. Петролните шейхове от Саудитска Арабия или Катар са съвършено безразлични към съдбата на безработните млади хора в Молдова или към проблемите на ниско платените служители във Франция или Испания. Впрочем, те не са особено склонни да помагат дори на собствените си съплеменници и единоверци в Палестина, да не говорим за подобряване положението на милионите безработни в Европа.

Влиятелният американски кардинал Тимъти Долан открито подкрепя в медиите необходимостта от политика на отворените граници и проповядва в защита на нелегалните имигранти. В редица свои книги и статии съм анализирал разрушителната доктрина за равенството, към която се придържат повечето християнски теолози. Затова само още веднъж ще подчертая, че в това отношение Църквата застава редом с транснационалните олигарси, етническите лобита и фанатичните левичари, в усилията им за ерозията на народите на Европа.

Заключение: крахът на Системата

Историческата мисия на националните държави в Европа вече приключва и то със серия от катастрофи. Идеята за Европейската империя отново става актуална. При това най-важното не е как точно тази идея ще се прояви в бъдеще и какви организационни и правни форми ще възприеме. Тя може да се нарича Европейска конфедерация или дори да запази името Европейски съюз, тъй като важна е не формата или названието, а съдържанието на възродената имперска идея. Тази идея следва да прати в забвение крайния национализъм, гарантирайки на народите на Европа възможността да съхранят своята уникалност в рамките на изпълнението на възложените им общи задължения. При това става дума за формирането на европейска Империя по германския имперски модел, който доста се различава от британската или френската идеи за Империята.

Централизмът винаги е бил ядрото на френската идея за Империята, която в хода на развитието си поражда първо ксенофобните национални държави на Модерна, а след това подпомага появата на странната централизирана структура, известна като Европейски съюз. За разлика от твърдия централизъм, управляващите елити в рамките на германския имперски модел (Първата германска империя, Австрийската империя) в течение на векове се придържат към наднационалния принцип, който при това се основава на дълбоко вкоренени федералистки тенденции. Този модел означава, преди всички, етнически плурализъм, макар и в рамките на твърдото политическо единство. В същото време, идеята за Империя на народите на Европа се нуждае от нова йерархия на ценностите, при това на такива ценности, които рязко да се отличават от сегашните либерални. В сегашната егалитаристка, меркантилна система, в която всичко е подчинено на парите и доминира унилото еднообразие на хора и култури, самото понятие “имперска идея” звучи като оксиморон.

В същото време обаче, тя е и достоен отговор на външната политическа заплаха. Преди хиляда години само имперската идея съумява да се противопостави на хуните, монголците и турците. Всъщност, ако я нямаше имперската идея, ако не беше европейският принц Евгений Савойски, днес доктор Сунеч сигурно щеше да се занимава с други теми и да се нарича Али или Мохамед.

Какъв е смисълът от т.нар. “независимост” на Хърватия, Литва или Германия, при положение, че всички западни държави, без изключение, вече не разполагат със суверенитет и се управляват от проконсули на САЩ, еврокомисари и анонимни “банкстъри”.

Добрата новина е, че досегашната система вече умира. Експериментите с абстрактните догми на мултикултурализма се провалиха, а надеждата за икономическо развитие в етнически безродна среда не се оправдаха. Текущите събития в Европа и САЩ показват, че либералният експеримент постепенно остава в историята и за това съществуват множество емпирични доказателства. Типично за една умираща система е патетично да декларира своята “непогрешимост” и “вечност”! Типично е да се разсъждава за “истиността и непогрешимостта” на системата, когато тя всъщност се разпада на части! През своята история Западът безброй пъти е демонстрирал самоуспокоение и самодоволство, представяйки желаното за действително.

В своето самодоволство, преди време управляващият елит в ЕС прокламира “края на историята” – теза, фалшива по самата си същност. Това много ми напомня поведението на политическия елит в Източна Германия или комунистическа Югославия, малко преди техния колапс. Така, през лятото на 1989 в тогавашната Германска демократична република се провеждаха масови митинги и демонстрации, на които местните комунистически лидери твърдяха от трибуните за “непоклатимостта на социалистическия строй”. Само след няколко месеца падна Берлинската стена, а комунистическата система умря. Днешният управляващ елит на Запада, и по-точно в ЕС, е много слаб и е наясно за своята слабост, но не може да го признае открито. Елитите вече не знаят накъде да вървят. Масите обаче се интересуват, кога на това ще бъде сложен край и кой точно ще го направи. Тогава и сегашният политически дискурс ще придобие съвършено друго значение.

От geopolitica.eu

* Томислав Сунич е бивш хърватски дипломат и преподавател в Университета на Калифорния и Англо-американския колеж в Прага, един от теоретиците на европейската “нова десница”

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: