По повод евроизборите

yanakiev

Калин Янакиев

Макар това да не беше главната „интрига” на току-що отминалите европейски избори, любопитно ми беше колко процента от гласовете на избирателите все пак ще привлече новоизлюпената „партия на Бареков” след небивалите социологически, медийни и всякакви други нейни преекспонирания през последните два-три месеца. Любопитно ми беше да разбера колко пъти една и съща вулгарна политическа игра може да се играе с успех на политическата ни сцена. Оказа се, че изглежда може неопределено много пъти.

Защото „партията на Бареков” не е нищо по-различно от поредната партия „срещу лошите партии”, поредната партия, която „трябва да измете всички партии”. Защото – макар и партия – всъщност тя играе „народа”, който партиите измъчват, лъжат, ограбват и който най-сетне трябва „да вземе нещата в ръцете си”. Партията на Бареков следователно е за кой ли път партията която-не-е-партия, доколкото всъщност (както съм писал и друг път) това просто трябва да сме „ние”, изправили се най-сетне срещу „тях”, в режима на типичния посткомунистически български дуализъм.

Ще припомня, че за първи път опит за създаване на такава партия, чиято единствена („политическа”) кауза е да бъде против партиите бе направен чрез вече забравения и твърде анекдотичен, за да свърши работата бивш „холивудски актьор” Жорж Ганчев. Опитът тогава излезе неуспешен. Пробив обаче с неподценимо значение за по-нататъшната ни политическа история бе съдено да извърши на персонаж с напълно различно амплоа. Става дума разбира се за „царя”, който – въоръжен с отразената светлина на баща си Борис ІІІ (с успех ликвидирал многопартийната система в България през 1934 г.) се завърна в родината си, за да се опре именно на самия „народ” (с „прословутото му трудолюбие”), т. е. на всички „нас” против „тях” (тогава все още само „сините” и „червените”, които разтерзаваха митичното народно единодушие). В резултат от тази операция на власт в страната дойде обаче просто още една – „жълтата” партия, която същият този „народ”, който тя трябваше да бъде, измете напълно само след два изборни цикъла. Измете я обаче – и тук бе началото на болестта – като с огромен ентусиазъм качи вместо нея следващата партия-срещу-всички-партии (срещу вече и „червените”, и „сините”, и „жълтите”). Защото партията на Бойко Борисов в онези първи времена на своя изгрев (също вече забравен) съвсем не беше „новата българска десница” каквато е днес, а втората заклинателка на „народа” срещу измъчилите го „политици”. В нейно лице „народът” бе призован на власт този път не от „бялата кост” на династията, а от баткото-закрилник, не от „полувизаниеца” Константих Тих, а от свинаря Ивайло. През цялото време в съперничество с него действаше още един „избавител”, воюващ с „политическата класа”, който освен с „партиите” се бореше също и с външните врагове на „народа”: със загнездилите се в порите му, задушаващи го малцинства и с инсталираните навсякъде около „нас” (с изключение на източната посока) „нови империалисти”. Говоря разбира се за Волен Сидеров и неговия специфичен вариант на анти-партийната партия – „Атака”. От миналата година този „вожд” има нещастието да влезе сериозно във властта и – по логиката на „вируса”, който бе създал самия него – да се превърне на свой ред в елемент от „политическата класа”, от ужасните „те”, които лъжат, смучат, разоряват и развращават „нас”.

И ето, „народът” за пореден път остана без защита от „тях”, остана без партия, която да се бори срещу „партиите”, която да го „освободи” от „партиите” (включително от всички онези партии, които вече го бяха освобождавали). Следователно трябваше да се появи Бареков: четвъртият или петият политик-срещу-политиците, лидер-срещу-лидерите, партиец-срещу-партийците.

Само че този път (и затова казвам, че бях любопитен колко гласове ще спечели четвъртото или петото издание на проекта) играта бе изиграна по толкова откровено идиотски начин, „играчът” бе толкова гротескно несъстоятелен, че онази част от „народа”, която за пореден път би трябвало да се въвлече в „мероприятието”, следва да представлява за нас истинска и дълбока тревога. Какви собствено трябва да са избирателите на този? Какъв политически „профил” трябва да имат те, за да го „припознаят” като „народен водач”?

Честно казано днес бих могъл да разбера онези, които се хванаха на уловката Симеон Сакскобургготски. Все пак той разполагаше с ресурса на историко-метафизическия сантимент, с „принадената стойност” на аристократичното си потекло, при това съблазняваше с мита за „народа” за първи път. Бих могъл да разбера и първите избиратели на Бойко Борисов. Той имаше (и продължава да има) невероятните качества на популист. Дори у Волен Сидеров може да се види определен ресурс – примитивната романтическа историческа култура на „филството” и „фобството” на немалко българи. Какъв ресурс обаче има откровеният палячо Бареков? Та неговата „кампания” е така очевидно конструирана в задкулисни лаборатории, неговата физиономия е такаоткровено извайвана и „спонсорирана” отвън на собствената му персона, неговите „послания” са така безумно първосигнални и противоречиви (ще върне „народната република” в наименованието на държавата, ще въведе задължителна казарма за момчетата, ще „вкара в затвора и Станишев, и Бойко Борисов”, ще ни изкара от Европейския съюз като вкара в него евродеуптатите си), че – направо казано – количеството на подадените за него гласове може да бъде днес единствено показател за това какво ниво междувременно е достигнала абсолютната политическа неграмотност у нас. Защото „профилът” на Барековите избиратели е профил именно на абсолютно политически неграмотни хора, имащи следните неотрицаеми черти: първо – очевидна липса на най-близкосрочна политическа памет (повтарям, Бареков играе политическа игра, разигравана за четвърти или пети път само за последните петнадесет години в България, и която, следователно, би трябвало да е разочаровала хващалите се за нея четири или пет пъти само в тези петнадесет години); второ – абсолютна неспособност за разграничаване на възможното от невъзможното в обещанията на „избраника” (дори елементарно грамотният човек трябва да си даде сметка каква идиотщина представляват изредените от мен по-горе обезателства на Бареков в кампанията му); накрай – бездънна наивност (да не виждаш практически неприкриващите се кукловоди на този човек означава, че си просто сляп, че въобще „не си в час”, а това – поне за мен е удивително да видя – у инак така склонния към подозрителност и недоверие мой сънародник).

Днес резултатът на моите питания е ясен: почти 239 хиляди в България (толкова са гласовете за ББЦ) в момента са напълно политически неграмотни. И ако „партията на Бареков” действително има – както твърдят – още „резерв”, то значи тази политическа неграмотност в България е с още по-големи мащаби. Да, разбира се, че е с доста по-големи мащаби – поне с още 40 хиляди от избирателите на БСП, които миналата неделя ни демонстрираха с брилянтна яснота, че не са успели да усвоят работата дори с най-елементарния, най-първичния „инструмент” на политическата грамотност – избирателната бюлетина и начина на нейното попълване. С тях (и положително с още толкова „никога негласуващи”) числото на политически неграмотните в България изглежда е – цял – половин милион!

Няма да кажа нищо повече, освен да завърша с една – както ми се струва – символична история. Да, тя е само символична, защото на пръв поглед е от различен регистър с говореното дотук.

На 6-ти май, т. г., на празника на св. Георги Победоносец, министър-председателят на републиката Пламен Орешарски бе на посещение в манастира ни на Света Гора. Незнайна камера е запечатала за нас момента, в който братството на манастира (в знак на уважение към високопоставения гост) дава на Орешарски богослужебна книга, от която той да прочете Господнята молитва „Отче наш”. Обръщам внимание – да прочете молитвата – а не да я каже наизуст. И ето настоящият премиер на европейска (християнска, ако щете – православна) България започва да чете онова, което милиони хора в същата тази Европа от двадесет столетия милиарди пъти са казвали; чете и стигайки до молитвословието „и не ни въвеждай в изкушение” започва да се запъва и произнася: „и не ни навеждай в изкупление” (пълна безсмислица), за да завърши, запъвайки се още повече, вместо с „но избави ни от лукавия”, с невероятното „но избрани от лукавия” (да, „избрани от лукавия” – който не вярва може да види и чуе този шедьовър в мрежата).

Доколкото текстът на молитвата със сигурност е бил напечатан в книгата от която чете Орешарски (а не например написан с ръкописни букви), аз – като ни най-малко не му вменявам задължението да знае онези думи, които обаче дори най-нерелигиозният европеец със сигурност е чувал – не мога да не остана с убеждението, че премиерът ни чисто и просто не схваща смисъла на думите „въвеждам”, „изкушение” и (особено) „лукавия”. Не схваща, казвам, самия им смисъл. Неграмотност и на върха на държавата: символ на онова, което се простира в дълбините й.

Колко потискащо!

От kultura.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: