Потокът секна. Можете да си вървите

Ако някой е смятал или още смята, че XLII-то Народно събрание създаде кабинета на Пламен Орешарски с Бог знае колко дълбоки държавнически цели, това е тъжна проява на наивност. «Експертното» правителство с доскоро неизвестен министър-председател, за когото никой в страната не е и не би гласувал, съставено по споразумение от втората и третата сила в законодателния орган, крепено от т. нар. «златен пръст» на водача на все по-непопулярна нацистка партия, напук на желанието на над половината от гласувалите граждани и при пълна липса на интерес от многото негласували, никога не се е радвало на особена подкрепа. Нещо повече, самият премиер няколко пъти заяви, че не носи политическа, а само «експертна» отговорност (а какво означава това, когато е казано от един правителствен шеф – дори Талейран не би могъл да разгадае).

В продължение на година след последните парламентарни избори Народното събрание гласува единствено непопулярни, макар и видимо популистки текстове. Единствената последователност в законодателната работа се наблюдава при опитите за увеличаване на полицейските правомощия и бюджет (а те и преди не бяха малки). Правителството взе и продължава да взима заеми, които явно ще трябва да бъдат връщани при увеличаващи се лихви в продължение на мандатите на много следващи кабинети – тоест данъците ни ще продължават да не отиват за болници и училища. Същевременно нищо не сочи, че реално ще има някакви социални харчове или особена грижа за връщането на ДДС на фирмите, а има и данни, че корупцията при търговете за обществени поръчки продължава да расте. Стигна се до открит разрив между Парламента и правителството с Президента на Републиката както по външнополитически и икономически въпроси, така и относно Закона за МВР, чийто нов вариант възмутеният Плевнелиев просто върна за преразглеждане. Да не забравяме, че на фона на по-малко от четвърт от всички възможни гласове за Народното събрание, легитимността на общонационално избрания Президент е доста впечатляваща. Ето още една причина за нарастващата популярност на Плевнелиев и за свиващата се (бездруго рехава и често фалшифицирана с театрално-автобусни прийоми) обществена подкрепа за крехкото парламентарно мнозинство.

След всичко това и най-сетне след значителните протести от 2013 г., които доказаха пълното недоверие между гражданското общество и две от трите власти, е съвсем нормално да се запитаме: защо изобщо съществуват XLII-то Народно събрание и кабинетът на Орешарски? Европейските избори дадоха да се разбере, че на все още гласуващите граждани им е омръзнало и от БСП, и от Атака (гласоподавателите на ДПС са в особен вид феодална зависимост и при тях дисциплината е пряко свързана с изкарването на някой лев по милостта на партийните вождове).

Лъжите за социална загриженост не могат да бъдат приемани сериозно, защото и на децата вече е ясно, че има огромна разлика между взетите заеми и раздадените на пенсионери и сиромаси пари. Дори да последва някоя временна добавка към пенсии или към иначе системно ограбваната Здравна каса, това ще е само пряк опит за предизборна агитация. Бюджетът на МВР може да се разглежда като социална придобивка само от самите служители на това най-важно от министерствата на нашата демократична, а не полицейска държава. Та – защо все още ги има сегашните Парламент и правителство? Надали само за да режат милиони от субсидията на БНТ заради проявено плахо непокорство към императива за медиен комфорт; нито само за да пренасочват въпросните милиони като по чудо към Софийския университет, чийто съвсем не номенклатурен Ректор героично устоя на два студентски и граждански опита за окупация. Дори не е и заради мандата на небезизвестния Пеевски като шеф на ДАНС. Трябва да има друга причина за упоритата едногодишна агония на нежеланото, нелегитимно и вредно управление.

Напоследък ГЕРБ сякаш почти се сети, че е опозиционна партия и едва ли не убедително започна да критикува управляващата коалиция и правителството… с едно изключение: руския проект за „Южен поток”. Не, всъщност с две изключения: и позицията относно общоевропейски санкции срещу безогледната руска агресия в Украйна. По тези две точки опозицията и управляващите са в удивително единомислие. Или поне доскоро бяха. Премиерът Орешарски се видя нахокан от набързо пристигналия у нас сенатор Маккейн; това, което предупрежденията и наказателните мерки на Европейския съюз не постигнаха, се получи след конско евангелие от нашите НАТО-вски партньори, които напоследък следят изкъсо и неутрализират част от неосъветската реставрация в Източна Европа. Министър-председателят ни се оказа в срамната позиция да казва обратното на довчерашните си твърдения. „Южен поток” все пак няма да има (Сърбия също се отказва от идеята, което заслужава внимание). Това е истински повод за радост, защото руският газ, така или иначе, се консумира прекалено скъпо и прекалено неефективно в България. Тази суровина у нас до голяма степен е лукс, който не можем да си позволим и който купуваме в изгода не на себе си, а на Путин и олигарсите около него. Дано не вземе да се окаже, че ГЕРБ, които навремето подписаха постановлението за „националния обект” на Газпром у нас, не подкрепят Русия дори повече отколкото я подкрепя сегашната коалиция.

Още преди няколко дни, след резултатите от европейските избори, Лютви Местан започна плахо да признава, че сегашното управление може и все пак да не изкара мандата си. Посещението на Маккейн надали ще върне някому доверието в кабинета. ИТАР-ТАСС пусна сърцераздирателна новина за предателството на злите българи, така че дори Москва вече не разчита на нашето слабо и плахо пред всички външни сили правителство.

Изглежда, че целият фарс, наречен XLII-о «Народно» събрание (неприятно е да напомняме за Изборния кодекс на печално известната кюстендилска юридическа школа и за погнусяващите опити на Пиргова да защити незащитимото), както и куклената трагикомедия с Орешарски в ролята на главна марионетка, са имали за цел най-вече обслужването на Русия. Първо, с Южен поток и второ – със забавяне на възможна решителна европейска позиция спрямо отдавна подготвяната авантюра в Украйна. Преразпределянето на българските трохи между участниците е само бонус към основната газова мисия. Беше се стигнало дори до финансирането на нов политически абсурд в лицето на нелепия Бареков (нещо като мек Сидеров) и до кресливи закани за излизането на страната от Европейския съюз. Колко ли голяма трябва да е била тревогата в Москва… Сега вече Кремъл няма основания за доверие към отиващото си българско управление. Местан може би се досещаше какво предстои и започна да се подготвя за възможността да свали кабинета, който поддържаше. Това, обяснимо, временно обтегна отношенията между ДПС и все по-изолирания шеф на социалистите.

Покрай отпадането на «Южен поток» има и други добри новини. Най-вероятно правителството, а скоро след него – и сегашният срамен състав на Народното събрание си отиват. Дотук добре, но е страшно, че борбата между четирите сили в Парламента е на практика само за това кой да бъде подизпълнител на кремълските проекти (и че правителството и Парламентът ни ще си идат не заради нашите вътрешни недоволства, а заради чужди интереси). Някакъв нов, малко по-мек вид брежневизъм с демократична фасада. Дали това не означава, че Цветан Василев ще трябва отново временно да отстъпи лъвския пай от руските изгоди на Цеко Минев? Може би затова и Барак Обама пропусна да спомене България в речта си в Гданск. Нямаме с какво да се похвалим. Търпението на гражданите пред криминалния вид управление утвърждава лошото реноме на България.

Както и да е. Потокът (засега) секна и уморената команда на тъжния Станишев, съобразителния Местан, зашеметения Сидеров и скоро ненужния Орешарски ще може да си отдъхне. Газпром може временно и да свие знамената. Кой знае, може би отново идва редът на Росатом?

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: