Демокрациите не се справят

fukuiama
Франсис Фукуяма, “Уолстрийт джърнъл”
 
Преди 25 години написах есето “Краят на историята” за малкото списание National Interest. Беше през пролетта на 1989 година. За хората, които бяха погълнати от големите политически и идеологически дебати за Студената война, това беше невероятен момент. Есето бе публикувано няколко месеца след падането на Берлинската стена, точно когато се разразиха продемократичните протести на площад “Тянанмън” в Пекин. Тогава беше и вълната от демократични промени в Източна Европа, Латинска Америка, Азия и Африка.

Заявих, че историята (като философско понятие) се развива много по-различно от това, което левите мислители са си представяли.

Процесът на икономическа и политическа модернизация води не до комунизъм,

както заявиха марксистите и както обеща Съветският съюз, а до някаква форма на либерална демокрация и пазарна икономика.

Кулминацията на историята е в свободата: избрани правителства, индивидуални права, икономическа система, в която капиталът и трудът се развиват с относително слаб държавен надзор, писах тогава.

Гледайки на съчинението си от днешния ден, нека да започнем с една очевидна истина: 2014 година е много различна от 1989 г.

Русия има заплашителен авторитарен избирателен режим, захранван от петродолари.

Този режим опитва да тормози съседите си и да си върне загубените територии, когато се разпадна Съветският съюз през 1991 г.

Китай остава авторитарен, но сега има втората най-голяма икономика в света. Страната има и териториални амбиции в Южно и Източнокитайско море.

Както писа външнополитическият анализатор Уолтър Ръсел Мийд, старомодната геополитика отново е много важна, а световната стабилност е заплашена от двата края на Евразия.

Проблемът в днешния свят не е само, че авторитарните сили са на ход, но и че много съществуващи демокрации не се справят много добре.

В Тайланд например протритата политическа нишка миналия месец даде път на военен преврат. В Бангладеш системата остава в плен на две корумпирани политически машини.

Много държави, които на пръв поглед са направили успешно прехода към демокрацията, като Турция, Шри Ланка и Никарагуа, отстъпват пред авторитарните практики.

Други, включително най-новите попълнения на ЕС, Румъния и България, все още страдат от корупцията.

Идва ред и на развитите демокрации.

И САЩ, и ЕС преминаха през силна финансова криза през изминалото десетилетие. Това означава слаб растеж и голяма безработица, особено за младите хора. Макар че американската икономика вече започна да нараства отново, печалбите не са равномерно разпределени, а поляризираната политическа система далеч не е блестящ пример за другите демокрации.

Доказано ли е, че моята теза за края на историята е грешна?

Ако не е грешна, то има ли необходимост от сериозно преразглеждане?

Смятам, че основната идея остава вярна по същество. Сега разбирам и много неща за природата на политическото развитие, което виждах по-неясно в бурните дни на 1989 г.

Когато се наблюдават големи исторически течения, важно е да не бъдеш отнесен от краткосрочните развития. Отличителният белег на една трайна политическа система е нейната устойчивост в дългосрочен план, а не събитията от дадено десетилетие.

Нека помислим колко драматично икономическите и политическите системи са се променили през последните две поколения.

На икономическия фронт световната икономика отбеляза огромно увеличение на продукцията, която нарасна почти 4 пъти между началото на 70-те години и финансовата криза през 2007-2008 г. Макар че кризата бе голяма пречка, нивата на напредък по целия свят силно нарастват и то във всички континенти.

Това се случва, защото светът е свързан заедно в една либерална система за търговия и инвестиции. Дори в комунистическите държави като Китай и Виетнам, пазарните правила и конкуренцията доминират.

Големи промени имаше и в политическата система.

През 1974 г. според Лари Даймънд, експерт по демокрация от Университета Станфорд, има само около 35 електорални демокрации. Това се равнява на около 30% от държавите в света.

До 2013 г. този брой се увеличава до 120 или повече от 60%.

1989 г. маркира само внезапно увеличение на по-голямата тенденция, която покойният политолог от Харвардския университет Самюел Хънтингтън определи като “третата вълна” на демократизация. Тази вълна започна с преходите в Южна Европа и Латинска Америка около 15 години по-рано и се разпространява в Субсахарска Африка и Азия.

Появата на глобален икономически ред, основан на пазара, и разпространението на демокрацията имат ясна връзка.

Демокрацията винаги се е крепяла на средната класа. Редиците на проспериращите, граждани, собственици на недвижими имоти, се увеличиха навсякъде през миналото поколение. По-богатите, по-добре образовани населения нормално изискват много повече от своите правителства и защото плащат данъци, се чувстват длъжни да държат държавните служители отговорни.

Много от най-непреклонните бастиони на авторитаризма са богати на петрол държави, като Русия, Венецуела или режимите в Залива, където т.нар. “проклятие на ресурсите” дава на правителствата огромни приходи от източник, различен от самите хора.

Дори ако приемем способността на богатите петролни автократи да устоят на промяната, след 2005 г. ставаме свидетели на това, което д-р Даймънд нарича световна “демократична рецесия”.

Според неправителствената организация “Фрийдъм Хаус”, която публикува широко използвани мерки за политическите и гражданските свободи, има спад както на броя, така и на качеството на демокрациите през последните 8 последователни години.

Нека разгледаме тази демократическа рецесия в ретроспекция:

Макар че много хора може би се тревожат относно авторитарните течения в Русия, Тайланд или Никарагуа, във всички тези държави през 70-те години има ясна диктатура. Въпреки дните от революцията на площад “Тахрир” в Кайро през 2011 г., Арабската пролет изглежда, че ще доведе до истинска демокрация навсякъде другаде, но не и в държавата, където започна – Тунис.

Има вероятност това да означава по-отзивчива арабска политика в дългосрочен план. Очакванията, че това ще се случи бързо бяха много нереалистични. Забравяме, че след революциите през Пролетта на народите в Европа през 1848 г., отне още около 70 години демокрацията да се утвърди.

В царството на идеите либералната демокрация все още няма истински конкуренти.

Русия на Владимир Путин и Иран на аятоласите почитат демократическите идеали, дори ги прилагат на практика. Защо иначе някой ще се притеснява от провеждането на мними референдуми за “самоопределение” на Източна Украйна?

Някои радикали в Близкия Изток може да мечтаят за възстановяване на ислямисткия халифат, но това не е изборът на мнозинството хора, живеещи в мюсюлманските страни.

Единствената система там, която може да се конкурира с либералната демокрация е т.нар. “китайски модел”. Той смесва авторитарното правителство с отчасти пазарна икономика и високо ниво на технократска и технологична конкуренция.

Ако трябва да кажа дали след 50 години, САЩ и Европа ще изглеждат повече като Китай в политически план или обратното, ще избера втората възможност без колебание.

Има много причини да мисля, че моделът на Китай не е устойчив.

Законността на системата и продължаващото управление на партията се основават на постоянно високите нива на растеж, които няма да бъдат постигнати, ако Китай опита на направи прехода от държава със средни доходи в такава с високи доходи.

Китай натрупа огромни проблеми като отрови почвата и въздуха си и макар че правителството остава по-отговорно в сравнение с повечето авторитарни системи.

Средната класа на страната няма да приеме сегашната система да наруши принципа на управление на държавата, когато настанат трудни времена.

Китай вече няма планове за универсални идеали извън собствените си граници, както беше през дните на революцията при Мао. С нарастващата степен на неравенство и големите предимства, на които се радват политическите свързани хора, “китайската мечта” не е нищо повече от път относително малко хора да забогатеят бързо.

Нищо от това не означава, че можем да бъдем доволни от състоянието на демокрацията през последните няколко десетилетия.

Моята теза за края на историята никога не е имала за цел да определя или да прави предположение за неизбежния триумф на либералната демокрация по света.

Демокрациите оцеляват и процъфтяват само защото хората искат да се борят за правилото на закона, човешките права и политическата отговорност. Подобни общества зависят от лидерство, организационни умения и чист късмет.

Най-големият проблем на обществата, които искат да бъдат демократични, е неспособността им да дадат това, което хората искат от правителствата:

лична сигурност, общ икономически растеж и основни обществени услуги (особено образование, здравни грижи и инфраструктура), които са необходими за постигане на индивидуалните възможности.

Поддръжниците на демокрацията се съсредоточават върху ограничаване на властта в тираничните или хищнически държави.

Те обаче не отделят толкова много време да мислят как да управляват по-ефективно. Те са, както казва Удроу Уилсън, по-заинтересовани да “контролират, отколкото да активизират правителството”.

Това е провалът на Оранжевата революция в Украйна през 2004 г. Тогава Виктор Янукович бе свален за първи път. Лидерите, които дойдоха на власт с тези протести, Виктор Юшченко и Юлия Тимошенко, пропиляха енергията си във вътрешни боричкания и сенчести сделки.

Ако една ефективна демократична администрация беше дошла на власт, изчиствайки корупцията в Киев и увеличавайки доверието в държавните институции, правителството можеше да установи своята легитимност в цяла Украйна, включително в рускоговорещия изток, много преди Путин да стане достатъчно силен, за да се намеси.

Вместо това демократичните сили се дискредитираха и откриха пътя за завръщането на Янукович през 2010 г. и така поставиха основите на напрегнатата, кървава безизходица в последните месеци.

Индия се върна назад в развитието си заради подобен пропуск в представянето в сравнение с авторитарен Китай. Много е впечатляващо, че Индия се запази като демокрация след създаването си през 1947 г. Но подобно на производството на колбаси индийската демокрация не изглежда много привлекателна при по-внимателна инспекция.

Системата гъмжи от корупция и шуробаджанащина, 34% от победителите на неотдавнашните избори в Индия са с висящи дела, включително по сериозни обвинения като убийство, отвличане и сексуално нападение, сочат данни на индийската Асоциация за демократични реформи.

Върховенството на закона съществува в Индия, но то е толкова бавно и неефективно, че много ищци умират преди делата им да стигнат до съда. Индийският Върховен съд е натрупал над 60 000 дела, съобщава в. “Хиндустан таймс”.

В сравнение с автократичен Китай най-голямата демокрация в света беше напълно осакатена в способността си да осигурява модерна инфраструктура и основни услуги като чиста вода, електричество и основно образование за населението си.

В някои индийски щати 50% от учителите не ходят на работа, съобщава икономистът и активист Жан Дрез.

Хиндуисткият националист Нарендра Моди с неговото смущаващо минало на човек, толериращ насилието над мюсюлманите, беше избран за премиер с внушително мнозинство с надеждата, че някак ще изчисти всички глупости в рутинната индийска политика и всъщност ще направи нещо.

Американците, повече от другите хора, често не разбират необходимостта от ефективно правителство, съсредоточавайки се вместо това върху ограниченията на властта.

През 2003 г. администрацията на Джордж Буш вярваше, че демократично правителство и пазарна икономика ще се появят спонтанно в Ирак, след като САЩ елиминираха диктатурата на Саддам Хюсеин.

Тя не разбра, че това може да се случи чрез взаимодействието на сложни институции – политически партии, съдии, права на собственост, споделена национална идентичност, които се развиваха в напредналите демокрации в продължение на много десетилетия, дори векове.

Неспособността за ефективно управление важи за съжаление и за САЩ.

Нашата Конституция, нарочно създадена така че да предотвратява тиранията с увеличаване на контрола на всички нива на управление, се превърна във ветокрация. В поляризираната, впрочем отровна, политическа атмосфера в днешен Вашингтон правителството се оказа неспособно нито да продължи напред ефективно, нито да се върне назад.

Противно на истериците от всички страни САЩ са изправени пред много сериозен дългосрочен фискален проблем, който обаче може да бъде разрешен само чрез чувствителни политически компромиси.

Но Конгресът от няколко години не беше прокарвал бюджет според собствените си правила, а миналата есен Републиканската партия затвори всички федерални власти, защото не можа да се съгласи с плащането на минали дългове. Въпреки че американската икономика остава източник на учудващи иновации, американското правителство не е особен източник на вдъхновение по света в този момент.

25 години по-късно най-сериозната заплаха в хипотезата за края на историята не е, че има по-висок, по-добър модел някъде там, който някой ден ще замени либералната демокрация, нито ислямистката теокрация, нито китайският капитализъм я отстраняват.

Веднъж щом обществата се качат на ескалатора на индустриализацията, тяхната социална структура започва да се променя по начин, който увеличава исканията за политическо участие. Ако политическите елити отговорят на тези искания, стигаме до някаква версия на демокрацията.

Въпросът е дали всички страни неизбежно ще се качат на ескалатора.

Проблемът е в преплитането на политиката и икономиката.

Икономическият растеж изисква известни минимални институции като приложими закони и надеждни държавни служби преди да потеглят, но тези основни институции са трудни за създаване в положение на крайна бедност и политическо разделение.

В исторически план обществата излязоха от този капан чрез инциденти в историята, в които лоши неща като войната често създаваха добри неща като модерни правителства. Но не е ясно дали звездите ще се подредят в правилния ред за всички.

Втори проблем, за който не говорих преди 25 години, е този за политическия упадък. Всички институции могат да рухнат в дългосрочен план. Те са често сковани и консервативни, правила, отговарящи на нуждите на един исторически период, не са непременно правилните, когато външните условия се променят.

Освен това модерните институции, създадени, за да бъдат безлични, често са овладявани от влиятелни политически актьори с течение на времето.

Естественият човешки стремеж за възнаграждаване на семейство и приятели действа във всички политически системи, като изражда свободите в привилегии. Това е еднакво вярно както в демокрация (погледнете сегашния американски Данъчен кодекс), така и в авторитарна система.

При тези обстоятелства богатите стават още по-богати не само заради по-високата възвращаемост за капитала, както твърди френският икономист Томас Пикети, а защото имат по-голям достъп до политическата система и могат да използват връзките си, за да отстояват интересите си.

Колкото до технологичния напредък, той е непостоянен в разпределението на ползите от себе си. Иновациите като информационните технологии разпространяват сила, защото те правят информацията евтина и достъпна, но също така подкопават нискоквалифицирания труд и заплашват съществуването на широка средна класа.

Никой, който живее в развита демокрация, не трябва да бъде безучастен към своето оцеляване.

Но въпреки краткосрочните приливи и отливи в световната политика, силата на демократичния идеал остава огромна.

Виждаме това в масовите протести, които продължават да избухват неочаквано от Тунис до Киев и Истанбул, където обикновени хора искат от правителствата да признаят тяхното еднакво достойнство като човешки същества.

Виждаме го и в милионите бедни хора, които отчаяно искат всяка година да се преместят от места като Гватемала или Карачи в Лос Анджелис или Лондон. Дори докато си задаваме въпроси за това колко скоро всички ще стигнат там, не трябва да имаме никакви съмнения какъв вид общество стои в края на Историята. 

От glasove.com

Търсене

Подкрепете ни

Facebook