Защо България няма да се оправи

bur
Евгений Тодоров
 
Преди малко си казах на глас, че „България няма да се оправи.” Не че и преди това не съм имал подобни подозрения, не че последният повод е чак толкова драматичен, даже е приятен. Бях се зарекъл да не правя бизнес с държавни институции. След като веднъж ми предложиха договор, в който бе написано, че държавната институция във всеки момент може да реши, че не си върша качествено възложената работа и може да си иска в последния ден от договора всички пари със задна дата.
 
Последният ми договор с държавата не бе толкова нагъл, но подписването му трая 5 /пет/ месеца. И то след като не аз тропах на държавната врата, а сами ми предложиха да свърша една работа.
 
Та оттогава мина доста време. С контрагенти, както се казва, частници, работата се върши за 5 /пет/ минути. Звънят по телефона, водим малко пазарлък и ми казват на петата минута: прати една проформа. На другия ден съм получил парите, започнал съм изпълнението на поръчката и между другото си разменяме едни договори, които никой не чете. Защото сме се разбрали лично.
 
По подобен начин работя 10 години и с един частник, с който никога не сме се срещали. Но работата върви.
Тези дни обаче получих покана от три институции – две от които министерства.
 
По-нататък за удобство ще обобща трите истории – те имат обща философия, свързана със заглавието.
Най-малкият проблем беше с офертите. Разбрахме се. Оттам работата мина в ръцете на някакви отдели, които искаха разни документи. Някои от тях ги има в публични регистри, но ги искат и на хартиен носител. И копия задължително „с мокър печат”. Сканираните някой път се признават, друг път – не.
 
Елементарни заявки трябваше да бъдат разположени в екселски таблици. Вече мога да ги попълвам, но не мога да ги съставям. И като си представя колко ли хора по цял ден правят таблици на Ексел и колко ли излиза съставянето на един такъв документ на данъкоплатеца?
 
Събрах документите и попитах все пак дали може да ги пратя с куриер. Казаха, че не може. Добре, че предупредиха да не забравя „придружителното писмо”, което го нямаше никъде написано като изискване.
 
Отидох до София, загубих един ден, но предадох документите в „Деловодството” – по-точно деловодствата в министерството се оказаха четири, а точно моето имаше пет гишета. В епохата на интернет тук приемаха лично.
Деловодителката разгледа документите, аз гледах заедно с нея, и накрая ми издаде мечтания входящ номер, заради който си загубих деня. Между другото изчете най-внимателно Придружителното писмо и видимо остана доволна. Защото като войник известно време помагах на едни лелки в „Секретна секция” т.е. в деловодството на поделението и там научих как се пишат писма „от наш номер на ваш номер” и въобще разните бюрократични чалъми.
 
На другия ден се оказа, че точно това писмо го нямало. На по-другия обаче го намериха. След това пък се оказа, че на най-ненужния документи не е излязъл държавния печат. Предложих да не се разкарвам и да го пратя сканиран. Навиха се.
 
Следващият документ, който трябваше да изпратя извънредно, не го искаха сканиран. Искаха го по факса. Само че аз си изхвърлих факсапарата  още в края на миналия век. И в офисите около нас на километър растояние също си бяха изхвърлили факсовете.
 
Най-накрая открих музейната машинка у един пенсиониран бизнесмен. Свършихме работа, но след час позвъни факсаджийката на министерството и ми каза, че факсът е нечетлив и за нея той не съществува. Обясних, че почвам отново да търся факс, тя ми се скара, че нямам това чудо на техниката.
 
Попитах плахо дали не може по интернет, отгтоворът бе категоричен: “Аз работя сам с факсове!”
 
Иначе като се изключи факсаджийката, всички са любезни и добронамерени. Направо е удоволствие да си говорите с разните отдели по телефона и да си пишете писма. Предполагам, че тези млади образовани хора наследяват една скърцаща ръждясала система, която просто е неефективна. И ако не смени, нищо няма да стане с България.
Както казва един специалист – мой приятел: може за пет дена да пуснем електронно правителство, но какво ще правят тогава хилядите чиновници?
 
…та стигнахме до договорите.
 
Разбира се, за авансово плащане на някакъв процент и дума не можеше да става. Най-рано след 6 месеца 50 процента. После се оказа, че може малко и авансово, но трябват връзки.
 
От едното място отново ми пробутаха някаква екзотична точка – че „ако на възложителя свършат парите, той можело да развали договора и да не плати”.
 
Дойде времето на „седемте подписа”. Договорът трябваше да мине през всички възможни служби, докато стигне до шефа. По принцип винаги едната служба излиза в този момент в отпуск и трябва да се изчака да се върне. Таман се върне, другата пък се разболява.
 
Някои казват, че всичко е работа за три минути, но трябва шефът да нареди да се свърши за три минути.
С единия договор стигнах до шестия подпис, остана само министърът, но се оказа, че на ниво втори подпис имаме смяна на персонала. И всичко започна отначало.
 
Сега се моля Орешарски да не подава оставка – поне още няколко дни, защото тогава всичко ще почне отначало.
 
Не че кярът от тези договори е толкова голям, но вече вложих толкова време и нерви.
 
Моля, господин Орешарски, дръж се поне до четвъртък.
 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: