Европейският и “Евразийският” съюз

kalin_yanakiev

Калин Янакиев

Напоследък у нас в определени политически кръгове (обяснимо) и в определени интелектуални „кръжоци” (по-скоро необяснимо) за Путиновия проект, наречен „Евразийски съюз”, започнаха да говорят с учудваща лекота и наивност; да говорят без дори минимална историческа експертиза, без грижа за фактите и реалностите, с едри, смътно очертани или заети от чужди сфери „концепти” („съюз на православните”, „консервативен съюз” и т. н.). Впрочем последното е напълно в стилистиката на мечтателно-спекулативната „евразийска идеология”, възникнала в началото на 20-те години в някои травматизирано-националистични среди на руската бяла емиграция и „реновирана” в последните десетилетия след падането на комунизма от такива „пенкилер”-мислители като философа Александър Дугин.

На първо място (най-вече при собствено политическите говорители) неизграденият все още формално-юридически и неясен като обхват „Евразийски съюз” започна да се съпоставя (и да се противопоставя) на напълно реалния Европейски съюз, като за двата захванаха да разсъждават като за напълно равно-битийни, макар и полярно-противоположни реалии. „Евразийският съюз” направо започна да се представя катоалтернативната на ЕС политическа асоциация, като алтернативната на последния цивилизационна форма – чисто и просто като „другия” (при това конфесионално и политически по-близкия до нас) съюз.

От въпросното говорене може дори да се остане с впечатлението, че в Европа и на изток от нея вече са налице два, започващи да се конкурират, различни по състав, по ценностен свод – но все пак еднопорядкови интернационални общества, които можем да сравняваме по валидни и за двете базисни критерии, да влизаме в дискусии за предимствата и недостатъците на всяко от тях (преди всичко с оглед на „съдбините на България”) и т. н. и т. н.

Всичко това обаче е крайно лаическо и ако не бъде писано на сметката на партийно-политическите пристрастия на вършещите го, трябва да говори много зле за интелектуалното им равнище.

Защото за малко от малко исторически образования човек между двата „съюза” има не просто, да се изразим философски – „акцидентални” (касаещи външните признаци) различия, но и различия по същност и по дълбинна морфология. Двата „съюза” (повтарям, ако се абстрахираме от все още потенциалната природа на „Евразийския”) са по-скоро субстанциално различни помежду си. Така, ако първият – Европейският съюз – се основава на действително хилядолетна общност на историческо съжителство, предшестваща дори формирането на националните държави, „съюзени” в него, на практически пълното равенство в развитостта на недрената култура на съставляващите го страни, то другият – „Евразийският” – не ни представя нито такава (сравнима дори приблизително по времетраене) общност на историческото съжителство на народите му, нито равна степен в развитостта на културите му. Нещо повече, доколкото страните от планирания „Евразийски” съюз не принадлежат дори към една историко-религиозна цивилизация (част от тях са мюсюлмански по вяра и номадско-скотовъдни по традиционен бит и социална структура), то равнището на развитостта на техните култури и въобще не би могло да се сравнява по сериозни исторически критерии.

Тези две очевидни различия могат да се оспорват единствено от позициите на спекулативно-фантасмагоричните идеи на евразийците, според които, стоящата в центъра на „Евразийския” съюз Русия въобще не е обикновена национална държава (национална общност), но уникална „държава-свят” („государство-мир”), в която множеството етноси и култури, населяващи територията й, образували сложна тъкан, всеки елемент от която – славянският, тюркският, кавказкият, монголският, палеоазиатският – е взаиморазтворен в другите и съставлява мистичната „душа России-Евразии”. Русия-Евразия въобще е „самостоятелна и особена духовно-историческа реалност, съставена на основата на славянската култура, тюркското номадство и православната традиция” (вж. Ал. Дугин, „Геополитика”, Москва, 2011, стр. 167).

По-късно в този текст аз ще критикувам в детайли тази мистификация на руското имперско пространство. Сега ще кажа само, че за разлика от този постулирано извършил се „синтез”, както предшествалата днешния Европейски съюз историческа общност на съставляващите го национални държави, така и единната им култура и цивилизационна форма, може да се експлицира на базата на обилни, проверими и неоспорими от никой що-годе исторически образован човек факти. Ще припомня, че тъкмо на базата на тази фактически обилно засвидетелствана дълговековна общност на историческото съжителство, а така също на добре известните общи основи на цивилизацията в страните, които днес съставляват ЕС, големият испански философ Хосе Ортега-и-Гасет, още в 1936-1937 г. разисква едно възможно (и именно надстрояващо се над тях) бъдещо юридико-политическо тяхно обединение. Важно е да се отбележи, че Ортега-и-Гасет развива тези свои мисли, противопоставяйки се тъкмо на извършващите се по онова време опити за изкуствено създаване на политически общности на основата на чисто формални, международно-правни пактове, т. е. развива ги в спор със старата просвещенска философия за обществото като продукт на чисто волеви „обществен договор”. Заслужава си тези негови мисли да бъдат припомнени.

„Общество, основано просто посредством пакт – пише Ортега-и-Гасет – е общество само в смисъла, даден му от гражданското право. То е (всъщност) асоциация. Но една асоциация не може да бъде и юридическадействителност, ако не се изгради на основата на предварително влязло в сила гражданско право … Основата на това договорено общество е друго, предварително съществуващо общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство” (Х. Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, София 1993 г., стр. 188). И на друго място: „Обществото не се учредява чрез съгласуване на желанията. Обратно, всяко съгласуване на желанията предполага наличието на общество, на хора, които съжителстват, а съгласуването на желанията е само уточняването на една или друга форма на това съжителство, на това предварително съществуващо общество. Идеята за обществото като договорено обединение – следователно юридическо – е най-нелепият опит воловете да се впрегнат пред каруцата” (пак там стр. 14). Нека отбележим, че цитираното твърдение на Ортега-и-Гасет атакува идеята за обществото като продукт на чисто волеви „обществен договор”, който не е предшестван от нищо друго, принципно, т. е. и като идея за възникването и на националното общество (нацията). Но атаката му с още по-голяма сила важи за едно интернационално (или наднационално) общество (каквото по онова време е Уилсъновото „Общество на народите”), което в още по-силна степен може да се „създаде” юридически, само ако е предшествано от „вече съществуващо общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство”. И ето, вглеждайки се в Европа, Х. Ортега-и-Гасет намира, че нейните народи (най-малкото тези от Запада) вече представляват и от дълги векове вече представляват точно такова „общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство”. Не би било пресилено – според испанския философ – „да кажем дори, че едно европейско общество съществува още преди европейските нации, които са се родили и са се развили в неговото лоно” (пак там, стр. 190). „Европа винаги (на друго място Ортега-и-Гасет се изразява по-внимателно – „откъм единадесети век”) е била единна социална среда без абсолютни граници, в която всичко е взаимно свързано… в нея винаги е съществувало богатството от колективни норми със силата на закон – общност на убежденията, общност на ценностната система”. Европа е „многовековно общество, което, подобно на всяка нация има собствена история”. Ето защо Ортега-и-Гасет открито заявява, че не одобрява представата за нея, възобладала от средата на 19 в. и достигнала най-голяма рязкост през десетилетието, в което излиза „Бунтът на масите”, и според която „тя е съставена от множество сфери – нации, които поддържат само външни контакти… Вместо да си представяме европейските нации като редица от независими сфери, нека – предлага мислителят – си представим едно единствено общество – Европа – със звена или ядра на по-голяма гъстота”. „Този модел – убеден е Ортега-и-Гасет – много повече от другия ще съответства на онова, което в действителност е било западното съжителство” (пак там, стр. 189).

Като обобщение би могло да се каже, че „Европа” дори към момента, в който испанския философ пише книгата си „макар да е по-крехко общество от например Англия или Франция (които имат за себе си и силово-спояващата го институция на „държавата” – б. м.) действително има някакъв характер на общество” (пак там). Тези последни изречения буквално са философското основание на идеята за една – вече формално-юридически оформена – общност, в която „съгласуването на желанията” чрез договор ще може да се извърши и ще може тъкмо защото преди този договор и като условие за него е налично вече едно (европейско) общество, едно дълговековно съжителство, богато с „колективни норми със силата на закон – общност на убежденията, общност на ценностната система”.

Може ли да има обосновано възражение срещу тези разсъждения на Ортега-и-Гасет и срещу тази му представа за Европа като именно общност, отделните народи в която са просто „ядра на по-голяма гъстота” на съставляващите я жители; които (ядра) затова и се забелязват едни други като „французите” в нея, „англичаните” в нея и т. н.? Та нима исторически грамотният човек би могъл да не знае, че още откъм XI в., когато последните атакуващи Запада отвън народностни групи (норманите от Север и маджарите от Изток) са покръстени и интегрирани в Christianitas, в общността на оглавяваната от Рим Църква, управлението на Европа се поема от една широко разклонена – именно – фамилия от аристократично-воински семейства, която не просто се ръководи от единен кодекс на честта и вярата, но и – без всякаква разлика на етническия произход – се сродява чрез брачни съюзи, тъй че само век по-късно вече представлява не управляващите „Франция”, „Англия”, „Германия” и т. н. династии, а именно управляващата „Европа” общност. Отделните „кралства”, „херцогства” и „графства” в нея са владения именно на тази общозападна, сродена „фамилия” на знатните, а не кралства, херцогства и графства на „германци”, „французи” и т. н. Нима по-нататък – има исторически грамотен човек, който да не е чувал колко наистина „пропускливи” са границите на нашия континент още от  XI в., откогато новите „германски” и старите италийски народи заживяват не в „Германия” и „Италия”, а в едно политико-религиозно образувание, наречено „Свещена Римска империя” („свещена”, защото обединява католиците от всички народи на Запада и „римска”, защото обединеността им в над-етничен план се оглавява от папския Рим) и в която, тъкмо защото е „империя” на всички католици, в различни по-късни векове могат да влизат, било испанците, било унгарците и поляците?

Нима, още по-нататък, на исторически грамотния човек би могло съвсем да не е известно, че урбанизацията на вече пост-средновековна Европа се изгражда във вид на мрежа от свързани чрез търговско-банковите си дела градове, за които разположеността им в „британски”, „германски” или „италийски” земи няма никакво значение (защото техните граждани са именно – и в Германия и в Италия, и в Англия – „граждани”, т. е. вплетени в своите „граждански” и значи, общо-западни и даже трансокеански предприятия? И чиито обединения даже много повече имат волята да закрепват общностите си в държавна структура, която да „съгласува желанията им”, отколкото етносите, на които те принадлежат по рождение. Нима, нека продължим – има исторически грамотен човек, който да не знае, че в продължение на близо десет века (от 6-ти до 16-ти в.) църковните катедри на практически всички западни страни са били оглавявани не от едно, съответно немско, френско, испанско, италианско, а римско (католическо) висше духовенство, чиито представители са могли да бъдат родом отвсякъде и да бъдат ръкополагани навсякъде , защото църковната общност в Европа е била не германска, френска, испанска и т. н., а именно европейска? Европа въобще, посочвал съм го и на други места, е била населена не от народностни общества, а от включващото тези народностни общества като „ядра на по-голяма гъстота” християнско общество (Christianitas).

Та нима накрай, не е признак за една традиционно наднационална, именно европейска, общност на живота, удивителният феномен на интелектуално-политическите движения, които показват през последните три века свойството да обхващат с неимоверна скорост практически целия континент? Които свидетелстват, че независимо от твърде разнообразните режими, съществували до ХХ в. в страните на Запада – по-дълбоко от тяхното различие, в тези последните са налице общи насоки на светогледното търсене. Как иначе да обясним обхващащите буквално като пожар умовете идеи, първо – на Просвещението, а след това на Романтизма (на романтическия национализъм), на класическия Либерализъм? Така например, чисто политически ситуацията в страните на Европа в навечерието на 1848 г. е дълбоко различна. Под доспехите на силово наложения след Наполеоновите войни „Свещен съюз” на старите монархии, една Франция, да кажем, вече е преживяла антисъсловна революция и е етнически хомогенна нация. Германия напротив, е пъстра мозайка от стари аристократски владения, а Хабсбургската империя е държава, в която народите може да са различни, но управлението се държи от една съвкупност от „висши” фамилии, които въобще не се изживяват като германци (австрийци), унгарци или чехи, но именно като единна имперска класа. Италия пък изобщо не се населява все още от „италианци”, а от поданици на най-различни, включително извънапенински династии. И ето: въпреки всичко това, тръгналата от Париж „мека” революция на либералните националисти (историческите романтици) под лозунга за „самоопределение на народите” обхваща всички тези страни; изважда на бял свят една „невидима колегия” от романтични водачи-интелигенти, включваща аристократа Лайош Кошут в Австро-Унгария, радикалния популист Мацини в Италия, пламенния оратор Тадеуш Косцюшко в Полша, по-академично настроените и богато образовани радетели за „единна Германия” на север от Алпите и т. н. Най-същественото за всички тези идейни движения е, че те никога не тръгват от някакъв политически властващцентър, от някаква вътрешна „метрополия” на Европа, което пък говори за една постоянно налична във всички нейни центрове общност на европейски интелектуалци, една действително европейска обществена интелигенция. Би могло да се каже следователно, че най-собствено европейска история през Новото време има тъкмо интелектуалната (интелектуално-политическата) сфера, в която тази общо-европейска история решително превалира (и предхожда – до степен да сътворява) националните интелектуални истории на страните.

Но ето – тъкмо защото векове наред Европа е била общество, което подобно на всяка нация в нея е имало своя история, тъкмо защото не е пресилено да кажем, че европейско общество съществува преди европейските нации, „които са се родили и са се развили в неговото лоно”, ние бихме могли да разберем и защо след великите си изпитания, след националистична „треска” от първата половина на 20-ти в. европейските нации можаха да създадат и една междунационална и наднационална общност, вече катодоговорено, юридическо-оформено общество, което да показва свойствата не на „асоциация”, не на политическо-правна фикция, зад която се крие нещо друго, а именно на общност – Европейска общност.

Каква е ситуацията върху историческата територия, на която днес се създава (желае да се създаде и претендира, че може да се създаде) въпросният равнопоставен, макар и полярно-противоположен на Европейския – „Евразийски” съюз? Има ли на тази територия историческа почва, аналогична на европейската? Има ли на тази територия някакво друго, аналогично и предварително съществуващообщество от онези, които ще съставят „Евразийския” съюз, „което самото не е дело на никакъв пакт, но е резултат от пуснало дълбоки корени съжителство”? Има ли – да го кажем кратко – в действителност „Евразия”, която аналогично на Европа, да е „многовековно общество”, което освен всяко национално общество, съществуващо в нея, само има (и) собствена история? Има ли аналогично на европейското „евразийско” общество, което да съществува заедно с, ако не и преди евразийските народи? Ако четем и слушаме старите и новите „евразийци” такова безспорно има, макар те да работят с твърде различни (и както казах, доста не строго-звучащи понятия).

И тъй, съществува ли в действителност „Евразия”, която аналогично на Европа да е „многовековно общество”; която освен всяко национално общество, съществуващо в нея, сама има (и) собствена история? Има ли аналогично на европейското „евразийско” общество, което да съществува заедно с, ако не и предиевразийските народи? Ако четем и слушаме старите и новите „евразийци” такова безспорно има.

Така ли е обаче в действителност?

На първо място, ние трябва да обърнем внимание, че далеч по-традиционно понятие за онова, което евразийците наричат с евфемизмите „мир-Евразия”, „государство-мир” и т. н. е понятието за „империя”. Евразийското „историческо пространство” е пространство на империята на една нация, то съвпада с бившатаРуска и доскорошната Съветска империя и в това отношение рязко се различава от пространството на Европа, която всъщност никога не е била империя на (само) един от своите народи, нито пък се е изградила като такова „пространство” от някакъв единен властово-политически център.

Напротив, Европа се ражда като „Европа” – като нещо по-голямо от предхождалата я антична „средиземноморска цивилизация” – именно след края на една империя: тази на Рим, която й оставя в наследство само идеята за единство, но не и реалната власт за него. Да, в Европа са съществували политически образувания, които са се именували „империи” (и даже „римски” империи), но нито едно от тях – това е несъмнен факт – никога не е могло да „оцвети” континента в изцяло своите народностни цветове. Ето защо Европа (или дори Западът) не може да се стилизира нито като (просто) „германски”, нито като (просто) „френски” („романски”), нито даже като „германо-романски” свят, както са имали обичай да го назовават в предишните десетилетия.

В историческото пространство на Европа ние може би бихме могли да говорим за дълговременни процеси на историко-културна „германизация” или „романизация” на големи сегменти от него, но животът на европейските народи все пак винаги е трансцендирал тези разделения, не е оставял „германизираните” и „романизираните” народности да се обособят трайно и в дълбочина едни от други. И това е така, защото по-дълбоко както от военно-политическата мощ, така и от етнокултурната своеобразност, единството на европейците се е създало от над- (или свръх-) империални сили – не от владетелски династии, нито от доминантни езици, а от единнавяра и единна социална организация. В предишно свое съчинение (вж. „Светът на средновековието. Генезис, история, общество”, С. 2012 г.) аз вече се помъчих да защитя твърдението, че през цялото Средновековие Европа се е населявала по същество от три, съставени на различните места от различни по етнос социално-съсловни общества, свързани помежду си йерархически. Така, всички европейци, независимо дали са били германци, французи, англичани, унгарци и т. н., са били или земеделски производители (и обслужващи ги занаятчии) – laboratores, или воини-управители – bellatores, или клирици на Църквата –oratores. И такива са били и германците, и французите, и англичаните, и испанците в Европа, което вече ги е правило много повече европейски селяни и занаятчии (простолюдие), европейски воини-управители,европейски духовници, които чисто и просто, в едни части на Европа са били германци по кръв, в други – французи по кръв, в трети – италианци или англичани по кръв.

Съвсем не е така в онова историческо пространство, което неговите политически наследници и идеологически адепти наричат днес „евразийско”. На първо място, повтарям това, то съвсем безспорно е създаденоимпериално – то е (фактически) пространството на една дълго време създавала се (без всякаква конкуренция от стартирането на този процес) народностна империя – Руската (от 1917 – Съветската). Но в този смисъл за никакво единно евразийско пространство преди оформянето на тази империя не може да се говори. Напротив, до нейното възникване тук, „историческите пространства” по-скоро са отчетливо две (или дори три). Едното: от северното Черноморие и Прикаспие на юг до Кавказ и на изток до полупустинните земи на Средна Азия, е „историческото пространство” на тъй наречената Велика (или „тревиста”) Степ, населявана векове от приемстващите се в стопанисването й номадски народи на скитите, хуните, аварите, хазарите, куманите и накрая монголо-татарите. Другото: по поречията на великите реки Дон, Днепър и Днестър на север от Степта и до Урал на изток е „историческото пространство” на „народите на леса”, на „уседналите народи” – славяните и обединилите ги към средата на 9-ти век под своята власт скандинавско шведски викинги, „варягите”. Тези две „пространства” – до събирането им под руския скиптър, последвало много по-късно, далеч по-скоро са в столетно противоборство, отколкото в симбиоза помежду си и, както в случая правилно отбелязват евразийските историци, ако създаването на ранното Киевско княжество на Владимир, Олег и Светослав е първи пробив на „света на лесовете” в „пространството на Степта”, то последвалото след това „половецко” (куманско) настъпление срещу него и особено татарското „наводняване” на цяла Евразия от хората на Чингис-хан е пък радикалната контраатака на степното „историческо пространство”, което успява, ако не да погълне напълно, то поне да изтласка далеч на север и задълго да маргинализира славянския „свят на уседналостта”.

Към тези две самостоятелни „исторически пространства”, може би е оправдано да се добави и третото: това на древните планински кавказки народи, столетия отстояващи себе си между номадите от Степта и големите империи на юго-изтока (Византия, Персия и последвалият я Багдадски халифат).

И тъй, както при черноморската и при каспийската Степ, така и Кавказ се превръщат в едно пространство едва с раждането, експанзирането и укрепването на Московското руско царство, което след простирането на своята власт и над безбрежните и почти безлюдни гори на Сибир и преместването на центъра си в северния Петербург, се превръща в Руската империя. Че в това „пространство” след средата на 16-ти в. действително се създава някаква „съ-общеност” на населяващите го народи, не може да бъде отричано. Ние обаче трябва да си дадем ясна сметка за различието на това съ-общаване от онова, извършило се в Европа. На първо място – като империогенна – въпросната съ-общеност е продукт на безспорно външна сила – съ-общаване е в общатаподвластност на един политически център – на една етническа доминация. За разлика от Европа, в „Евразия” съставляващите я „общества” (народи), нито преди, нито (както ще покажем) след съ-общаването си притежават или придобиват общност по вяра, по социално-културни принципи на живеене, по стопанско-битови стереотипи и навици, т. е. никога не съставят „единна социална среда”, в която да могат да се създадат и да са налице колективни (за всички тях) „норми със силата на закон – общност на убежденията, общност на ценностната система” (Х. Ортега-и-Гасет). Но следователно, за разлика от Европа, за „Евразия”, ние не можем да кажем, че едно „евразийско общество” съществува и има история още преди евразийските народи да се родят и развият от неговото лоно. Напротив, то съществува, започва да съществува едва след като тези народи („нации”) биват съ-общени от десницата на руския цар.

Това разбира се не означава, че съ-общени по този начин, евразийските народи не стават въобще общност. В края на краищата всяка, особено дълговременна, империя, прави от покорените ней народи някакво цяло и оцветява това цяло в общи „цветове”. Нека обаче се вгледаме по-отблизо в тази цялост.

Всъщност, след завоюването на заселения с различни народности средноазиатски ареал, Московските царе и Петербургските императори действат там постоянно по два начина. Първо, опират се на местните първенци – племенни вождове, ханове, бегове, султани – изобщо „силни люде”, които поставят във васална зависимост, превръщайки така тези традиционни местни „елити” в служебни елити на имперския център. И второ – контролират лоялността им с разположени на територията им руски гарнизони. Така обаче народите им просто стават двойно подвластни – чрез подвластността си на едноплеменните с тях васали на царя, те са подвластни и нему. Нека кажем, че този модел на приобщаване в централна Азия се удава на Русия сравнително леко, защото на юг-югоизток от собствено „Московията”, тя чисто и просто става приемница на предхождалата я в тези райони власт – а именно на властта на татарската Златна орда, която е държала многобройни степни, но и приуралски и славянски народи (включително великоруския) по съвсем същия начин – чрез наложен васалитет на князете и първенците им. Би могло смело да се утвърди, че след развалата на монголо-татарската, последна „степна империя” мястото на върховния за всички по тези места Велик хан се заема от резидиращия вече в „света лесовете” Московски цар. Нека повторя още веднъж, че при този „татарски модел” на империално присъствие една по-тясна интеграция с властовия център на „Евразия” се е извършвала единствено именно в тези, приели сюзеренитета на царя местни аристокрации, но не и с реднародите, на които те са „елит”. Досконално проследимо е, че тъкмо само представители на отделни централно-азиатски владетелни родове, с времето се откъсват от рождената си етническа почва и (приемайки Православието) биват вписани в имперската аристокрация на Москва. Никаква единна социална структура, никаква единна с руската „евразийска” култура обаче, присъединените по този начин средноазиатски народи не ни демонстрират. Би могло да се каже, че на своите традиционни територии кримските татари, казахите, туркмените, узбеките, киргизите, азерите и таджиките са точно толкова „русифицирани” (дори в началото на 20-ти век), колкото са „британизирани” масите от индийци в Британска Индия през същия период. Точно както в Индия някакво (външно) усвояване на британски образци за поведение, образованост и вкусове може да се види единствено в семействата на раджите, с които британската колониална администрация колаборира, така и в руска Централна Азия „русифицирани” са само местните „турански” елити, превърнати в служебни на централната имперска власт.

И макар току що да сравнихме културната ситуация в централно-азиатските региони на Руската империя с тези на Британската в южно азиатските й колонии, още по-близка аналогия – колкото и това да звучи необичайно – би могла да се направи между Руската и Османската империя (особено във владенията на последната на Балканите). И това е така, защото точно както Руската (макар и по различни религиозни причини), и Османската империя на Балканите не променя традиционните верови и социални форми, в които от векове живее покореното от нея християнско земеделско население. С времето тя чисто и просто започва да се опира на местните християнски първенци, които кара да служат на имперската власт, например като откупуват задълженията да събират от сънародниците си определени държавни данъци с печалба за себе си (т. нар. чорбаджии, бегликчии) или пък направо ги издига до османска-християнска администрация (родовете Богориди, Кръстевич, познати от нашата история).

За никаква друга, по-дълбока общност с господстващия етнос ние нямаме основание да говорим нито в Османската империя (по отношение на православните християни), нито в Руската (по отношение на мюсюлманските средноазиатски народности). До 1917 г. в рамките на Русия-Евразия би могло сигурно да се говори за общност на висшия имперски елит, много по-малко за общност на съставляващите имперското пространство народностни елити, още по-малко – за общност на народите в него, а оттук и за присъствието на „колективни норми със силата на закон, за общност на убежденията, за общност на ценностната система”, каквито безспорно са налице в западноевропейските „империи” на Новото време.

Но дори единоверните и едноетнични с Русия страни са съ-общени в имперското й пространство далеч не тъй естествено и органично както би се искало на адептите на „евразийството”.

Така включването в рамките на империята на онзи, едноетничен с „Московския” славянски народ, населяващ територията, започнала да се нарича откъм средата на 16-ти в. „Украина” (по произход точно толкова „руски”, колкото и подчинилия го век по-късно „великоруски”), става след продължително и оставило незаличими следи отделно историческо развитие на „украинците”. Там е работата, че отвоювайки както и великорусите своята независимост от Великия хан, украинските руси формират отделна от великорусите „коалиция” за тази цел. Правят го заедно с родственото по историческо съседство с Киевското-Литовско княжество. Последното обаче, останало до късно непокръстено, в хода на борбата си и със западните кръстоносци, се съединява в мощна унионална държава с Полша и, приемайки християнството по католически образец, дори я оглавява чрез династията на Ягелоните. Би могло следователно, да се каже, че точно както през 15-ти и 16-ти в. Москва започва да „събира” руско-славянските земи в северните ареали на етническото им разселение, така пък на юг-югоизток от тях Киев се опитва да направи същото, но това се случва по по-сложен начин. По-сложен поради това, че макар в началото това алтернативно „собрание земел” да няма доминиращ етнос, по-късно такъв в него става полско-литовският, а чрез него в земите на руската „окрайнина” („Украйна”) започва да навлиза католицизма, а с него и цивилизационната среда на Запада. Стига се до сблъсъци на конфесионално-политическа основа, а след като в първата половина на 17 в. унионалната държава на Полша-Литва навлиза във вътрешна криза, обособяващата се от нея Украйна става типична страна на „цивилизационен разлом” (според терминологията на С. Хънтингтън). Православният изток в нея е в практически перманентно въстание срещу униатско-католическия запад. И ето: през 1654 г. казашкият водач Богдан Хмелницкий се обръща към Москва, давайки клетва за вярност към руския цар, за да получи „освобождение от полящината”. Украйна, страна с няколковековна самостоятелна историческа съдба влиза в Руската империя, но си остава в нея винаги цивилизационно „разломена”. Поне половината от нейното население постоянно ще живее в тази империя със съзнанието, че е покорено от чужда цивилизационна власт, докато другата му половина постоянно ще се чувства обект на дълбинна духовна деструкция (да си припомним „латинския плен” на православното руско богословие, който е плод на Киевско влияние).

Макар преобладаващо едноетнична (и дори единоверна) с Велико-Русия следователно, Украйна е различно от нея национално общество, което никога не успява да изглади тези различия с руснаците. Всичко това би трябвало да си припомнят днес онези, на които им се струва, че стремежите към национално обособяване на украинците датират едва ли не от вчера и поради това са склонни да ги приписват на злонамерено атакуващи „евразийската цивилизация” външни сили.

Но и единоверната (макар и иноетнична) с Русия Грузия не е така „традиционна” част от „Евразия”, както се опитват да ни убеждават евразийците. Изглежда малцина от техните днешни последователи си спомнят, че дори формално Грузия влиза в състава на Руската империя едва през 1801 г., като до тази (както се вижда твърде късна) дата е самостоятелна монархична държава (и още по-точно съвкупност от княжества – Иверия, Кахетия, Осетия). Трябва особено да се подчертае, че отношенията на Русия с Грузия чак до края на 18 в. не са принципно по-различни (и по-близки) от онези, които поддържат с най-големия противник на Османската империя различните разположени в непосредствено съседство или васални на тази последната християнски страни и от двете страни на Черно море. Русия чисто и просто е техен общ политически застъпник, протектор пред агресивността на Високата порта. Православният руски цар се признава за такъв протектор от всички единоверни вътре в и в съседство с Османската империя. Но грузинците, повтарям, до края на 18 в. са точно толкова самостоятелен православен народ, колкото и този на Влашко и Молдова (политически васални на Турция княжества) или пък гърците, българите и сърбите (напълни подвластни ней). Нещо повече, точно както гърците, сърбите, българите и молдо-влахите принадлежат исторически на една единоверна, но отделна от русите общност: тази на балканските православни народи, така и грузинците до 1801 г. са органична част от една друга (религиозно-конфликтна, но социално и битово еднородна) кавказка общност от народи, част от които – като самите грузинци и осетинците са православни, а друга част като ингушите, чеченците и азерите са мюсюлмани. С цялата тази, векове наред съжителствала и конфликтувала в себе си общност Русия, повтарям, има чак до края на 18-ти в. не по-тесни политически връзки, отколкото с разположената на изток от Черно море балканска общност от народи. И ето: все по-разширяващите фронта на войната помежду си Русия и Турция започват критично да се приближават до тези две християнски общности и да ги поставят между чука и наковалнята си. Два случая ни интересуват тук по-пряко. При единия – за да си осигури непосредствен плацдарм към Балканите – Русия просто окупира част от Молдовското княжество и го присъединява към земите си около устието на Днестър. Така днешна Молдова става част от Руската империя. При другият – от другата страна на Черно море – Грузинското княжество, току що обединено от Георгий ХІІІ, само пожелава да бъде включено в нея, за да се запази от аналогична окупация на турците. Както Молдова, така и Грузия обаче влизат в Руската империя, запазвайки съзнанието, че са народи, принадлежащи на различни от Русия исторически общности. Характерно е, че последният грузински монарх, споменатият Георгий ХІІІ, който и предава страната си на империята, настоява, при предаването й, Петербург да продължи да признава титлата му в имението на север, където ще доживее дните си. На последния владетел на една тъй малка страна, никой тогава не обръща внимание. Макар по същия начин да не обръщат внимание на Молдова, тя също не престава да се изживява като откъсната от традиционната си балканска (румънска) нация.

И всичките тези народи – украинците, грузинците, молдовците – са само едноверното с Русия ядро на нейната империя. Не можем да не видим колко по-проблемна, нехомогенна и исторически „млада” следователно е дори общността от народите, съставляващи това ядро на „света-Евразия”. В него, в самото него има традиционни „пукнатини”, някъде преминаващи през самите национални общности (както е с украинците), някъде между тях и доминантната руска общност (както е с грузинците и молдовците). Като добавим към това и вече казаното за частичната интегрираност комай единствено на местните елити на средноазиатската мюсюлманска „периферия”, ние още веднъж достигаме до твърдението, че  общността на съставляващите препоръчваното ни като алтернативно на Европа „Евразийско” историческо пространство е съвършено различна от общността на съставляващите европейското. Тя, повтарям, е общност преди всичко по подвластност на всичките тях на една – руската – нация-господар и в никакъв случай не предхожда „евразийските нации”, тъй че да можем да кажем, че тези последните са се родили и развили в някакво съществуващо, резистиращо аналогично на европейското – „евразийско” цивилизационно лоно. Няма – през вековете на съществуването на Руската империя – никаква обща, „евразийска” история, „евразийска” култура, „евразийска” цивилизация. И трябва изглежда да се признае, че първият опит за едно същинско интегриране и на народите, съставляващи руската „Евразия”, за превръщането им „в едно-единствено общество със звена или ядра на по-голяма гъстота” и с „общи, колективни норми със силата на закон – общност на убежденията и общност на ценностната система”, правят тук едва присвоилите империята болшевики. Именно те правят агресивното усилие да осъществят спойка, която да бъде над (или извън) религиозните, социалните, цивилизационните различия на съставляващите я народи. Разбира се, тази спойка е така изключителноидеологическа, социално-инженерна, т. е. външно наложена, че създаденият в резултат на нея единен „съветски народ” е напълно изкуствена „форма без материя”. Може би тъкмо надеждата, че тази изкуствена спойка, неминуемо и не след дълго ще бъде просмукана отвътре от по-дълбоки и по-органични сили, които ще я заменят (но вече синтезирали се под металната ризница на болшевизма), е подхранвала утопиите на старите евразийци.

Дали обаче, след повече от седемдесет години тотално „изваряване” на евразийските народи в комунистическата реторта, това по-дълбоко общество е налице в пост-имперското пространство на бившия Съветски съюз?

След разпадането на Съветския съюз, наследил като обхват за своя безпрецедентен тоталитарен експеримент народите на старата Руска империя, пространството на „Евразия” е, както видяхме, типичнопост-имперско пространство. Пространство не на една дълго време „работила” в него обща култура и цивилизация, не на едно общество на съставящите го нации, готово за политико-правно договаряне помежду им, а пространство на дълго време „работила” в него национална и идеологическа доминация. Но в този смисъл „Евразия” днес би  следвало да се съпоставя много повече с пространството на трансконтиненталните Британска и Френска океанични империи след тяхното окончателно разпускане, отколкото с това на обединена Европа. Защото и там – след продължителната политическа доминация на Британия и Франция в техните владения – отделянето на империалната сила прави един „съюз” между тази сила и бившите й владения, неизбежен, но само като естествено продължаваща преференциална обвързаност на стопанството и търговията им. Нима някой би се одързостил да равнопостави този „съюз” между метрополия и бивши колонии със съюза, осъществен след Втората световна война между самите европейски страни? Да, последният е стопанска и търговска симбиоза, общ пазар, но той далеч, далеч не е просто и само това. Европейският съюз е, пак ще припомня думите на Ортега-и-Гасет „многовековно общество”, което неговите народи съставляват помежду си, при това дотам, че в това единно общество на Европа, отделните му нации са чисто и просто „ядра на по-голяма гъстота”: ядра на германски европейци тук, на френскиевропейци там, на английски европейци; т. е. етнически национални ядра на съществуващата заедно с тях (и преди тях) европейска молекула, вътре в която по органичен начин и от много векове протича техния живот. Казано накратко: тези нации не са станали „съюз”, защото са решили и са се договорили за общ стопански живот и общ пазар, но са се договорили за общ стопански живот и общ пазар, защото далеч преди това саобщество.

Разбира се, че не са такова общество Британия (или Франция) с народите на техните бивши владения. След разпадането на споменатите империи поради това, метрополиите и „колониите” им могат да продължат да живеят в някаква съюзеност, било инерционно (защото обществата им са „нагласени” от дълго време за живот в заедност), било дори чрез съзнателно взето решение за бъдещо поддържане и регулиранена тази „инерция”. Би могло даже да се отиде и още по-нататък – както става с образуваната на основите на Британската империя, „Британска общност”, в която страните й договарят редица общи политики, включително общи политики на глобалната международна сцена. Но даже в този случай различието между общността, която съставят тези страни помежду си и с бившия си империален център и онази, която съставят европейските държави, е очевидно.

И тъй, ние твърдим, че след разпадането на Съветския съюз, пространството на съставлявалите го нации и народности – ако се освободим от мистификациите, че то е някаква „духовно-политическа реалия”, някаква „изконно” единна и противопоставена на Европа „Евразия”, някакъв митически геополитически „Бегемот”, антагонистичен на геополитическия „Левиатан” – представлява едно пост-имперско пространство, пространство на разпадналата се империя на една нация – руската, в резултат на което на него са започнали (или възобновили) своя самостоятелен политически живот нейните довчерашни владения. Но ето защо за един евентуален „съюз” на тези нови (стари) национални държави с Руската – ние, ако останем реалисти, а не фантасти като евразийците – би трябвало да мислим по базисна аналогия със „съюзите”, които други бивши империални сили са създали или поддържат със своите предишни владения. Би трябвало, казвам, да го мислим по този начин (и тук да търсим уникалността на руската пост-империя), защото и историческата ситуация, която предхожда днес евентуалния „Евразийски съюз”, е базисно аналогична с тази на Британската или Френската мултинационални и мултицивилизационни империи (в предишната част, мисля, достатъчно обосновахме това).

„Евразийският съюз” към днешна дата (т. е. след четиривековна руска империална власт над народите, които се предвижда да го съставят и след седемдесетгодишен тоталитарен експеримент, проведен върху тях) може да бъде съюз не на народи, които са общество, договарящо се вътре в себе си, а съюз на народи с доскоро съобщавалата ги помежду им и със себе си тяхна метрополия. И в този смисъл съюз не по-дълбоко вкоренен в историческата почва отколкото всеки друг съюз на бивши владения с бившата им метрополия. В най-добрия случай (за да припомня отново най-добрия случай от този вид) съюз от типа на познатата ни „Британска общност” от независими национални държави.

Дори това обаче е само нещо от най-първия план, само нещо тъй да се каже от типологичната повърхност на реалията „бивш СССР”. Защото ако прословутата „Евразия” на територията, на която се предвижда изграждането на „алтернативния” съюз, е всъщност пост-имперското пространство на Русия, то е – също – и вече за разлика както от споменаваното Британско или Френско пост-имперско пространство, едно наистинауникалнонесравнимо с тях пост-имперско пространство. И точно тази му уникалност усложнява още повече нещата с въпросния „съюз”.

Там е работата – пише небезизвестният Збигнев Бжежински – че „за разлика както от Британската, така и от Френската империя, където океаните ясно очертават границата между метрополията и нейните колониални владения, Руската империя винаги е представлявала земна маса без строги исторически и географски граници. Разгръщащата се в продължение на стотици години експанзия на тази империя (върху въпросната компактна земна маса – б. м.) както и индустриалната революция, финансирана от комунистическия режим, довежда (днес, след разпадането й – б. м.) до установяването на огромни руски поселения на неруски земи” (вж. Збигнев Бжежински, „Извън контрол”, С. 1992 г., стр. 160) и до една съответстващо му, масово проникване на не-руси в територията собствено на Русия. С две думи, за разлика от Британия или Франция, където поради естествената географска отделеност на тези метрополии от владенията им, след края на империите империалната нация престава физически да присъства в тях, в разпадналата се Руска (Съветска) империя ситуацията е съвсем различна. Защото там при ясно различим империален народ (руския), при ясно различима империална държава (Русия) от една страна и ясно различими нейни владения от друга, няма ясно различими пространства, в които метрополията и владенията й да са ситуирани. Нещо повече, през цялата си имперска история Русия е извършвала същинска колонизация, т. е. извършвала е продължително, масово и постоянно заселване на завладени от нея територии, без те – с изключение може би само на Сибир – да са били необитаеми. Напротив, те са били напълно (при това отдавна) населени със свои народи, имащи свояистория и даже своя специфична култура. Доколкото пък стопанската й симбиоза с тези „колонии” (естествена за всяка империя) се е разгръщала на „земна маса без строги исторически и географски граници”, особено през съветското време народите на колонизираните от нея страни са започнали да „работят” за нея не – както при Британската и Френската империи – оставайки в своите земи, но, пръскайки се в цялото (неразчленено) пространство на Империята. Те, нека се изразим така, са били колонизирани в него, а не тъкмо в страните си.

Всичко това – вижда се веднага – създава несравними с тези на „разпуснатата” Британска (или Френска) империя проблеми в Руското (Съветското) пост-имперско пространство. Както изчислява Збигнев Бжежински, веднага след края на СССР „повече от двадесет и пет милиона руснаци живеят извън традиционните си етнически територии (ще добавим и извън държавата на своя народ, извън националната си държава – б. м.)”. „Наложеното пък от комунистите преселение, наред с индустриализацията води също дотам  четиридесет милиона неруснаци да се окажат извън националните граници на своята родина” (и не само в бившата „метрополия”, а и из всичките й бивши владения). Да, адептите на евразийството могат, ако желаят, да видят в тази уникалност на руско-съветското пост-имперско пространство основания за твърдението си, че в него, най-малкото потенциално, е налично и едно точно толкова уникално пост-имперско – „евразийско” интернационално общество, каквото никога не е било налично в разделените от огромни водни площи империи на Британия или Франция.

По-трезвите и по-сурови наблюдатели, като цитирания Збигнев Бжежински обаче предпочитат да предупреждават, че „това етническо размесване (в образувалия се вакуум от изчезването на общата държава, в която то е било удържано – б. м.) поражда интензивни напрежения, противоречия и евентуални кървави сблъсъци”. Основен фактор за тези напрежения са новите национализми – естествено явление за всяка разпаднала се империя, в която същинско „общество” империалният и покорените народи не са съставили. Ние виждаме как те буквално израстват като гъби тутакси след разпадането на СССР по времето на Елцин, като с това по най-красноречив начин свидетелстват, че „Евразия” не е никаква „духовно-политическа реалност”, „государство-мир” и т. н., не е никакво „многовековно общество”, което заедно с (ако не и преди) съставляващите го народи има „своя собствена история”. Напротив, национализмите в пост-имперското пространство на пост-СССР свидетелстват, че народите в него през цялото време на своята съ-общеност са се преживявали като общества, чиято своя, отделна история е била прекъснатаподчинена на чужда история.

Но в постимперското пространство на Русия-СССР дори породилите се реактивни национализми на „отпустнатите” народи не са най-важното и най-уникалното. Ако бе така пост-СССР нямаше базисно да се различава от Британската или Френската „колониални” империи, където веднага след тяхното разпадане национализмите също така бързо се раждат, но и скоро след това и сравнително леко се „прагматизират” тъй че не препятстват, при наличието си, регенерирането на връзките с бившите метрополии. В постсъветското имперско пространство поради вече описаната му уникална структура на „огромна земна маса без строги исторически и географски граници”, постимперските национализми не просто много по-отблизо и по-непсредствено засягат бившата метрополия, но и до неотделимост се преплитат с междуетническитеконфликти. За разлика от индийските, египетските, индокитайските „националисти”, които вече нямат на територията на своите страни представители на господствалата върху тях нация, както грузинските, така също и молдовските, и особено украинските и средноазиатските (нови) националисти имат такива – често значителнируски малцинства – вътре в собствените си вече независими държави, като Русия въобще не би могла да „изтегли” от там тези вече поколения наред живеещи свои сънародници. Така – освен че дразни много по-остро и много по-дълбоко пост-империалните национализми – Русия е и много по-уязвима в отношенията си с тях. Защото всеки по-агресивен демарш на тези последните към останалите извън националната си територия „колонисти” не може да не принуждава бившата метрополия и към по-остри ответни реакции в тяхна защита. Но и обратно: доколкото, за разлика от европейските колониални империи, в метрополиите на които остават само по-големи или по-малки групи от имигранти от колониите, Русия се оказва буквално претъпкана с цели компактни малцинства от народите на бившите си владения. Което означава, че постимперските „национализми” живеят и кипят както в земите на новоосвободените си „отечества”, така и в сърцето на самата бивша метрополия. Третото и още по-опасно преплитане се състои в това, че „спрегнатостта” на националните противоречия между бившите подвластни и бившите господари с междуетническите им противоречия, на много места в „Евразия” е неотделимо и от междурелигиозни (междуцивилизационни) противоречия между тях. Така, в повечето средноазиатски (нови) държави местните националисти са агресивни не просто към бившата империална метрополия, не просто към нейнитеетнически (руски) малцинства на своята територия, но и към тях като ино-религиозни (християнски) малцинства. Всичко това прави ситуацията в пост-империята на Русия много по-различна от ситуацията на всяка друга пост-империя на Новото време. Ето защо, изглежда много по-оправдани от оптимистично-месианските визии за пространството на „Евразия” като пространство, готово за един (при това аналогичен на Европейския) съюз, са вижданията за него на такива наблюдатели като неколкократно цитирания Збигнев Бжежински и Самюъл Хънтингтън, първият от които го определя като един от най-взривоопасните региони на света през XXI в., а вторият го отнася към пространството на най-интензивния възможен „сблъсък на цивилизациите”.

Изхождайки тъкмо от тази трезва преценка за състоянието на евразийското пространство, Збигнев Бжежински още в началото на „ерата Елцин” предвижда две (и както казва – еднакво опасни за Русия) възможни ориентации на нейната бъдеща политика. Едната – тази на пълен отказ от имперска реставрация „би означавала обаче политика на изключително безразличие към съдбата на милиони руснаци, живеещи вече извън границите на действителната си етническа родина”. „Далеч не е сигурно, че руският национализъм може да прояви подобна въздържаност, след като самият той припламва с нови страсти, вследствие рухването на съветския комунизъм”. Но нещо повече – продължава авторът – „не бива да се пренебрегва вероятността една демократична Русия, отказала се от имперски амбиции сама да се окаже в процес на фрагментиране” и посочва поне няколко посоки на задълбочаване на сепаративните тенденции вътре в самата бивша имперска метрополия (напр. сибирския Далечен изток да се ориентира към икономическото чудо в Япония, Корея и Китай – вж. Збигнев Бжежински, „Извън контрол”, С. 1992 г., стр. 163). Другата възможност (която, всъщност, вече обилно виждаме потвърдена) е възприемането на политика за „някакво възстановяване на империята – може би в нов облик и в не толкова насилнически вариант” (пак там, стр. 164). Обръщам внимание, току що цитираното е написано то Бжежински през 1991 г. Днес ние вече знаем „новия облик” под който се прави опит за реинтегриране на пост-имперското пространство, за възсъздаването на империята. Той се нарича именно „проектът Евразийски съюз” и мнозина най-вероятно биха го оценили днес като неизбежност, предвид вече изредените от нас по-горе уникални и практически неразрешими проблеми на Руско-Съветската пост-империя. Само че Зб. Бжежински предупреждава, че поемането и по този път е точно толкова опасно и трагично, колкото и онова на пълен отказ от имперска реставрация. Заслужава си предупрежденията (и предвижданията) на големия американски политолог да бъдат припомнени днес, когато двадесет и три години по-късно те напълно се оправдаха и почти напълно се сбъднаха: „Една такава политика, пише Бжежински, вероятно ще породи сериозни конфликти… главното съображение тук е, че всеки опит от страна на Русия да се реставрира империята, осъществен под емоционално примамливия лозунг: „Да защитим милионите руснаци извън Русия”, вероятно ще се натъкне на сериозната съпротива на междувременно събудените национализми, познали вкуса на независимостта… Така политиката на имперско възраждане не само би превърнала Русия отново в автократична държава, но би осъдила руския народ на продължителен и разрастващ се потенциално дори безкраен конфликт” (пак там, стр. 164-165, курс. мой). След което изрежда най-вероятните „дестинации” на този разрастващ се „потенциално безкраен конфликт”: „Ако социално-икономическите трудности на току-що извоювалата независимостта си Украйна се задълбочат, внушителното руско малцинство от около 10 милиона души, съсредоточено главно в ключовите индустриални райони на Харков и Донецк може открито да изяви своето недоволство. Това може да съблазни Кремъл да упражни натиск върху Украйна… В така описаната ситуация предпоставките за сериозен конфликт са налице” (пак там, стр. 161-162). Както се вижда тук единственото, което се разминава днес с предвижданията на автора е, че не „внушителното руско малцинство”, а още по-внушителното украинско мнозинство, което Москва до крайност раздразни с поддържането на непопулярни и олигархични проруски правителства „открито изяви своето недоволство” и с това „съблазни Кремъл да окаже натиск”, разпалил – само потенциално наличния през 1991 г. „сериозен конфликт”.

По-нататък: „В новоеманципиралите се мюсюлмански държави на централна Азия също съществува значителен потенциал за насилие от нарастващите конфликти с руските заселници, които в този район имат по-добра работа и по-добри жилища. Все по-явните и възможно даже насилнически опити да бъдат те изхвърлени оттам са неизбежни. На това вероятно ще се противопостави Москва и в даден момент руската армия може да се намеси, както преди това в Молдова” (пак там, стр. 162). И тук разликата от предвижданото е само в това, че – поне до този момент – вместо с руската армия (с изключение на Таджикистан) – Москва се намесва в този регион с тайните си служби като поддържа чрез тях местни диктатори от рода на одиозния Туркмен-баши.

Въобще, заслужава си в следващата и последна част на този обзор да се спрем по-подробно на начините, по които Русия през последните десетилетия осъществява своята политика на възстановяване на империята в „нов облик” и която всъщност се крие под евфемизма за изграждането на „Евразийски съюз”. Да видим също как тази политика вместо да създава този „съюз” тласка Русия единствено към все по-задълбочаващо се политическо „инженерство” в Евразия и така я обрича на съдбата да губи безвъзвратно (в полза всъщност на ЕС) различни съставляващи на бившата си империя.

От kultura.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: