Загубени в кьорфишеци

smilov

Даниел Смилов

Всяка уважаваща себе си лаборатория би казала, че Реформаторският блок (РБ) е изправен пред сериозен риск: да развие фатална фиксация към отношенията си с ГЕРБ и да изпадне в трайна невъзможност да произвежда новини и политики с друго съдържание. Това е жалко, защото отношенията с ГЕРБ могат да бъдат сведени до една сравнително проста точка, която обаче мнозина систематично отказват да разберат:

Ако след изборите през октомври ГЕРБ и РБ имат мнозинство (което е вероятно), биха могли да управляват заедно, ако постигнат съгласие по редица въпроси, но основно по този за запазване на санитарна дистанция спрямо ДПС и Пеевски.

Фиксацията върху псевдопроблеми – или кьорфишеци – е опасна, защото РБ влиза в предизборна кампания от изключително значение за бъдещето му. Вместо да изразходва енергия по това дали може или не може да се вярва на Бойко Борисов, редно е да заложи на собствените си предимства и да ги направи известни на максимално голям брой хора. Времето е малко – август всички ще са на море и докато се усетим, ще дойде октомври. Ако дотогава сме разбрали единствено, че на Бойко Борисов по принцип и при никакви обстоятелства не може да се вярва, нещата за РБ няма да са розови и може изобщо да не му се наложи да прави коалиционна политика.

От тази гледна точка си струва да се запитаме защо все пак отношението на РБ към ГЕРБ не може да намери пропорционалното си място и тежест, а е в перманентна хиперинфлация. Според мен това става заради три групи от хора с претенции да бъдат водачи на мнение в средите на демократичното и дясното: една от тях – добронамерена, една – злонамерена, и една по-трудна за идентификация. 

Злонамерената група е най-безинтересна

Тя включва журналисти и интелектуалци, които цяла година си мълчаха за пълното корпоративно овладяване на управлението на БСП–ДПС, иронизираха и заклеймяваха протестите и “даваха шанс” на Орешарски. Дали са го правили от суета, битова принуда или житейска неинтелигентност е безинтересно, но досадното е, че сега те искат да убедят хората, че са го правили по морални подбуди. Едни от тях твърдят, че давайки шанс на Орешарски, са се борили срещу “по-голямото зло Борисов”; други застъпват елегантната теза, че всички са маскари и олигарси и няма смисъл нищо да се прави (но пък има смисъл да се говори дълго и напоително – за предпочитане по телевизията – за това как нищо няма смисъл, защото България така или иначе била вече обречена, и пр.).

Общото в двата подхода е, че ако днес Борисов отново се сдуши скрито с Пеевски, те ще се почувстват морални победители, лицата им ще грейнат и ще кажат “видяхте ли”. Да, може и да видим нещо такова, но отсега да е ясно, че каквото и да прави Борисов, то няма да извини или оправдае срамното едногодишно мълчание на тази група. Нормалната позиция е, когато виждаш проблем, да го казваш, да се бориш срещу него, бил той под формата на Пеевски, Борисов и пр. Ако пък смяташ, че няма смисъл, не занимавай хората със себе си чрез някакъв дълбокомъдър и псевдонаучен театър.

На второ място, много близко до първата е

амбивалентната група

Формално това са хора, които би трябвало да подкрепят РБ, да не са открито злонамерени, но същевременно се оказва, че имат консултантски договори с Цветан Василев, не искат да се демонизира Пеевски, смятат Борисов за по-голяма опасност от Василев-Пеевски, помагат на “България без цензура”, виждат я като потенциален политически партньор и пр. Тази позиция е толкова парадоксална, че се чудя как може да бъде толкова влиятелна. За да е минимално състоятелна, ключово и за нея е да се покаже, че Борисов е голямото чудовище, че той ще се коалира неизбежно с ДПС, че винаги са били едно и също нещо, на фона на което Цветан Василев е по-малкото зло. 

За мен абсурдът тук е очевиден, но обръщам внимание само на един факт, че тази позиция не е политическа по своя характер, а е личностна: един човек (и тези, които му вярват) има доверие на Цветан Василев повече, отколкото на Бойко Борисов, на базата на личен опит, интуиция и т.н. Не знам дали е прав този човек и дали интуициите му са верни, но от политическа гледна точка между Цветан Василев и Бойко Борисов има огромна разлика: единият е политик. За политика са гласували много хора – около милион – дали са му доверие да води страната по определен начин. Освен личностната преценка за това може или не може да се вярва на Борисов важно е и политическото доверие, гласувано от другите.

С две думи, на политическа партия, подкрепена от милион граждани, и нейните представители се дължи кредит на доверие до момента, в който има факти и доказателства, че тя предава това доверие и влиза в договорености било то с Пеевски, ДПС или със самия дявол. Интуицията и инсинуацията обаче не са факти и доказателства. Да кажеш например, че актуализацията на бюджета – която безспорно е необходима – създава коалиция ГЕРБ–ДПС, да намесиш като трета страна и президента в нея (единствената институция, която се държа докрай почтено през годината) е просто инсинуация.

Всичко щеше да е невинно – всеки прави грешка в преценките си – ако подобни инсинуации не се тиражират с една-единствена цел: да се замаже отново собственото падение в общенията с Цветан Василев, падение в името на борбата с “по-голямото зло Борисов”. Така че втората, амбивалентната група в крайна сметка е много близко до първата и синергията между тях е доста опасна за бъдещето на РБ.

Третата група, добронамерената

е може би най-интересна и на нейната позиция трябва да се даде по-пространен отговор, който тук може само да бъде скициран. Това са хора, които искрено вярват, че всички партии в момента са дълбоко прогнили и корумпирани, че всяко коалиране с когото и да било освен с маргинални нови групи е предателство на принципи и ценности. За тези хора политиката у нас е поредица от “преврати”, в които хората биват системно лъгани да гласуват за псевдопартии. Целта на тази група е да създаде ситуация, в която РБ и, да речем, Зелените, “Протестна мрежа”, Деос… – или само един от тях – имат мнозинство. Дотогава всяка коалиция, а особено такава с ГЕРБ, е предателство. Някои от тези хора дори смятат, че в ГЕРБ няма повече от един демократ (и той не е Борисов, разбира се).

Макар и като цяло добронамерена към РБ, тази група хора е учудващо високомерна и дори утопична в своя елитизъм. Политиката все пак е за големи маси от хора: тя се занимава с управлението на цели общности. Да, РБ би могъл да бъде съвременна Касандра или Лаокоон, но още древните гърци са знаели, че това са трагични, маргинални образи, които макар и прави (в своите интуиции), имат незначителна роля в политическия живот. РБ би могъл да бъде и секта, чийто морален пуризъм я обрича на вечна малцинственост: но все пак тези, които си падат по подобно сектантство, могат да регистрират конфесионална общност, а не партия.

Настрана от съображенията за трагизъм и маргиналност на ролята, позицията на третата група повдига и един принципен морален въпрос. Философът Дейвидсън въвежда т.нар. принцип на благотворителността – principle of charity. Той изисква да се отнасяш към хората като смислени, разумни, морални същества до доказване на противното. Този, който не спазва този принцип, е нещастен, параноичен човек, който винаги подхожда с мнителност към другите, отрича им всякакъв кредит на доверие. Разбира се, този пък, който си затваря очите за фактите, е просто глупак.

С ГЕРБ нещата са следните

поради голямата обществена подкрепа, която имат, заслужават кредит на доверие като потенциален партньор; поради историята им дотук и мълчанието на Борисов за Пеевски обаче този кредит трябва да е доста условен и всяко евентуално следизборно споразумение – ако изобщо се случи – да е прозрачно, ясно и принципно.

Мъдрите англичани са намерили баланса в поговорката: “Hope for the best, prepare for the worst” (Hадявай се на най-доброто, но бъди готов и за най-лошото). Това може спокойно да бъде и предизборното мото на РБ по отношение на коалиционните въпроси: това мото дава изчерпателен отговор на всички терзания.

От dnevnik.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook