Спокойно. Нищо няма да е наред

Покрай драмите с подаването и отлагането на оставката на може би най-недолюбваното правителство в новата история на България, прави впечатление едно обществено явление, което не вещае нищо добро за идните години, ако щете и поколения.

Липсата на оптимизъм.

Изхабяването на всички възможни концепции, политики и фигури, през призмата на резултатите от управленията им, доведе до тотално задънване на визията на обществото за позитивно развитие на така създалата се ситуация.

Фактите от икономическата реалност, съчетани със степента на застой и нарастване на редицата нерешени, а според мен и нерешими, проблеми на обществото, не дават никакви поводи за реалистичен оптимизъм – бил той ляв, десен, либерален, централизиран, европейски или евразийски.

Няма поводи за оптимизъм в срастването на съдебната власт и прокуратурата с храненика на съдебната и на няколко подред политически власти. Доколкото по-информираната и прогресивна част от обществото е запозната с развитието на елементарни съдебни и междуфирмени казуси, независима съдебна власт, независима прокуратура и независими служби реално липсват.

Няма поводи за оптимизъм в блокираната пенсионна реформа и в мизеруването на хора, работили в продължение на десетки години с надеждата за достойни старини. В простия математически факт, че всяка година в пенсионната система се вливат десетки хиляди нови пенсионери, за сметка на нулата вливащи се в редицата на работещите – особено при тенденцията за нарастваща безработица, съчетана с демографски срив.

Няма поводи за оптимизъм в трудно функциониращата здравна каса, тази свещена крава на монопола, която за пореден път е изправена пред многомилионен проблем. Упорития отказ да се потърсят, със съотметните законови мерки, здравните вноски от над 2,000,000 българи е удивително дебилен в същността си. Така както и упорития отказ да се даде шанс на малцинството – тези които си плащат и имат съответните претенции, да избират здравноосигурителен фонд и да избират здравна услуга.

Няма поводи за оптимизъм в енергетиката. Докато в САЩ вече публично набират финансиране стартъпи, които ще произвеждат чисти реактори със студен синтез и с размерите на гаражна клетка за автомобил, тук сме свидетели на брилянтното политическо решение да се намали цената на тока, произвеждан от другия неприкосновен монопол – НЕК, но пък да се вдигне цената на въглищата за да не протестират миньорите. Същите миньори, заради които синдикатите се скриха от медиите за два месеца, в срамната си бобовдолска землянка, за да се появят отново със набор от безмислени послания  и искания чак когато стана ясно, че дните на сегашното подобие на власт са преброени. Борбата за бъдещето и строителството на един поток скоро ще отстъпи на заден план пред новата борба – за приватизиране на един фалиращ национален мастодонт, и за отхапването на най-апетитните му парчета. Разбира се, фаворитът отсега е ясен – добре познатия кръг около момчето на 33, с опела и с позициите в енергетиката и банките.

Няма поводи за оптимизъм в демографията и социалната политика. Запазва се и нараства негативното разпределение и пропорция в съотношението неработещи-работещи, неосигурени-осигурени, квалифицирани-неквалифицирани, образовани-необразовани. Понятието „професионален безработен“ и „професионална многодетна майка“ продължава да издържа цял един /прогресивно нарастващ/ етнос, който няма нищо против ниските нива на получаваните помощи – защото живее в незаконни колиби, не плаща ток, не плаща вода и не плаща данъци, поради което получените средства напълно го устройват. Тези хора осъзнават, че нямат никакво морално и икономическо право да протестират, и за това не протестират, за каквото и да било. Освен когато ги накарате да си платят сметките. Или да премахнат незаконните си колиби.

Няма поводи за оптимизъм в образовението. Неспазването на разпоредбите за задължителното основно образование, и обвързването им с получаването на редица социални придобивки и услуги, води именно до явленията от горния абзац. Разделението между българи и роми не само не намалява, а се засилва, и неприсъствието на ромите в класните стаи може да е лоша новина за обществото като цяло, но е добра новина за учителите и за родителите на „бели“ деца. Сметката за това неприсъствие я плащаме и ще я плащаме всички ние, на фона на дребнавата расистка радост, че „в нашия клас няма циганчета“. Унизителните нива на заплащане във изключително меркантилния днешен свят, и породеното от това неуважение от страна децата към тяхните учители, е просто поредна констатация. На фона на всеобщата липса на пари за подобрения на каквото и да било.

Няма поводи за оптимизъм в частния сектор. Свитото потребление, съчетано с нарастването на нивата на депозити, което от своя страна означава свиване на парите в обращение, е тенденция в последните 6 години. Добрите примери са по-скоро изключения – на фона на рястяща безработица, устойчиви нива на междуфирмена задлъжнялост, и нарастваща зависимост на едрия бизнес от държавните финансови потоци в сектора на обществените поръчки и големите проекти. Поради практическата липса на частни такива. Рестриктивните мерки и намерения към банковата система и към чуждестранните инвеститори, от страна на „експертното“ правителство, излъчват „прекрасни“, в негативен смисъл, императиви за стриктно заобикаляне на България в плановете на чуждестранните инвеститори. В този смисъл искрено ме забавлява, в идиотския смисъл, чуденето и маенето на видни анализатори, защо пустите му чужди компании така и не идват, след като им взимаме такива ниски данъци? Ами отговорете си сами. Ако изобщо има смисъл. Няма и да дойдат.

Няма никакви поводи за оптимизъм.

Няма никакви поводи за опитимизъм и в прогнозните резултати от изборите, които евентуално ще се проведат на евентуалната дата в резултат на евентуалната оставка.

Възпроизвеждането на резултатите от 2009-та не е повод за каквато и да било радост.

Обърканите послания от „оня дето ще се връща на бял кон“ са най-прякото доказателство за проблематичността на ситуацията ни.

От една страна премиер ще стане човек със самочувствие, отхвръкнало отвъд стратосферата. И то съвсем основателно – поради простия факт, че след година и половина на законови репресии, отвратителни политически машинации, и потресаващо гнусна медийна атака без аналог в съвременната история, фигурата му, неговата и на лично неговата си партия, отново остава без конкуренция в политическото пространство. Останалите, с претенции за лидери, могат само и единствено да се засрамят, след като дори в абсурдно гнусния период на последната една година не успяха да предложат нищо по-силно и смислено в свое лице.

От друга страна – премиер ще стане човек с ясна идея колко зле е всъщност положението, и че от така създалата се ситуация няма как да излезе като победител. Закрепването на останките от сегашното „експертно“ управление минава през подсилена версия на политиката „Дянков“, и през абсолютно неизбежни нови конфликти със всички познати от първия мандат съсловия, които ще бъдат гарантирано засегнати от неотложните рестрикци и икономии, които ни очакват в следващите години. А това не е повод за радост, нито пък за ентусиазирана превъзбуда от факта на завръщане в изпълнителната власт.

Споделянето на отговорността за предстоящите тежки месеци и неизбежни реформи и икономии, също не изглежда възможно, без от това да произлезат негативи за бъдещия премиер на бял кон.

Реформаторския блок, дори и да успее да се добере единен до парламента, ще се разцепи реално вътре в самия парламент, и то скоростно, и то на съвсем логична база. А базата е повече от логична – Блокът е съставен от открито брокерско и безпринципно крило около Даниел Вълчев, открито анти-ГЕРБ крило около неналожилият се лидер Радан Кънев, и пълнеж от кариеристи и конформисти, които след 13 години на злощастно явяване на избори са готови на всичко, за да намерят реализация и утеха за собствените си личностни амбиции.

Негласна подкрепа от страна на някоя от сегашните управляващи партии също не е никакъв повод за радост и оптимизъм, тъй като ще компроментира от ден първи евентуално ново управление, и то най-вече в очите на най-активните в борбата със сегашната уродлива власт – хората от площадите. Тези, на които им записваха личните данни, по които хвърчаха палки и камъни в нощта на белия автобус, които бяха привиквани в полиция и прокуратура, тези които бяха следени и подслушвани.

Никакви клишета за националноотговорна политика няма да могат да предотвратят погнусата и отвращението на най-интелигентната, най-прогресивната, най-работещата, най-плащащата данъците си част от обществото. Отвращение от всяка власт, която би приела негласната подкрепа от БСП на Моника и Станишев, и от ДПС на Пеевски.

Няма поводи за никакъв оптимизъм.

Няма и други изводи.

Поне за мен.

Поне засега.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook