Съдът в Страсбург не отмени забраната на покриването на лицето на обществени места

burki
Забраната за носене на покриващо лицето облекло на обществени места във Франция не e в противоречие с разпоредбите на Европейската конвенция за правата на човека.
 
С окончателното си решение, постановено от Голямата камара по делото С.А.С с/у Франция (жалба №43835/11), Европейският съд за защита правата на човека приема:
 
С мнозинство, че не са налице нарушения на чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) и на чл. 9 (свобода на мисълта, съвестта и религията) от Европейската конвенция за правата на човека;
 
Единодушно, че не е налице нарушение на чл. 14 (забрана за дискриминация) във връзка с чл. 8 или с чл. 9 от Конвенцията.
 
Предмет на делото е жалба на френска гражданка с мюсюлманско вероизповедание, която се оплаква от невъзможността да носи на публични места воал, изцяло покриващ лицето й, поради забраната, въведена с влезлия в сила на 11 април 2011 г. закон (№2010-1192 от 11 октомври 2010 г.).
 
Съдът е подчертал, че легитимната цел на оспорваното ограничение е опазването на условията за „живот в общност” („vivre ensemble”). С оглед широката възможност за преценка на държавата по този въпрос, свързан и с цялостната й политика, и крайно противоположните обществени нагласи, въведената със закона от 11 октомври 2010 г. забрана не противоречи на Конвенцията.
 
Основни факти по делото
 
Жалбоподателката е френска гражданка. Родена е през 1990 г. и живее във Франция. Като практикуваща мюсюлманската религия твърди, че носенето на бурка и никаб е в съответствие с изповядваната от нея вяра, с културата и с личните й убеждения. Уточнява, че бурката е облекло, което покрива изцяло тялото и включва мрежест плат върху лицето, а никабът е воал, който покрива цялото лице с изключение на очите. Подчертава също така, че върху нея не е упражняван натиск, за да носи въпросното облекло, нито от съпруга й, нито от друг член на семейството й. Твърди, че ходи облечена в никаб, макар и не постоянно, както на обществени места, така и в частна среда. Жалбоподателката е съгласна при определени обстоятелства да не ходи забулена, но желае да е свободна в избора си сама да решава дали да носи въпросното облекло или не. Накрая заявява, че с поведението си не цели да притеснява околните, а да бъде в разбирателство със самата себе си.
 
Оплаквания, процедура и състав на Съда
 
Позовавайки се в частност на чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот), на чл. 9 (свобода на мисълта, съвестта и религията) и на чл. 10 (свобода на изразяването на мнение), жалбоподателката се оплаква от невъзможността си да ходи забулена на обществени места. На последно място, позовавайки се на чл. 14 (забрана за дискриминация), се оплаква, че процесната забрана води до дискриминация, основана на пола, религията и етническия произход на жени като нея, носещи облекло, което изцяло прикрива лицето и тялото им.
 
Жалбата е подадена в Европейския съд за правата на човека на 11 април 2011 г. С решение от 28 май 2013 г. Камарата, на която е била разпределена жалбата, се е десезирала и делото е било преразпределено на Голямата камара. На 27 ноември 2013 г. Съдът за правата на човека в Страсбург е провел открито заседание по делото. Белгийското правителство, Центърът за правата на човека към Гентския университет, както и неправителствените организации „Амнести интернешънъл” (Amnesty international), „Член 19” (ARTICLE 19), „Либърти” (Liberty) и „Отворено общество правна инициатива” (Open Society Justice Initiative) са били поканени да представят писмени становища на основание разпоредбата на чл. 36, т. 2 от Конвенцията.
 
Решението е постановено от Голямата камара в състав от 17 съдии.
 
Решение на Европейския съд
 
Правителството оспорва качеството на пострадало лице на жалбоподателката, твърдейки, че по отношение на нея не е налагана каквато и да било индивидуална мярка по закона от 11 октомври 2010 г. Съдът отхвърля като неоснователно възражението, припомняйки, че всяко лице може да твърди, че определен закон нарушава правата му в случай, че за спазването му е необходимо да промени поведението си под заплаха от наказателно преследване или ако е от категорията лица, които са пряко засегнати от оспорвания акт. Следователно, и настоящата жалба сама по себе си не представлява actio popularis. Съдът отхвърля и възраженията на правителството, основани на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита и злоупотребата с право.
 
Съдът отхвърля като недопустими оплакванията на жалбоподателката за извършени нарушения по чл. 3 (за забрана на нечовешкото или унизително третиране) и по чл. 11 (свобода на събранието и сдружаването), разгледани самостоятелно и във връзка с чл. 14 (забрана за дискриминация).
 
Чл.8 и чл. 9 от Конвенцията
 
Съдът разглежда възведените от жалбоподателката оплаквания с оглед разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от Конвенцията, акцентирайки върху втория от двата визирани текста. Оплакването на жалбоподателката се основава на невъзможността да носи на обществени места облекло, съответно на изповядваната от нея религия, което обстоятелство поставя на преден план въпроса за свободата на изразяване на вероизповедание и лични убеждения, независимо че решенията относно външния вид на човек са свързани с личностното изразяване, а оттам и с личния живот.
 
Съдът констатира, че е налице „постоянна намеса” в упражняването на правата на жалбоподателката по чл. 8 и чл. 9, тъй като същата е поставена пред дилемата: или да се съобрази с въведената забрана и да се откаже да се облича по начин, съответен на изповядваната от нея религия, или да не се съобрази със забраната под заплаха от наказателно преследване. Съдът констатира, че забраната е въведена със закон от 11 октомври 2010 г.
 
Съдът приема, че с описаната намеса се преследват две от легитимните цели, предвидени в чл. 8 и чл. 9 от Конвенцията, а именно: „националната” или „обществената” сигурност и „защитата на правата и свободите на другите”.
 
По отношение „националната” или „обществената” сигурност Съдът смята, че преследваната от законодателя цел е била свързана именно с необходимостта от идентифициране на лицата с оглед осигуряване сигурността на гражданите и имуществото, както и с борбата срещу злоупотреби с фалшива самоличност. Независимо от това, Съдът намира, че постигането на тези цели в „едно демократично общество” не би следвало да става посредством такива забрани. Съдът намира, че подобна абсолютна забрана за носене на обществени места на облекло, покриващо лицето, предвид безспорното й отражение върху правата на жените, желаещи да ходят забулени по религиозни причини, не би могла да бъде съразмерна, освен в случаите, когато е налице заплаха за обществената сигурност. В случая обаче, правителството не установява, че въведената със закона от 11 октомври 2010 г. забрана се вписва в подобен контекст. Засегнатите от нея жени са принудени да се откажат изцяло от важен елемент от идентичността си, от начин на изразяване на вероизповеданието и убежденията си при положение, че твърдяната от правителството цел е можело да бъде постигната с въвеждането на задължение за разкриване на лицето и за идентифициране в случаите на съществуваща опасност за сигурността на гражданите и имуществото или когато с оглед конкретни обстоятелства е налице предположение за наличие на злоупотреби с фалшива самоличност.
 
По въпроса за „защитата на правата и свободите на другите” правителството се позовава на „спазването на минимален набор от ценности, присъщи на всяко отворено демократично общество”, цитирайки в частност: зачитането на равенството между половете, зачитането на човешкото достойнство и спазване на минималните изисквания, свързани със съвместното съжителство („живота в общност”). В решението си съдът не споделя аргументите на правителството, свързани с първите два принципа, но приема, че носенето на обществени места на воал, покриващ изцяло лицето, представлява жест на затваряне по отношение на околните, който би могъл да наруши принципа за „живот в общност”. Във връзка с това съдът отбелязва, че отчита аргумента на държавата-ответник, според който лицето играе важна роля в социалното взаимодействие. Съдът сочи, че е в състояние да разбере и тезата, според която хората не биха желали да станат свидетели на разгръщането на обществени места на практики и поведения, компрометиращи из основи възможността за открито общуване, която безспорно е едно от условията за „живот в общност”. Съдът може да приеме възражението на държавата-ответник, че лицата, носещи изцяло покриващ воал, се затварят към околните, нарушавайки по този начин правото им да живеят при спазване принципите на общуване, характерни за живота в общност. Независимо от това, Съдът смята, че разтегливостта на понятието „живот в общност” и съществуващият риск от неправилно тълкуване налагат внимателна оценка на необходимостта от въвеждането на процесната забрана. Извършвайки тази оценка, Съдът изследва в частност дали забраната е съразмерна на преследваната цел. Съдът приема, че въвеждането на обща забрана би могло да изглежда несъразмерно с оглед малкия брой на засегнатите лица. Съдът констатира, че тя има крайно отрицателно отражение върху положението на жените, които с оглед убежденията си са избрали да носят воал, покриващ изцяло лицето им, както и че подобна обща забрана се възприема като несъразмерна от множество национални и международни организации за защита правата на човека. Съдът споделя притеснението си от факта, че дебатът, предшестващ приемането на закона от 11 октомври 2011 г., е бил съпроводен с антиислямски изказвания. В тази връзка отбелязва, че всяка държава, предприемаща подобни законодателни инициативи, рискува да допринесе за консолидирането на присъщи за определени категории хора стереотипи и да окуражи проявите на нетолерантност, постигайки точно обратния ефект на преследваната цел за насърчаване на толерантността.
 
Съдът припомня, че всяко изказване, съдържащо ясни и недвусмислени послания срещу определена религиозна или етническа общност, е в разрез със заложените в Конвенцията ценности за толерантност, социален мир и липса на дискриминация и не биха могли да бъдат причислени към провъзгласеното от нея право на свобода на изразяване на мнение.
 
Дори и процесната забрана да засяга основно жени, изповядващи мюсюлманска вяра, следва да се отбележи, че тя не ограничава носенето на обществени места на облекло или части от облекло, които не покриват лицето, както и че основанието за налагането й не се корени в религиозния характер на облеклото, а единствено във факта, че то покрива изцяло лицето на носещия го. Следва да се отбележи също така, че наказанията – глоба с максимален размер от 150 евро и/или задължение за общественополезна дейност – са сред възможно най-леките, които законодателят е можел да предвиди. Освен това, предвид факта, че въпросът за приемане или съответно неприемане носенето на обществени места на воал, покриващ изцяло лицето, е свързан с определен обществен избор, държавата е имала широко право на преценка. В този случай Съдът следва много резервирано да подходи към задължението си за упражняване на контрол по целесъобразността на акта при положение, че предмет на същия е държавно решение, взето в условията на свободна преценка и при спазване на демократичните принципи на конкретното общество. Съдът намира, че липсата на единна позиция у държавите членки на Съвета на Европа по отношение носенето на обществени места на воал, покриващ изцяло лицето, потвърждава изцяло застъпеното от него становище за предоставената на държавата широка свобода за преценка. Следователно и оспорваната забрана може да бъде възприета като съразмерна на преследваната цел – защита на „живота в общност”. В заключение съдът намира, че в случая не са налице нарушения нито на чл. 8, нито на чл. 9 от Конвенцията.
 
Други разпоредби
 
Въведената със закона от 11 октомври 2010 г. забрана със сигурност предизвиква специфични отрицателни последици върху положението на жените, изповядващи мюсюлманска вяра, които по религиозни причини желаят да носят на обществени места воал, покриващ изцяло лицето им. Въпреки това, въвеждането й е обективно и разумно обосновано по изложените по-горе съображения. Следователно, не е налице нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 8 и чл. 9 от Конвенцията.
 
Съдът намира, че в жалбата не е поставен друг въпрос, който да бъде разгледан единствено с оглед разпоредбата на чл. 10 или с оглед разпоредбата на чл. 10 във връзка с чл. 14.
 
Особено мнение
 
Съдиите Нусбергер и Ядерблом са изразили общо особено мнение, което е приложено към решението.
 
Настоящото резюме на решение е изготвено от секретаря на отделението и няма обвързваща за съда сила. Решенията на съда, както свързана с тях допълнителна информация, могат да бъдат видени на www.echr.coe.int.
 
От dveri.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: