Трудното равновесие на нормалността или Русофилията като диагноза

Лесно е да си смахнат. Честъртън казваше, че лудостта не е хаос, а удобно подреждане на реалността в строга, последователна, но, уви, тъжно ограничена логика. Лудият удобно ще подреди света според набор от непротиворечиви понятия и няма да страда от колизии, а само от разминаване с действителната сложност на ставащото. Тук няма да говоря за налудничавото доверие към обещания за нереално високи лихвени проценти à la Лайфчойс и други позабравени пирамиди. Няма да говоря дори за уютното, късопаметно и невярно „при Живков си беше по-добре”, водещо до мисловни къси съединения от рода на вечно доверие към умиращата Партия. Ще говоря за външнополитическата форма на лудост.

В България абсурдът е на мода. Това става съвсем непринудено заради желанието на средностатистическия бай Х да подреди пейзажа в ума си. Доколкото мировъзренията на въпросния бай са отгледани в техникума „Попов”, в кръчмата и в завода, където „преди демокрацията” имаше евтини сандвичи и се крадеше много и лесно, тези мировъзрения започват с голямата предпоставка, че Русия е добра (подобни щуротии могат да се чуят от Великослава Дърдорева и подобните ѝ лъжливи динозаври). А добра Русия е, защото е голяма, близо е и е страшно да не си с нея. Ако беше голяма, но далечна, нямаше да ни пука за Русия. Като Китай, да речем. Ако беше малка, щяхме да се подиграваме с нея. Като с Македония, да кажем (съвсем друг е въпросът, че случайно наистина има за какво да се подиграваме на югозападните си братовчеди). Или нямаше да сме чували за нея, както не сме чували, например, за Белиз. Та – Русия е добра. Към страшното да не си с нея (защото Русия бие през пръстите) се добавят и някои все пак по-приятни аргументи: Русия е почти като нас, защото е славянска и православна. Така де, не е само страшното, има и хубаво. Горе-долу като при съпруг, когото трябва да се научиш да обичаш, защото раздава не само шамари, но и милувки, пък и малко прилича на татко ти.

От това, че Русия е добра, следват няколко извода. Първо – няма значение какво върши, тя винаги си остава добра. Може да ни качва цената на природните горива, но ние пак сме длъжни да я обичаме и да сме й благодарни за всичко. Може да нахлуе в Грузия и в Украйна, може да подбужда гражданска война в Донбас, може да подкрепя сръбското правителство в тормоза над косовските албанци (а сърбите също са славяни и православни, така че да вървят по дяволите нашите забравени Западни покрайнини, ние сме длъжни да мразим „рязаните шиптари”, защото те са „турци”). Русия може да поддържа незаконно „правителство” в молдовското Приднестровие и да го пази като бомба със закъснител в тила и на Молдова, и на изстрадала Украйна (абе, украинците не бяха ли също славяни? Няма значение, нещо напоследък не са с Русия). Тъй че – Русия е добра и няма значение къде колко души ще загинат заради нея или колко скъпо ни струва дружбата с нея. Ние сме длъжни да я обичаме. Който и да я ръководи. Няма значение дали е Цар Освободител, Сталин или Путин. Те са еднакви светци за нас и няма значение, че Йосиф Висарионович и Александър II не биха могли да се съвместят – Путин някак метафизично ги обединява. Кой там мърмори за човешки животи и за цена на горивата? Ей, я по тихо да не ви друснем един!

Второ, който не е с Русия, е лош. Няма значение дали наистина е престъпник, той просто не е с добрата Русия. Това е положението. Така например Израел е лош, защото е с още по-лошите Съединени щати, а за тях се знае, че не са с добрата Русия. Щом Израел е лош, от това следва, че противниците му са добри (и вероятно са с Русия). Сиреч например Асад е добър. Добре, ето, вече имаме нещо, на което да стъпим. Асад е сирийски президент, фактор на реда в Близкия изток, преграда пред разюздания фанатизъм на всякакви „рязани”. Понякога русофилската лудост може и случайно да стигне до недотам погрешен извод, само дето ще го направи с безумни ходове на мисълта – един вид, водата е полезна не защото без нея не може да съществува живот, а защото звучи почти като „водка”. Но освен че Асад е добър, автоматично се оказва, че добри са и организации като „Хамас”. Последните са против Израел, изстрелват разни неща против Тел Авив и значи вредят пряко на злите евреи, лошите американци и световния капитал. Това ги прави приятели на Русия, а следователно и наши приятели… стоп! Тук мисълта на русофилите забуксува много страшно, защото логиката им се сблъсква със сложната реалност. Буксуването е на много нива. „Хамас” и подобните им са фанатици. Също така са и „рязани”, тоест „турци” – две инак омразни за русофилите определения. Това че са „турци”, прави всички араби „цигани” и води до печални сцени като тези в село Розово (където сетне, иронично, ДПС спечели най-много гласове). Тук лудостта трябва да доведе или до криза, или до кататоничен ступор. За да не стане това, има едно лекарство. Нарича се диалектика. Диалектиката дели „голямата” от „малката правда”. Диалектиката йерархизира света и успокоява русофилите, че има лоши, но и по-лоши „рязани”. Лошите са наши, защото временно са против Щатите и Израел, а са със Русия. По-лошите „рязани” не са наши, те са врагове и са „цигани” и „турци” в по-голяма степен, защото са против Русия и идват да ни вземат момичетата, бурканите и работата. Такова обяснение позволява на лудия русофил едновременно да продължи да поддържа представата за героичния арабски фронт срещу злите евреи и другата представа – за мръсните арабски „мангали”, които трябва да бъдат изгонени от България. „Хамас” са добри, а бежанците са лоши. Лудостта си проличава в това, че покрай русофилството се оказва, щото предпочитаме разни съмнителни и фанатични субекти, изстрелващи ракети, а не например кротки зъболекари и сладкари. Пък и цялото „православно славянство” шизофренично започва да се самоидентифицира с ракети над Тел Авив.

Далеч по-нормално би било да предпочитаме зъболекарите и сладкарите, а не „Хамас”. Само че това изисква отказ от много клишета, в това число и от русофилия. Позитивният ефект би се разпрострял и в предпочитанията към по-евтини горива пред излишния лукс  на високите цени, гарнирани с абстрактно „славянство” и фалшива „православност” на Кремъл (Путин е толкова християнин, колкото аз съм будист).  Другояче казано, дружбата си е вечна, но газът е с пари. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook