Психология на сухата русалка

hushove

Посвещава ся г-ну Председателю

Когато Иванов и Петров от шевернайсето РПУ схванаха цялата убогост на проблематиката, ченетата им увиснаха.

– Ти предстаяш ли си – каза Иванов – че тия пичове работат за без пари?
– Не, не си предстаям – каза Петров. И двамата си мислеха, че в „Кьошетата” сме се събрали отбор балъци. Полезни идиоти. Но полезни за кого?

В същия момент Сорос се караше на младия си мениджър по проблемите на сороизацията на Източна Европа:

– Гручо, Вие сте идиот! Защо да им плащам на тия българи като те сами си действат за мене? Запомнете добре, Гручо, и повече не ми представяйте благотворителните си идеи като политическо инженерство: на идеалисти не се плаща!

А в същия момент леля ми в Гърция и любимите ми преподаватели по старогръцки отдавна се бяха убедили, че съм станал новият Кошлуков и ми пращаха презрителни SMS-и с текст: “Za 6epa dollari, kak ne te e sram, takova umno mom4e be6e”.

През това време ние с колегата Стамболов, колегата Табаков, колегата Николов и другите колеги се потяхме над кръв, кал и мастика из горещите софийски офиси и седемстайните си апартаменти, наследени от стари фашисти, словесно рушахме Картаген и се чудехме на кого да се продадем. Обадихме се на Протестна мрежа:

– Ало, Мрежата?

– Не, Ваньо е. Какво искате?

– Дайте ни акъл на кого да се продадем. Нали сте на власт вече, значи сте се продали поне вие?

По телефона се чуха неясни звуци, може би нещо се съвещаваха.

– Абе, таквоз, Кьошетата, какво да ви кажем… то и ние щяхме да ви се обаждаме за същото.

Настъпи конфузна пауза. Накрая затворихме учтиво. Желаем им успех, ама я ние първо да се продадем. Че не може без хонорари, как ще идем на Силистар без пари за мастика?

Колегата Николов се сети:

– Ама че сме и ние… ами хайде да проверим Института за дясна политика? Може оттам да изскочи някой лев. Ако не Бойко, то американците или немците все ще се смилят над нас.

Пратихме го на бегом до Института и седнахме да допием мастиката. Колегата Стамболов предложи да минем на рИкия, но беше прекалено горещо, а и като преместихме дивана, зад него намерихме само монета от десет стотинки. Пихме по една студена вода. Колегата Николов се върна запъхтян.

– Е?! – изревахме с надежда всички ние.

– Суша! – поклати глава колегата. В сейфа на Института имаше само това – и хвърли на масата малка поомачкана бележчица. Прочетохме я:

Скъпи Кьошета, парите за Института отидоха у Бойко.

Искрено ваши: американци и немци

Наведохме глави унило, но тогава пък аз грейнах:

– Ами да искаме от Реформаторите!

Колегата Биков ме изгледа иронично:

– Те нямат пари да се усмихнат, бе, нали са им блокирани в КТБ.

Пак наведохме глави унило. Но колегата Стамболов енергично удари по масата:

– Колеги! Пичове! Сурсум корда и нил десперандум! Вие какво си мислите – че като не сме се продали успешно, сме станали пролетарии? Нищо подобно! Ние сме челният отряд на старата аристокрация и ще си върнем собствеността и постовете! Ще живеем елегантно! Ще сме истински принцове, каквито бяха нашите фашистки дядовци! Но трябва да се пише! Да се пише, господа! Сядайте пак зад компютрите, наведете се над огнените си клавиатури. Картаген ще бъде разрушен!

И ние с нови сили вдъхновено седнахме да творим дясна критика на мътния разум. Докато на „Позитано” №20 (или 15) врагът трепереше ли, трепереше. Защото не само се боеше от Шести флот и MI5, но и завиждаше, понеже сделката с Уестингхаус бе сключена от името на Кьошетата и парите шумно се втичаха в нашите предизборни портфейли.

Снимка: Google

Търсене

Подкрепете ни

Facebook