Възниква ли европейски парламентаризъм?

eu_parliament

Владимир Шопов

Избирането на Жан-Клод Юнкер за председател на европейската комисия маркира за немалко коментатори и политици нова ера. За тях случилото се е триумф на демократизацията на европейската политика и началото на разрешаването на многогодишната криза на легитимността, която тегне над съюза. При тази интерпретация отминалите избори бяха наистина европейски, с общи кампании, предварително излъчени кандидати, същински коалиционни преговори по пет-годишната програма на комисията, а връзката между вота за победилата партия и избирането на Юнкер отдавна търсена връзка между избиратели и управляващи. С други думи, някои вече обявиха появата на европейски парламентаризъм.

Едно от най-често изтъкваните основания за раждането на европейския парламентаризъм е нетипичната важност на програмата на шефа на комисията Жан-Клод Юнкер. Ако при предходни комисии точните приоритети са били напълно периферна тема, която само брюкселските специалисти и политици са следили, то сега картината е по-различна. След политизацията на съюза какво точно прави комисията става доста по-централен въпрос. С други думи, ако повечето партии и политици са склонни да „внасят“ теми от Европа и с тях да водят вътрешно-политическа битка, то съдържанието на управленската програма на комисията, която се подкрепя от европартиите става доста по-важно. Ако „голямата проевропейска коалиция“ вече не е нещо, което интересува само и единствено Брюксел, цената на политическата подкрепа нараства и следователно самата програма става обект на интерес и класически договорки.

Това в значителна степен е вярно и съдържанието на програмата го илюстрира. В нейната сърцевина е обещанието, което всички европартии се надпреварваха да дават по време на кампанията – повече работни места и растеж. Първата част на ангажимента звучи по-ляво и представя евросредствата като аналог на националните публични финанси, докато втората е по-дясна и поема ангажименти за повече подкрепа за предприемачеството. Следващият значим ангажимент е за създаване на единен дигитален пазар, който да генерира нови 250 милиарда евро растеж, което отговаря на амбициите на ЕНП и либералите, които също ще бъдат част от голямата про-европейска коалиция. Идеите за реиндустриализация и по-стриктен банков надзор също заемат челно място в програмата, както се очакваше. На пръв поглед те да са по-близо до левицата, но през последните години и по-консервативната десница започна да ги подкрепя, макар в по-малка степен. В програмата на Юнкер могат да бъдат открити и други позиции, които имат пряко отношение към недоволството от последните години. Например, предвиждат се промени в начина на работа на „тройката“ и вкарването на повече отчетност и контрол върху това, което тя върши. Нещо, което цяла южна Европа желае и генерира толкова критики след началото на кризата.

Отвъд по-конкретните ангажименти има променена заявка и в подхода на Юнкер, която би следвало да се понрави на повечето европейци. Един от неговите слогани за нуждата Европа да се фокусира единствено върху съществените въпроси на практика се превръща във водеща нишка на комисията Юнкер. С други думи, свръхрегулациите и регламентирането на дейности, които принадлежат на националните държави минава на заден план, с което недоволството от прекомерната намеса на Брюксел би следвало да бъде притъпено. Тази „тоналност“ на цялостния подход на Юнкер отчита източниците на скептицизъм към съюза и би следвало да има положителен електорален ефект след пет години. В същото време, много европейци са недоволни и от това, че съюза не прави достатъчно, така че за опитния политик ще остане предизвикателството да намери баланса между двете. 

Независимо обаче от по-голямата чувствителност на Юнкер към недоволството и очакванията на избирателите тази програма трудно може да бъде видяна като сериозен индикатор за появата на реален европейски парламентаризъм. Тя до голяма степен просто обобщава желанията на двете големи партии в ЕП и успява да сложи едно до друго почти всички техни обещания, макар отсега да е ясно, че инструментите за тяхното реализиране са силно ограничени. Например, идните пет години ЕК ще работи с вече фиксиран бюджет, който не може да бъде увеличен и колкото и финансов инженеринг да се използва през европейската инвестиционна банка или проектните бонове сумата на разположение няма как да скочи много. Този проблем е известен още от годините, когато левицата настояваше за европейски пакт за растеж, който да балансира рестриктивните политики на десницата. И тогава ставаше дума, че смяната на табелката на еврофондовете и няколко милиарда допълнителни заеми няма как да бъдат представени убедително като нова политика.

Нещо повече, останалите аргументи за поява на европейски парламентаризъм са още по-неубедителни. Избраният Жан-Клод Юнкер не беше в ничия партийна листа и де факто избирателите не са подали своя вот за него, а за местните партньори на ЕНП. Кампанията не бе истински европейска, защото няколко дебата между кандидатите на основните европартии по различни ТВ канала далеч не са достатъчни. Самата правна основа на степента на обвързване на вота с номинацията за шеф на ЕК е доста спорна. Старото клише за липсата на европейски демос продължава да си е валидно, а в много от обществата на „стария континент“ се виждат тенденции точно обратни на европеизацията. Политиката в Европа се променя, но слуховете за появата на европейски парламентаризъм са силно преувеличени.

От reduta.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: