Arbeit macht frei

Arbeit-Macht-Frei

Трудът те прави свободен“ е казал в далечната 1873 германският филолог и писател Лоренц Дифенбах и после тази фраза е била използвана за какво ли не и как ли не е била оценявана. Аз пък смятам, че това, което ни прави свободни е не трудът, а собствеността. Разбира се, говорим само за свободата в този свят. Онази, истинската свобода, я имаме като дар и като задължение и нито можем да я придобиваме, нито можем да избягаме от нея. Но това е тема на друг разговор за друг свят и друг живот. Свободата в този свят произтича от собствеността, а трудът е само средство за придобиване на собственост, дори когато тази собственост е толкова дребна, че я наричаме просто „препитание“.

Този народ да разбере, че само работа ще донесе пенсии и заплати“ пък е казал г-н Борисов в заключителната си реч при откриването на предизборната кампания. С това принципно е съгласен и г-н Румен Гечев, който в едно платено предизборно клипче каза горе-долу следното: „Ние сме леви, ние сме социалисти, но признаваме, че трябва да се произвежда“ – тежко признание на правоверен социалист, изричащ такава еретична мисъл. Трябва да се произвежда! Другари, не може само да се лапа! Красив, мамещ и мечтателен е идеалът на социалната държава (welfare state), според който може да се увеличава броят на яйцата, докато броят на кокошките намалява.

Принципно с г-н Борисов ще се съглася и аз, но с уговорката, че не всяка работа ще „донесе пенсии и заплати“. Пенсии и заплати ще донесе само онази работа, която пряко или косвено създава стойност. Тоест, работата на племенничката на кмета, която е назначена в общината да се занимава с европейските проекти, но не е спечелила нито един такъв, не носи нито заплати, нито пенсии. Такава работа получава заплати, за да обещава пенсии.

Дори „този народ“, както го нарича г-н Борисов, да се труди денонощно и всеотдайно (а той не го прави), трудът му пак няма да донесе справедливи заплати и пенсии, защото в тази прогнила и корумпирана държава ще бъде многократно ограбен. Ограбен от други представители на същия „този народ“, които обаче са успели да заемат някое от многобройните приятни места около едва църцорещите, но пък сложно разклонени парични поточета на изстрадалата ни икономика. Пък и какво значи „справедливост“?…

Не, не се притеснявайте за „този народ“. Той не се труди денонощно и всеотдайно и ръцете му не са се счупили от работа. Телевизиите често правят анкети по селата и в тези анкети дядковци със сини такета размахват костеливи юмруци и викат: „Ако имаше работа, никой нямаше да бяга в града и в чужбина!“. Имам познат (гражданин, между другото), който произвежда по 700 тона великолепни домати годишно. Има земя, на която е готов да изпробва нови култури, да ги развива, да ги продава, да печели и да плаща заплати. Готов е да усвои и пари от европейските фондове и за година-две да изкара принадена стойност от тях. Той казва: „Земята не е проблем. Сградите и машините също не са проблем. Не са проблем даже и парите. Проблем са хората. Никой не иска да работи, въпреки че надниците се увеличават непрекъснато, без да се увеличават изкупните цени“. Това е в Тракия. В белоградчишко и видинско други познати искаха да развиват някакъв бизнес, свързан с дърводобив и дървообработване, ако не ме лъже паметта. Тогава местен предприемач ги попита откъде смятат да набират работници. „Как откъде! – учудиха се моите познати. – Ами от селата. Нали там е най-голямата безработица!“. Тогава местният предприемач с както там се нарича чувството обратно на патриотизъм каза: „Вие не познавате местните хора. Всеки има къща с двор и кокошки, баба, която ги гледа, жена да шета, текат някакви социални помощи, гладен няма да умре. Мъжете висят по цял ден в кръчмата. Ако отидеш да им предложиш работа, ще решат, че си отишъл нещо да ги прекараш. Да не са луди! Не, те не са будали. Няма да се оставят да ги измамят. Те затова и земите си рядко продават – защото са сигурни, че могат да вземат два пъти повече пари от другиго“. Тъй че ето – работа има, но няма кой да я върши.

Това е така, защото селото умира! – ще изкрещи някой от публиката. – Да се върнем към корените си, да се върнем на село!“. Дрън-дрън! Човекът напуска селото, както навремето е напуснал пещерата. Това е част от прогреса, с който така се гордее „проактивната“ либерална мисъл, докато оплаква времената, когато момци и моми са напявали любовни задявки под съпровод на издълбана пръчка и одрана коза (кавал и гайда). Фундамент на културата е градът, а не селото. Университетският град, промишленият град, търговският град, в който се пресичат пътища и отсядат хора от далечни земи. Когато човекът е напуснал селото, не е загубил нещо хубаво, а се е отървал от нещо лошо – от ограниченост, бедност и несигурност. Днешното село е част от града. Едва ли има село, отдалечено от близък град на повече от час път с автомобил. Днес производството на храна прилича повече на промишленост, отколкото на селско стопанство. Днес селото е по-скоро вилна зона, отколкото местообиталище. Така че нека „този народ“ (по дефиницията на г-н Борисов) не се оплаква, че му е откраднато селото, че са му откраднати корените, че са му откраднати нравствените ценности. Нравствените си ценности „този народ“ е загубил, не защото са му отнели селото с носиите и ръчениците, а защото са му отнели вярата.

Смеем се на „този народ“, че е подозрителен и с нищо не се захваща, за да не го минат и да не го измамят. Но той е напълно прав да е подозрителен, защото знае, че към всяка изкарана от него стотинка ще се протегнат хищните криви пръсти на „онзи народ“ (ако ми позволи г-н Борисов въвеждането на този нов термин). „Онзи народ“, в който членуват всички граждани с добър апетит от членовете на министерския съвет до последната шушумига зад гише, от която понякога зависят съдби. „Онзи народ“, който очаква да се храни от труда, който г-н Борисов очаква да полага системно „този народ“, за да има заплати и пенсии.

Има два начина „онзи народ“ да смуче парите на „този народ“: неофициален и официален, тоест чрез рушвети или чрез налози (данъци и такси). Рушветите са много видове, а още повече видове са налозите. Рушветите пълнят партийните каси. Налозите пълнят държавния бюджет. Държавата обявява обществени поръчки. Печелят ги партийни фирми и сключват договори с чиновници, които са партийни назначения в администрацията. Плащанията по тези договори стават от бюджета (пари, официално изсмукани от „този народ“) и от тях между 30 и 50% се връщат на чиновника под формата на рушвет (пари, неофициално изсмукани от „този народ“). Някъде в този вторичен и третичен кръговрат изпадат трохи и за заплатите и пенсиите, за които „този народ“ трябва да се труди упорито и отговорно. Е, „този народ“ не е светец и като го смучат, той пък няма да е упорит и отговорен.

Да, със сигурност „няма дъ съ упраим“, ако не работим. Но никак не е сигурно, че ако работим „ш’ съ упраим“. За да „съ упраим“, трябва не просто да работим, а в процеса на нашето работене да е защитено усещането за справедливост у всеки от нас. Тоест всеки да знае, че работи за себе си като за индивид и като за член на обществото, а не за някой друг индивид, който е решил, че обществото е негово. Всеки да знае, че като работи става собственик, а собствеността го прави свободен поне според стандартите на този свят. Нека държавата да взима част от плодовете на нашия труд, но да знаем, че като ги вземе, те ще се върнат при нас като публични услуги, и ще отидат за подпомагане на истински нуждаещи се наши съграждани. А не за блага, които ще ползва някой друг, и за незаслужени социални придобивки срещу незаслужена политическа подкрепа.

Но кой се грижи за справедливостта? Кой прави справедливостта възможна?

За съжаление, колкото и да се пенявим, да протестираме и да веем трикольора, всичко казано и за „чипа“, и за „материала“ е вярно. И то се отнася както за „този народ“, така и за „онзи народ“, защото всеки от нас днес е в „този народ“, а утре в „онзи народ“ и обратно. Ако „онзи народ“ прецаква „този народ“, то, дами и господа, елементарната логика ни отвежда до единственото заключение – ние прецакваме сами себе си. Кога ще свърши това? Неправилен въпрос. Правилният е „Възможно ли е изобщо някога да свърши?“. Може би пък сме орисани вечно да се самопрецакваме, самоизяждаме и самоунищожаваме. Може би най-накрая трябва да се появи по нашите земи някой по-пригоден и по-достоен генетичен материал (с по-продуктивен чип), да ни затрие и всичко да се свърши. И сигурно ще стане точно така, ако спешно не проумеем, че светът не започва тази сутрин и не свършва тази вечер и че историята не започва с нашето раждане и не свършва с нашата смърт. Докато не осъзнаем, че сме част от много по-големи процеси, в които участват и други хора, ще сме като шарана, който в един момент пасе тиня, в следващия рибарят го изважда на кукичката, но на него му е все едно, защото не може или не иска да разбере къде е, какво става и какво ще стане. И понеже нещата вече отиват към тост, нека завършим така: „Дай, Боже, винаги да знаем кои са местата на нещата и винаги да поставяме нещата на местата им!“. Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21) и си помислете дали все пак Картаген най-накрая не трябва да бъде разрушен.

 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: