Гражданско разлистване

listene

Колкото повече наближава времето да видим списъците с кандидати за следващия парламент, толкова повече се затвърждават подозренията, че партиите отново ще започнат да се надпреварват коя обича повече гражданите и коя ще им даде повече места в листите си. Започнаха да се чуват и гласове за изцяло граждански листи. Вероятно партиите си мислят, че така ще изглеждат по-симпатични. Според мен обаче цялата постановка е сбъркана.

Сбъркана е заради това, че почива върху едно всеобщо, но неправилно схващане, което е в основата на цялото ни политическо говорене или поне на онази огромна част от него, която се осъществява в медиите и социалните мрежи – схващането, че хората се делят на политици и неполитици. Първите са лоши, продажни, престъпни и безотговорни. Вторите са добри, кротки, интелигентни и много, много честни. Когато се случи неполитиците да пожелаят да бъдат политици, тогава ги наричаме „граждани“. Когато само мърморят, тогава ги наричаме „народ“.

Щом една политическа партия заяви, че ще отвори листите си за „граждани“, тя казва: „Лошите ще отстъпят място на добрите, за да видите, че не са чак толкова лоши“. Също така казва: „Признавам, че аз съм шайка от мошеници, престъпници и некадърници и не мога да излъча достатъчно достойни и компетентни хора, затова идвайте да помагате!“. Но всъщност какви хора членуват по партиите? Очевидно това са бивши неполитици, които в един момент са пожелали да станат политици. И нито политиците са толкова лоши, нито „гражданите“ са толкова добри. Управляващите са проекция на народа във властта. Защо тогава звучи толкова екзотично, толкова омайно и демократично да се отворят листите за „граждани“? Защото по този начин партиите казват на избирателите: „Така ще управлявате вие. Така наистина ще участвате във властта“. Тоест, партиите признават, че иначе избирателите не са представени във властта. Защо тогава изобщо се явяват на избори? Защо пишат програми и излъчват лидери? Щом една партия твърди, че не управлява от името на избирателите си и в техен интерес, което биха направили „гражданите“, ако дойдат, с какви очи изобщо се явява на избори! Ако не може да поеме политическата отговорност, ами ѝ трябват някакви там „граждани“ да я поемат вместо нея, що за партия е?

Добре, да речем, че партийните листи се отворят за граждани и даже се явят и изцяло граждански листи. Кой ще ни гарантира, че „гражданите“ в тези листи са онези непорочни ангели, които ще променят света и ще го направят по-хубав от песен? Напротив, по-вероятно е под формата на „граждани“ да изпъплят скандалните деребеи, на които сме се нагледали и които биха спонсорирали всяка партия, стига да получат избираемо място в листите ѝ за себе си или за аватарите си, па макар и от „гражданската“ квота. Знае се, че ако някой поиска властта, то това е вече достатъчно основание тя да не му се дава. Мога да си представя какви „граждани“ ще се втурнат към парламента…

Ако един мошеник влезе с гражданска квота в парламента, за него има само два варианта: или е влязъл със съгласието на съответната партия, поел е нужните ангажименти към нея и по този случай с нищо не се отличава от всеки друг неин депутат, или пък е независим мошеник, успял да се набута по някакъв свой си начин, и тогава никой не носи отговорност за него. Няма партиен лидер, който да му дърпа ухото, няма на кого да се оплачеш. Какво да го правим такъв един мошеник? „Избирателите да могат да го отзоват!“ – ще предложат някои проникновени мислители и познавачи на демократичния процес. Отзоваването на депутати е такава глупост, че чак не ми се говори за нея. Ще кажа само, че според един от застъпниците на идеята избирателите ще могат да отзоват депутат, само след като партията, в чиято парламентарна група се подвизава той, се съгласи. И спирам тук.

Да, трудно ми е да си представя, че депутатите, които ще се появят в следващия парламент в качеството си на „граждани“, до един ще бъдат поети и мечтатели, които хранят птици и късат от залъка си за сираци. Също така ми е трудно да си представя, че партиите ще допуснат да станат депутати „граждани“, с чиито кандидатури не са съгласни. Нека партиите да издигат „граждани“, това е чудесно. Но нека не ни казват, че тези „граждани“, веднъж станали депутати, няма да са техни депутати, а ще са наши. Техни ще бъдат, ще подкрепят партийната политика и ще се подчиняват на партийната дисциплина. Ако един депутат е част от парламентарната група на дадена партия, то е почти без значение дали е член на тази партия или е безпартиен „гражданин“. Единствено с тази разлика, че ако не е член на партията, по-лесно ще номадства и ще се продава на други партии. А това никак не е добро за и бездруго уронените ни парламентарни нрави.

Ние живеем в многопартийна демокрация и искаме да е така. Това означава, че едни граждани упражняват властта от името и в интерес на други граждани. Първите граждани членуват в партии и това не ги прави по-малко граждани от гражданите, които не членуват. В момента партиите са без авторитет и никой не им вярва. Затова самите те се мъчат да се скрият зад сияйната и неопетнена фирма „граждани“. Но това няма да ги спаси. По-добре да се замислят, да спрат да се държат просташки, да инженерстват и да правят крадливи картели помежду си. Да не си играят на евтин популизъм и да започнат да наричат нещата с истинските им имена. Иначе пропагандата им ще заприлича на онези реклами, които се мъчат да ни внушат, че ако си перем гащите с прах, в който има екстракт от памук, гащите ни ще станат по-меки.

 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: