Преференция ли?

preferencia

Памет

Всъщност има и по-важни неща от една или друга партия и коалиция. Отвъд все по-излишната „дясна критика”, отвъд изгубения четвърт век на „десни перспективи” (четвърт век от животите ни), отвъд институтите, политиките, НПО-тата, медиите и дребнотемията стои въпросът за паметта. Партиите са само средство за постигането на нормален обществен живот. И то не единственото възможно средство. Те не са цел. Кариерната реализация на една шепа „професионални политици”, тоест обикновено дилетанти в други области, няма никакво значение пред трайността на цялата нация. Паметта ни е истински проблемна. България има действащ закон от 2000-та година, според който комунистическият режим е обявен за престъпен. От този закон нищо не следва. От закона у нас по принцип нищо никога не произлиза и това е огромен проблем. В случая ще се задържа при въпроса за паметта. Идва 70-годишнина от преврата на 9 септември 1944. 70 години от началото на съветската окупация. Какво прави българското общество? Какво правят не само историците, но и журналистите, и политиците? Разглеждат предполагаемите „десни перспективи”? Както казах – с четвърт век закъснение? Може би осъждат режима? Може би са създали национален дискурс? Може би са стигнали до широк, общоприет консенсус, че не, „при бай Тошо” не е имало „и хубави неща”, и не, не става дума за „красив идеал”? Може би са допринесли за лустрацията на престъпниците от времето на този режим? Не. Те всички всъщност нищо не правят. Както някой беше казал – комунизмът бил идея? За нея били живели и умирали смели хора? И да я уважаваме заради това? Браво. Връх на релативизма в морално отношение. Ами че той и фашизмът е бил идея. За него също са живели и умирали разни италиански кралски пилоти с красиви бели шалчета. Дайте сега да се влюбим във фашизма ли? Нека ви разкажа още една просто прелестна история за 9 септември и националната памет. Тия дни двама приятели ми разказват, че наш смел историк искал да проведе в Ректората на СУ конференция за ужасните последици от преврата. Чудесно, но злият комунист, Ректорът (впрочем, наистина неприятна личност), му бил забранил и вместо това възложил на своите подопечни левичари и русофили да проведат контраконференция, възхваляваща „Великия Девети”. Като истински любител на подобни истории, готов да повярвам във всяко престъпление на червените лъжци, се втурвам да търся повече информация… и оставам не просто разочарован. Оставам безутешен от разкрилата се убогост на родната историографска и интелектуална картина. Нито има сериозна идея за конференция, нито – даже – има сериозна идея за контраконференция. Има скука. Има заспалост и блатясало спокойствие на Софийския университет в навечерието на може би най-трагичната и във всеки случай една от все пак значимите годишнини на най-новата ни история. СУ не предлага информация в Интернет. Няма дръзновени млади левичари с людмиложивкински плам в окото. Няма обаче и тежки антикомунисти с подготвени смразяващи статистики за жестокости и провали на режима. Има духовна склероза на уж най-добрия ни университет. А следователно и склероза на цялата нация. Ние просто не знаем какво се е случило и какво се случва сега. Не ни интересува. Някои помнят там нещо, май пускаха банани по Коледа и това е. Хубаво ще да е било. Имало е работа за всички… Как го беше казал Пенчо Славейков? А, да. Фасулковци. „Пуснаха чушки…”

Алтернатива

Не стига, че нямаме памет и не се подготвяме за подобаващо отбелязване, не се интересуваме от собствената си, все още жива (и трагична) история, ами нямаме и политически алтернативи. Девети септември наближава, непохвален и необруган в страната на жертвите си, които чакат избори. Избори ли казах? Великолепно, тъкмо повод да се раздвижи обществото, време за огнени речи и призиви към народната свяст… Уви. Нищо подобно. Цари тежка задуха, мъртвило, в което само Бареков квака като крастав жабок. От време на време над повърхността на блатото се разпуква по някой слабо зловонен русофилски мехур и толкоз. Какво от това, че били идели избори? БСП там нещо си ми(ш)кува и кой знае какви нови кражби замисля. ДПС се чуди дали изобщо му се влиза в каквато и да било евентуално управляваща коалиция, защото зимата ще е тежичка. И то доста тежичка, защото  Русия май се кани да ни позатегне газовото кранче (белким с това изкара на улицата тъпите и грозните, без извинение). ГЕРБ се излежава като разглезена одалиска, на която вече са й омръзнали постоянните, изнервени смени на настроенията на всичките й кандидат-любовници, а и също не знае дали иска бъдещото проблемно управление. По дяволите, толкова е мъртво всичко, че сякаш се намираме в безперспективна Франция от 1939 г. А Реформаторският блок? Какво прави Блокът, ще попита читателят, зажаднял за задъхана, партизанска дясна критика. И много ми се ще отново да можех да кажа нещо бодро, защото симпатизирам на самите идеи, формулирани от Реформаторите досега. Уви, чувствам се като Петър Волгин пред катарзис. Като Явор Дачков пред метаноя. Като Калина Андролова, опитваща се да превежда Сашо Симов на латински. Реформаторският блок ми предлага десетки възможности да стана човекомразец, привърженик на ДПС и зоофил. Съжалявам, че звуча като някое от по-киселите изказвания на г-н Минчев или д-р Михайлов. Но, както казаха неколцина мои приятели, Блокът сам си ампутира краката. Не ми се говори за позорните компромиси с листите. Не, няма да вляза в детайли, темата е противна. И не, не е вярно, че възможността за преференциално гласуване оправдава и поправя цялата морална и предизборна вреда, която г-н Кънев, г-жа Кунева и останалите партийно-блокови водачи сами си нанесоха. Вредата за самите политици нямаше да е никак важна (защото политиката, напук на проклетите български нагласи, не е кариера, а е служение). За жалост обаче, с края на моралните претенции на Реформаторския блок и с появата на репуците, мутричките, депесарите и останалите тъмни субекти си отива и причината за гласуване на множество почтени хора. Заради няколко не особено решаващи финансови инжекции и няколко хиляди не особено сигурни гласа от провинцията (явно не от Търново, защото Търново е все пак стара столица), Реформаторите изтърваха подкрепата на стабилния си и досега увеличаващ се електорат. О, да, все още може и да влязат в Парламента. Но защо? На какво ще бъдат алтернатива? На ГЕРБ? На БСП? Надали. Началото на компромиса е край на възможността да се надмогне досегашната система. Ако преференцията изобщо има някакво значение, защо изобщо трябваше да се стига до нелепите листи на Блока? Преференция ли? Хайде холан. Май наистина ще гласувам за ДПС, ей така, от кисела омраза към родната действителност. А патетичните обяснения на г-н Кънев за несъвършените, но разумни листи струват колкото и приказките на Борисов за някаква си там европейска ангажираност. Цялата работа се оказа Никифор при Ахелой, да не кажа – Аспарух при Шипка. Листите на Реформаторския блок са истински срам и повод за сравнение само с отвратителни партии като ДПС и БСП. Язък за цялата морализаторска поза досега. Все пак, знам ли. Да се надяваме, че така наречените „Обединени Реформатори” ще убедят партийните шефове да спрат с пагубните грешки за известно време. Защото въпреки всичко трябва да се гласува, а не е добра идея да рисуваме нецензурни неща по бюлетините в изборния ден.

Бъдеще

При липсата на памет и алтернатива, бъдещето изглежда тревожно. Направо казано, у нас сякаш няма исторически консенсус и политическа възможност. Това прави България не просто слаба. Прави я лесна плячка за Русия. Ако изобщо някой върши полезна работа в последните дни, това са Президентът Плевнелиев и министър Шаламанов. Те назовават нещата с истинските им имена, а това прекалено рядко се случва в страната ни. Русия наистина застрашава националната ни сигурност и то не само с възможността за „хибридна” война. Русия директно заплашва множество български семейства с ценовия си монопол върху газта. Компрометира и административния контрол на нашите власти върху местата, където концентрирани групи руски граждани купуват земя (в Североизточна България и изобщо по крайбрежието). Тази агресивна държава, която открито заплаши Украйна с ядрено оръжие, която лъже, че не воюва и която предизвиква тревога в прибалтийските републики, може да изиграе много лоша роля в непосредственото бъдеще на България. Миналата есен бях попитан от германския посланик, Н. Пр. Матиас Хьопфнер, дали смятам европейската ориентация на България за заплашена. Това беше по време на първата Окупация в Ректората на СУ. Да, тогава и сега смятам, че българската европейска ориентация е застрашена. Вредната реакция на министър-председателя проф. Близнашки, на Цветан Цветанов и на Първанов спрямо „Визия 2020” говори за огромна българска слабост. Уж най-сериозната дясна, проевропейска партия в България, шефът на служебния кабинет и обичайната пета колона изглеждат притеснително единни в мненията си. Да не говорим, че и г-жа Кунева от РБ също се изказа в смисъл, че не намира нужда да се сочи Русия с пръст. Аз пък намирам. България, страната, която не знае дали иска да е европейска или евразийска, е слабото място на ЕС и НАТО. Не днес и не утре, но не е невъзможно да дойде момент, в който враждебна, злонамерена и настъпателно настроена Русия ще се възползва от късата памет и политическата неграмотност на нацията, за да превърне страната ни в нагледен урок, че ето на, видите ли, някои народи пък вече не искат благата на цивилизацията. „Тя Русийка е най-богата…” Затова ми се иска хайде, не ГЕРБ, защото тези типове са непоправими, но поне Реформаторите да вземат най-сетне да се държат отговорно, та да има кой да казва по нещо вярно и смислено в следващия Парламент, който инак поне засега се очертава толкова гнусен, колкото и последния. Знам, че за печените партийци това звучи наивно, но понякога е нужна и известна държавническа отговорност. 

Търсене

Подкрепете ни

Facebook