Град Света София

Sveta_Sofia

Автор: Георги Тодоров*

 

1. Богоименният град

Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост. 1 Кор. 1:22-24

Днешната българска столица е наследила най-прекрасното име на света: Света София, т. е. Премъдростта Божия, т. е. Бог Слово, т. е. Иисус Христос. Няма друг град, който да е носил това най-великолепно име. И който да има всички духовни, исторически и културни основания да го носи.

Но. Ние, неговите собствени граждани, сме отнели светостта от това име. Ние, обитателите на този Богоименен град, сме сложили светилото под крината. Без никой да ни насилва, без чуждо вмешателство и без световен заговор, свободно, независимо, съединени в силата си сме се отказали и продължаваме да се отказваме от божественото име на град Света София. Отказваме се от неговата святост. Отказваме се от неговия смисъл. Отказваме се от благодатната му благословия. Никога няма да узнаем неизчислимите пропуснати ползи от това, че сме принизили святото име на нашия град, а оттам – и себе си.

Но защо се отказахме от светостта на името? Каква ни беше ползата от този отказ? Каква ни е ползата сега – когато постоянстваме с отказа? И как стана това? Кой наш враг го предложи? Кой от нас се съгласи? Кой отказа да се съгласи? Кой носи отговорността за похитената святост?

Имало ли е някога поне един софиянин, който да би подкрепил кощунствената мисъл, че е по-добре градът да се нарича не Света София, а само София? Че е по-добре градът да не носи името на Христос-Премъдрост, а да бъде свидетелство за обратното?

А може би всичко е станало съвсем неусетно, съвсем незабележимо – така че никой никога да не е забелязал промяната, десакрализацията, светотатството? Оправдава ли ни сега тази вековна незабелязяност?

Но ето! – сега нали забелязваме. Какво правим? Упорстваме ли в десакрализацията? Ако нашите предци са били оправдани от незабелязването, ние вече нямаме това оправдание.

Кой е враг на това име?

Щом е враг на името Христово, той е враг на Христа. А всеки знае кой е истинският враг на Христа.

Днес осъзнаваме, че градът на Божията Премъдрост не осъзнава името си. Осъзнаваме все повече, че това божествено име ни е дар от Бога и че то е част от най-скъпоценното ни наследство. Знаем, че векове наред пропилявахме това наследство, че се провалихме и че не можем да върнем пропиляното и да отменим провалите. Можем само да се покаем. И да принесем плодове на покаянието.

Христос, Който е Премъдростта Божия, не може да не милее за Своя едноименен град, да не скърби за неговото днешно умопомрачение и отстъпничество. Но може би Той премъдро е промислил за нас едно възможно покайно и тържествено завръщане…5

 

2. Какво означава

„Света София – Премъдрост Божия“?

Еднозначният отговор е: Света София Премъдростта Божия – това е Христос. Българската столица носи името на Христа.

По темата за Света София Премъдрост Божия има огромна книжнина, сред която блести големият труд на архиепископ Серафим (Соболев) „Новое учение о Софии Премудрости Божией“, написан и издаден в българската столица през 1935 г.

Но щом толкова много е писано, значи въпросът е сложен, а някои негови тълкуватели (например софиолозите) са го преусложнили и преиначили. В България обаче нямаме преусложняване. Налице е незнание и преопростяване.

Всъщност светоотеческият отговор на въпроса е съвсем ясен. Господ Иисус Христос е Богочовек. Като човек Той Се е родил преди две хилядолетия. Като Бог Той е вечносъществуващ. Той е Второто Лице на Светата Троица; в качеството Му на такъв Го наричаме Бог Син, но също така Бог Слово, или Слово на Отца, или Премъдрост на Отца, или Премъдрост Божия.

Света София (Светата Премъдрост) е синоним на Бог Слово (Логосът).

Възниква въпросът: защо изобщо е било нужно да се въвежда понятието „Света Премъдрост“? Не е ли по-добре да се каже Бог Слово или направо Иисус Христос – и да се избегнат всякакви недоразумения?

Всъщност в древната Църква по този въпрос не е имало недоразумение. Тъкмо обратното: чрез понятието Божия Премъдрост са искали да преодолеят недоразуменията.

През ІV век, когато главният догматичен проблем на Църквата е било разделянето между православни и ариани, и едните и другите са приемали Христос за Премъдрост Божия. Вероятно именно с цел да изглади недоразуменията между православни и ариани император Констанций ІІ е дал на построения от него нов катедрален храм в Константинопол името „Света София“ (=Премъдрост Божия). Първоначалният храм „Света София“ в Цариград е бил осветен през 360 г. и заедно с по-ранния велик храм, посветен на „Света Ирини“ (=Божият Мир), е бил катедралата на ромейската столица. И двата храма са били посветени на Христос, но императорите, които са ги строили – съответно св. Константин Велики и неговият син Констанций ІІ – са търсили символиката на Мира и на Премъдростта, за да направят новата християнска вяра привлекателна не само за повярвалите в Христа, но и за всички. Константинопол е бил средище на високото учено богословие, така че всеки, който не е разбирал какво означава Светата Премъдрост, винаги е имало кого да попита и да получи верен отговор. Може би дори тъкмо тези въпроси и отговори са били целта на символичните имена: да се подбуди разговор с незнаещите, за да се проповядва по-нашироко (за външните) и по-надълбоко (за вътрешните) Християнството. Така символността (съдържаща известна неяснота) е била приобщаваща.

Съвсем различно е било положението повече от хиляда години по-късно в България през османския период. От една страна името Αγια Σοφία (Света София) е неразбираемо за народа, който не знае гръцки. От друга страна българите не са разполагали със свои сънародни учени богослови, към които да отправят въпросите си. Така постепенно името на града все повече губи своя смисъл за българите и остава да действа само като топоним.

Няма български източник след ХV век и до Освобождението, в който да се осмисля името на град (Св.) София. (Всички подчертавания в книгата са мои – бел. авт.)

Особено показателен е случаят с такъв образован, вдъхновен и витиеват църковен писател като Матей Граматик, който в пространното Житие на св. Николай Нови, писано скоро след смъртта на мъченика в 1555 г., всячески се стреми да превъзхвали от всяка гледна точка и особено откъм святост „преславния и достохвален град София“. Но изобщо не се досеща за светостта на самото това име. Не се досеща за Божията Премъдрост, а се заема да тълкува хвалебствено тъкмо другото (несвятото) име на града – Средец: „той добре е наречен „Средец“ от премъдрите, тъй като не се намира ни на Изток, ни на Запад, а някак по средата“. Тъжно-нелепо е, че тъкмо влюбеният в своя град православен църковник Матей Граматик в опит да похвали името на града се позовава на „премъдрите“, които го нарекли Средец – а недовижда Самата Премъдрост Божия в името Св. София. Показателно е, че в заглавието на Житието авторът говори за „славния град сардикийски, наречен Средец“, а себе си определя като „граматик и ламбадарий на същата света и велика сардикийска църква“. Изводът е ясен: 7

Към средата на ХVІ век името на града (Св.) София не се е разбирало, осмисляло и оценявало по достойнство дори в най-образованите български църковни среди тук.

Неосмислянето и неоценяването продължават и през следващите векове – та и до днес. Значението на името на града като Премъдрост Божия (т. е. Бог Слово, т. е. Христос) не се среща в нито едно произведение на българската художествена словесност след Освобождението.

Учените и църковниците като правило също подминават тази тема. Иречек в своите „Пътувания по България“ (1888, 55 сл.) говори за всичко друго, но не и за смисъла на името на новата българска столица.

През 1900 г., когато за християнско богослужение е приспособено южното крило на порутената древна базилика „Св. София“, смисълът на името на храма (и съответно култът) поради незнание е прехвърлен от Божията Премъдрост – върху мъченицата св. София, майката на светите Вяра, Надежса и Любов. Никой не възразява срещу тази подмяна – включително и Софийският митрополит Партений. Той заема светософийската катедра от 1892 г. до смъртта си в 1918 г. и до 1900 г. е имал осем митрополитски години за да разучи и осмисли името на града и на храма.

Богдан Филов в голямата си монография за базиликата „Св. София“ никъде не поставя въпроса за смисъла на името на храма. Цитира мимоходом текст от историка Иоан Леунклавий (ХVІ в.), в който името Св. София се тълкува като „божествената мъдрост“, но без коментар (1913, 119).

С руската емиграция след революцията в българската столица идват редица високообразовани богослови и византолози (Никодим Кондаков, Николай Глубоковский, Андрей Грабар, архиепископ Серафим и пр.), които прекрасно знаят какво означава Св. София Премъдрост Божия. Но по ред причини тази тема така и не влиза чрез тях в общественото полезрение на българството – от една страна няма непосредствен повод за нейното повдигане; от друга страна на прокудените руски емигранти не им е до това, а от трета – софийната тема сред руските богослови тогава е под знака на споровете за софиологията. Трудът на архиепископ Серафим (Соболев), издаден в София през 1935 г. напълно изяснява богословския смисъл на името – но няма практически никакво въздействие върху българската мисъл. 8 Плакат приканващ столичани да участват в храмовия празник на храм „Св. София“ – св. Благовещение – на 7 април 1935 г. Инициативата несъмнено е на светософийския митрополит Стефан. 9

В края на 20-те години на ХХ век, когато се предприема възстановяването и обновлението на цялата сграда на древната базилика, най-сетне започва да си пробива път в български среди вярното тълкувание на името на храма „Св. София – Премъдрост Божия“. Най-вероятно това осмисляне е дело на митрополит Стефан.

Във връзка с това обновление е създадена и единствената творба в българската култура, посветена на темата Христос-Премъдрост, храмовата икона, рисувана от художника Господин Желязков, най-вероятно по внушение от митрополит Стефан към 1933 г.

 

3. Откъде идва името на града?

Името на столицата ни идва от тукашната базилика „Света София“.

А името на базиликата идва от главния храм на Константинопол, посветен на Христос-Премъдрост.

Тези две прости и ясни твърдения са толкова самоочевидни, че сякаш е излишно да бъдат изказвани. Но не е така. Недоразуменията по тези въпроси започват отпреди няколко века и продължават – в различни форми – и до ден днешен.

Още от османското Средновековие и чак до ХХ век включително, в град (Св.) София битуват редица безпочвени легенди относно произхода на това име. Причината за тези легенди е ясна: поради невежество името в женски граматичен род София-Премъдрост се тълкува като име на жена; а щом жена именува такъв град, тя ще да е била или „царица“ или „царска дъщеря“ – на някой емблематичен цар – примерно Константин или Юстиниан – и така приказката е съчинена.

Такива легенди, записани в преразказ от пътешествениците Антон Вранчич (1553 г.), Саломон Швайгер (1577 г.), Джовани Беналия (1682 г.),

Корнелий фон ден Дриш (1719 г.), Феликс Каниц (1871 г.) и др. – помества и коментира Филов в своята монография (1913, 114-120).

Тези легенди са още едно свидетелство, че поне от средата на ХVІ век в града цари невежество относно истинския смисъл на името на града и храма. Това незнание продължава до Освобождението (1878 г.) и дори след това. 10 Но не по-малко вредни от лъжливите легенди са заблудите произхождащи от големи научни авторитети. Такъв е случаят с една скромна във всяко отношение дописка от един иначе авторитетен учен, която повече от век замъглява въпроса за името на столичния град.

 

4. Дописката на Марин Дринов от 1894 г.

През 1894 г. в пловдивско илюстровано списание Марин Дринов публикува дописка със заглавие „По що и откога сегашната българска столица е наречена София“ (1894, 27) и оттогава насам на нея стъпват почти всички, които са писали за името на столицата. Главните причини за това всеобщо позоваване на такъв невзрачен текст са две – високият авторитет на автора и обстоятелството, че дописката е единственият самостоятелен научен текст посветен специфично на софийното име на българската столица.

Дринов е учен с голям авторитет, но тази му дописка е посредствена. Авторът не е свършил никаква приносна работа по поставените в заглавието въпроси. Не е изработил действителна научна статия, а небрежно написано кратко съобщение, чийто текст е половин страница от списанието – като реплика по повод на статия от италианския любител-историк Д. Е. Такела (1894, 11-12) по същата тема в предишния брой.

Дринов нищо не казва за причината за преименуването. Дори не казва изрично, че не знаем причината. Той заобикаля въпроса „защо“ и отговаря на лъже-въпроса „по що“. Такъв въпрос в науката няма, доколкото всички учени без изключение, включително и Д. Е. Такела, са единодушни, че градът е именуван по храма.

Дописката на Дринов условно се дели на две. Първата половина се състои в публикуването на част от писмо на Джовани Киаромани от 1659 г. с единствено изречение по въпросната тема: „Градът от старо време е наречен така по църквата, която е вън от пазара и се нарича Света София.“ Дринов обаче не казва най-важжното за това изречение: че то е дума по дума преписано от пътеписа на Бенедето 11 Рамберти, издаден във Венеция цели 120 години по-рано през 1539 г.

Така цялата първа половина от дописката е без никакъв принос по зададените в заглавието въпроси. Същото важи и за втората половина. Там Дринов изрежда в няколко реда трите най-стари споменавания (от ХІV в.) на името на града като (Св.) София. Но тези три документа вече са били открити и публикувани, а Иречек вече ги е цитирал във връзка с името на града (1888, 66-69). Вероятно затова Дринов не се впуска в тяхното подробно изследване – и греши. Без да разсъди, той се повежда по Иречек, приема, че „Света София“ е било името на „старата Средецка митрополия“ и заключава:

Тия известия остават място токо за такова питане: дали името София направо е пренесено от църквата на града, или това е станало посредством, сиреч чрез митрополията.

Така зададеният от Дринов въпрос изглежда смислен, но не е. Първо авторът погрешно тълкува понятието „митрополия“ (за това – по-долу). И второ, дори да приемем неговото тълкувание на това понятие, никъде по света няма църковна „митрополия“, която да е била наречена по името на храм. Посоката на именуване е точно обратната. Църковните области (епископии, епархии, митрополии, архиепископии) винаги са териториални и като правило са били именувани по своя главен град (μητρόπολις, града-майка). Питането на Дринов е несъстоятелно. Името няма как да е било пренесено посредством митрополията.

Нещо повече. Решително нямаме никакви доказателства храмът „Св. София“ да е бил „митрополия“ (каквото и да означава това според Иречек-Дринов). Цялата хипотеза се крепи единствено на едно погрешно тълкувание от страна на Иречек (възприето и от Дринов) на понятието „митрополия“.

Мнимото „питане“ относно „митрополията“ – изказано от класик, макар и в негов неавторитетен текст – замъглява мисленето по този въпрос на поколения изследователи вече близо 120 години. Поради което науката е останала в задънената улица, указана от класика. Поради което въпросният текст все още има статут на класически…12

 

5. Защо и как се преименуват градовете

Преди да се опитаме да отговорим на тези въпроси, нека уточним, че говорим за случаите на коренна промяна на името (както е при Средец – Св. София), а не за постепенното преиначаване (например Белград – Берат; Александрия – Искендерун; Смирна – Измир и пр.). И нека изрично да подчертаем иначе безспорното обстоятелство, че имената на градове са изключително консервативни. Коренни преименувания на живи градовете са рядкост и винаги се дължат на важни причини, които да преодолеят консервативната инерция на завареното име. В нашия случай и двете стари имена Сердика и Средец са имали утвърдена писмена и административна (канцеларска) традиция, поддържана както от древната епископия, така и от светската власт.

Преименуването на един жив град става обикновено в два случая – или волунтаристично по идеологически (политически) съображения с изрично решение на властта, или спонтанно с идването на другоезично население. Понякога двата фактора съдействат.

Идеологическите преименувания са свързани с прославяне на лични имена и/или утвърждаване на четлива нова идеология (понякога против заварената идеология). Например: Берое – Улпия Траяна; Ускудама – Адрианопол; Иерусалим – Елиа Капитолина; Византион – Неа Рома, Константинопол; Аполония – Созопол; Санкт Петербург – Ленинград; Подгорица – Титоград; Фердинанд – Михайловград и пр. В такива случаи посланието на преименуването е явно, ясно и целенасочено.

Преименуването Средец – Св. София не носи белезите на идеологически обусловено поради следните обстоятелства:

1. Имената „Средец“ и „Св. София“ не носят ясна политическа идеология – така че преименуването да има четливо послание. Съвсем измъчено би било да го тълкуваме като противобългарско (по мнима аналогия с Преслав – Иоанополис през Х век; там е много различно).

2. Ако търсим антибългарска идеология в преименуването, то ще да е станало през ромейското владичество – ХІ-ХІІ век. Но няма нито един ромейски текст от ХІ до ХІV век включително, който да споменава софийното име на града. И ако целта е била антибългарска, то едва ли българска царска грамота през ХІV век би използвала „антибългарското“ име на града Св. София така безгрижно. 13

3. Още по-малко вероятно е преименуването да е дело на българските царе през ХІІІ-ХІV век. Нито има сянка от подобно нещо, нито българските владетели имат такава практика. В Евтимиевото житие на св. Иоан Рилски последователно се използва името Средец и нито веднъж името на града (Св.) София.

4. Във Витошката грамота на Иоан Шишман мирно съжителстват и прилагателното „средечески“, и името на града в пълната и в кратката му форма, което говори не само за безпроблемност, но и за недоразбиране значимостта (светостта) на името.

Нека проверим другата възможност: преименуването да е станало във вразка с другоезичен етнос. Такова преименуване протича спонтанно и постепенно. По този начин на времето Сердика е станала Средец със славянизацията си. Изглежда, че постепенно е станало и преименуването на Средец в (Св.) София.

В нашия случай обаче езиково-етническата следа не води никъде, защото от завладяването на Средец от хан Крум в началото на ІХ век и славянизацията, която налага името Средец – до идването на турците в края на ХІV в. тук няма заселване на нов преобладаващ етнос, който да преодолее завареното име на града. И то тъкмо като наложи с църковно-възвишеното име Св. София.

Тази отсъстваща етническа причина е накарала някой си доктор Грюнвалд, в търсене на езиково-етническо основание, да обнародва през 1894 г. в софийския вестник La Bulgarie своята догадка за преименуването на новата българска столица „в чест на един печенежки монарх, могащ един крал под името Suchasan прякорен Sofi, който в 1456 г.бил дошъл да воюва с Турците“ (Такела 1894, 11). Както отсича М. Дринов, това предположение е „проста работа“ (1894, 27). Но смайващата несъстоятелност на догадката на д-р Грюнвал е знаменателна. Тя онагледява изстъплението, до което стига мисълта, когато отговорът на поставения от нея въпрос отчайващо се изплъзва.

И тъй, вече над 130 години изследвания на безброй наши и чужди учени не са могли да скалъпят дори едно що-годе правдоподобно предположение, да не говорим за дори сянка от доказателство, относно причината и начина на преименуване на Средец с най-великото име на град в света. 14

 

6. Чудото: защо и как градът е получил името (Св.) София

Не знаем. Нито защо, нито как. Нека подчертаем: двойният въпрос – защо и как градът е получил това име – досега не е бил тема на самостоятелно изследване. А такова липсва не защото изследователите не са били задълбочени, а защотно търсенето на истински доказателства е завършило без успех. Учените не обичат да обясняват задълбочено как са работили безуспешно.

Няма случай в историята на науката някой да е завършил и публикувал свое дългогодишно и изчерпателно изследване със заключението: не знам.

Затова учените или съвсем избягват изрично да повдигат тези въпроси, или представят разказвателни уж-предположения наместо доказателства. Например:

Тя [базиликата] е била знакът на самия град и навярно не един изморен пътник е възкликвал радостно „Ето я София!“ Така наименованието на базиликата се пренесло и върху града в подножието ѝ. (Станчева 1999, 42)

Изтъчнатите досега умозрителни предполагаеми фактори, които да обяснят преименуването на града, се свеждат до два: 1. че храмът е бил градската архитектурна доминанта и 2. че е бил съборна църква (катедрала).

Второто твърдение обаче, макар и понастоящем общоприето, всъщност не отговаря на историческите данни. За това ще стане дума по-долу.

Така остава само едно умозрително предположение за преименуването: че храмът „Св. София“ е бил архитектурна доминанта за града.

Още Иречек (1888, 65-66) се опитва мимоходом да даде отговор на въпросите защо и как – именно в това направление:

От 1329 г. имаме първото гарантирано известие за голямата сграда, църквата „Св. София“, която била толкова бележита в града, че полека-лека причинила и промяната на неговото име. 15

Като причина за преименуването авторът посочва бележитостта на храма, а на въпроса как – отговаря: полека-лека. И досега цялата научна мисъл по въпроса се свежда до подчертаното по-горе половин изречение.

През Средновековието църквата „Св. София“ не е била в града, а извън него. Архитектурните доминанти (може би с изключение на Китайската стена) са винаги вертикални, а тъкмо вертикалността липсва в силуета на „Св. София“. Въпреки това, можем да приемем, че все ще да е била някаква доминанта и ориентир за идващите отдалече. Иречек пише, че храм „Св. София“ е „най-голямата средновековна сграда в цяла България“ (1888, 66). Сградата нито е средновековна, нито е най-голямата, но е вярно, че е била голяма и е съществувала през средновековието. Трябва обаче да си припромним казаното от Филов (1913, 143):

За първия период от историята на Св. София, до обръщането на църквата в джамия, който период можем да наречем християнски, нямаме никакви други източници, освен археологически материал.

И до днес нямаме никакви исторически данни за базиликата чак до ХV век (много след преименуването на града), следователно нямаме никакви данни от когото и да било, които да подкрепят умозрителното предположение за „бележитостта“. Доколкото ни е известно, близо хилядя години – и поне век след преименуването на града – никой не е забелязал тази бележитост.

Несъмнено много документи са изчезнали, а безброй „забелязвания“ на храма са останали недокументирани, но наличните исторически свидетелства са в обратната посока: от името на града интересът на посетителите ги води към темата на храма. В тях софийното име на града се появява в извор от 1329 г. – цели два века преди първото споменаване на храма в пътеписа на Бенедето Рамберти, издаден в 1539 г. Самият храм и след това се споменава не като бележит сам по себе си, а най-вече във връзка с името на града. В това отношение особено показателен е пътеписът на Вранчич (1553 г.), където се казва: „има стара църква от гръцки стил, вече не се употребява, но нямах време да я видя; обаче жителите ми разправиха…“, след което следва 16 една от местните измислици за името (Филов 1913, 114).

Ние, следвайки Иречек, си мислим, че храмът бил бележит, а то какво излиза – цялата му бележитост се състои в това, че е дал името на града.

И още. Привидно разумното предположение за храма-дминанта не се потвърждава от нито един подобен пример – храм-доминанта да преименува град.

Доводът за доминантата не важи никъде по света. Безчет са катедралите които доминират върху съответните градове несравнимо повече (много по-високи, на много по-високи места, много по-големи, много по-знаменити, много по-бележити), отколкото в случая със Средец – например в Шартр, Солсбъри, Страсбург, Владимир, Прага, Флоренция, Чефалу и пр. Но никъде доминираща катедрала не преименува град.

Друг възможен умозрителен довод, досега неизтъкван, е езиковата доминанта: името на храма „Света София“ е емблематично име-мит. То е име-символ особено от времето на Юстиниан (VІ в.), когато цариградската Велика Църква става най-бележитият храм в християнството. Езиковата доминантност на името „София“ личи при имената на мъчениците Пистис (Вяра), Елпис (Надежда) и Агапи (Любов) и тяхната майка София. На всички езици имената на дъщерите се превеждат от гръцки, а името на майката винаги остава София.

Но и тук установяваме, че никъде въпросното емблематично име не е довело до преименуване на град. Дори когато е носено от катедрала-свръхдоминанта, както е в Константинопол, Киев, Новгород и пр.

Следователно, след като приемем, че има обстоятелства (архитектурна доминанта, езикова доминанта), които благоприятстват въвеждането и утвърждаването на новото име, трябва да признаем, че те не обуславят явлението. Липсва първопричината за преименуването.

Тази констатация не е просто обявяване на нашия неуспех от 130 години насам да обясним явлението с исторически или езикови закономерности. А по-скоро е основание (до доказване на противното) да направим важното заключение:

Преименуването на Средец в (Св.) София е единствено по рода си, безпримерно и необяснено историческо, културно и словесно явление, граничещ с чудо. 17

 

7. Град София или град Св. София?

Днешната българска столица носи от векове името „София“, което идва от храма „Св. София“. Но. Храмът се казва „Св. София“. Двусъставното име на храма е неделимо по произход и по смисъл. Тук не става дума за някаква жена, която приживе се е казвала София, а впоследствие е била обявена за светица. Нито за отвлеченото понятие „мъдрост“ (σοφία), а за Божията Мъдрост, т. е. Светата Премъдрост. И щом градът носи името на храма, а името на храма е „Св. София“, следва и градът да се казва Св. София.

Съвсем обичайно е това двусъставно име на града да бъде съкращавано в ежедневната реч – и от него да остане само София. Но съкратената форма подразбира пълната. Така например съкратената форма Рио подразбира Рио де Жанейро; Вегас – Лас Вегас; Търново – Велико Търново и пр.

Всички езици имат склонност да опростяват и съкращават. Това важи с пълна сила и по отношение на имената. В случая очевидно е, че храмът-кръстник има двусъставно име, а градът-кръщелник сега носи съкратеното едносъставно название. Двусъставните имена на градове много често имат едновременно своята пълна и кратка (едносъставна) форма. Не само в ежедневния разговор, но и в литературата, включително и в официални текстове срещаме кратките форми: Санкт Петербург – Петербург; Шарм ел шейх – Шарм; Франкфурт-на-Майн – Франкфурт; Филипополис – Филибе и др.

Често от двусъставни имена отпада прилагателното „свети/света“. Обичайното название на монастир „Св. Никола“ в Овчаро-кабларската клисура в Сърбия е „Николье“ – със съкращаване на „свети“. По подобен начин несъмнено е съкратено и името на село Варвара (с едноименна църква „Св. Варвара“).

Тези примери онагледяват напълно естествения и повсеместен процес на опростяване на сложните имена в по-прости – от двусъставнни в едносъставни. Несъмнено преходът между името на храма „Св. София“ и името на града (Св.) София се е подчинило на същата 18 логика – т. е. преминаването на едно и също име от пълноценната му двусъставна форма към съкратената едносъставна.

Има три възможности за осъществяване на това преминаване:

1. Първо храмът да е започнал да се нарича разговорно „София“, след което опростеното име да се е прехвърлило върху града.

2. Опростяването да е станало при самото преминаване на името от храма към града.

3. Градът да е възприел първоначално името Св. София, после за известно време успоредно да се е използвала и кратката форма София, след което кратката е останала единствена.

Първите две възможности са малко вероятни. Най-правдоподобна е третата. Но има ли исторически свидетелства, че градът е носил името Света София?

8. Свидетелства за пълноценната двусъставна форма на името на град Св. София

а.) Светософийското евангелие от 1329 г.

В приписка към едно евангелие на пергамент, българска редакция, от 1329 г. се казва, че то е писано:

Въ светеи Софи метрополи Средечьскои при митрополите Иωане и при цари Михаиле Асени в лето sωлз [6837 = 1329] ендикта .вi.

За съжаление този най-стар паметник, в който се споменава името на нашия град в пълната му форма Света София, на времето не е бил оценен подобаващо от нашата наука и надлежно проучен, заснет и публикуван. Той е бил унищожен по време на Втората световна война при бомбардирането на Националната библиотека в Белград, където се е съхранявал. 19

Иречек (1888, 65-66) пише във връзка с този ръкопис:

От 1329 г. имаме първото гарантирано известие за голямата сграда, църквата св. София, която била толкова бележита в града, че полека-лека причинила и промяната на неговото име. В един ръкопис, писан тук през времето на цар Михаил и митрополит Иоан, „Св. София“ се споменава като съборна Средецка църква.

Всъщност в приписката не се споменава нито „сграда“, нито „съборна“, нито „църква“. Иречек необосновано дава само едно от възможните тълкувания (всъщност невярното, както ще видим по-нататък), без да осъзнава и да указва друга възможност.

Съмнително е авторът на приписката да е преписал цялото евангелие вътре в сградата на извънградския гробищен храм. Обикновено в подобни приписки се указват градове, монастири, но не и храмове.

Марин Дринов (1894, 27) привежда въпросната приписка в съпоставка с Витошката грамота на цар Иоан Шишман със следното невярно обяснение:

… в тоя български паметник [грамотата] старата Средецка митрополия е наречена „Св. София“[…] Също така е наречена тая митрополия и в един запис още от 1329 година, който се среща в едно евангелие…

Всъщност във Витошката грамота изобщо не се споменава думата „митрополия“, която не се среща и в нито една от достигналите до нас български царски грамоти.

Авторитетите на Иречек и на Дринов – събрани заедно – тежат много и след тях безброй пъти до днес се повтаря тълкуванието, че „Св. София“ се била наричала „митрополията“, а следователно храм „Св. София“ уж бил митрополитският храм на града през ХІV век. Но дали понятието за „митрополия“ в съзнанието на Иречек и Дринов отговаря на понятието в приписката от 1329 г.? 20

В тълковния речник на Найден Геров, съвременен на Иречек и Дринов, под „митрополия“ се разбира „сградата“ или „мястото“:

1) Къща, въ която живее архиерей; архиерейский дом. 2) Място, дето ся глядать работы, подлежащи на духовный законъ; консисторiя. (Геров 1899, 70)

Но главното средновековно значението на думата „митрополия“ е друго:

– главный город области, подчиненный митрополиту

– сан митрополита [...]

– кафедральный собор (Срезневский 1902, кол. 154)

Такова е първото значение на тази дума и в църковнославянския език:

1. Главен град. 2. Църковна област, управлявана от митрополит, митрополия, епархия. 3. Митрополитски дом и канцелария. (Бончев 2002, 274 )

И Иречек и Дринов не указват, че в ХІV век думата „метрополия“ означава на първо място „главен град“. Не представят никакво доказателство за предположението си, че Света София се е наричала митрополията (в смисъла от ХІХ век) и че базиликата „Св. София“ уж била „съборна църква“ на града.

Такова доказателство липсва и до днес. Оказва се, че такова важно твърдение се основава на необосновано предположение, чиято необоснованост дори не е осъзната и указана от авторите му.

В това отношение и двата текста подлежат на преразглеждане. Преди всичко и в двата случая именитите автори не са се задълбочили в темата за „митрополията“. Тя не е основната тема в съответните им писания, а се споменава мимоходом. Иречек пише обширно описание в стотици страници за забележителностите на цяла България – не можем да очакваме да е съсредоточен, бдителен, безупречен и изчерпателен във 21 всеки израз. Дринов пък пише кратка дописка, в която тезата за „митрополията“ заема само приведените по-горе две кратки изречения.

Учените от следващите поколения са се предоверили на големите имена, поради което темата за софийното име на града оттогава досега така и не е била предмет на самостоятелно изследване. Тъй изследователите повтарят и досега онова, което Иречек и Дринов са казали-недоказали.

Какво означава в приписката от 1329 г. думата „митрополия“?

В съвременния ни речник на чуждите думи (БАН) „митрополѝя“ има чисто църковно значение и означава:

Сграда, в която са канцелариите на митрополита и неговите служители; седалище на митрополит.

В същия речник съществува обаче и думата „метропòлия“ (пак от същата гръцка дума μητρόπολις ), която има друг смисъл:

1. Ист. В древна Гърция град-държава по отношение на основана от него колония. 2. Главен или престолен град, седалище на политическата и духовна власт.

Всъщност това е изначалното значение на думата μητρόπολις на гръцки език. Гръцките думи за „град“ и съответно за „град-майка“ са в женски род.

Метрополията (град-майка, майцеград) именно защото е главен град в дадена област, става седалище на епископа. Въпросният епископ, именно защото е църковен началник на главния град, носи названието „митрополит“ (μητροπολίτης =майцеградски).

Така още с тълкуването на въпросната дума като „митрополѝя“, а не като „метропòлия“, нейното вярно значение се е изгубило в превода и мисълта на Иречек и Дринов се е подвела в неправилна посока.

Имаме убедителни исторически, филологически и археологически основания да твърдим, че преписвачът на евангелието от 1329 г. 22

е имал предвид [град] Света София, метропòлията Средеческа. Нищо не сочи, че ръкописът е правен вътре в храма „Св. София“. Много по-естествено е да става дума за града Света София, който е метропòлия (μητρόπολις, главен град) на Средеческата област.

Това от една страна ни дава основание да осъзнаем голямата историческа важност на този ръкопис. От друга страна – да му дадем напълно заслуженото название „Светософийско евангелие“ (вместо „Белградско“ по последното му местонахождение или безличното „един ръкопис“, „един запис“, както е у Иречек и Дринов). И от трета – да подчертаем извода:

Светософийското евангелие от 1329 г. е най-старият достигнал до съвременната наука извор, където е съхранено софийното име на града – при това в неговата пълноценна двусъставна форма Света София.

Заедно с това в същия текст е налице и успоредната употреба на прилагателното „средечески“. Самият Иречек (1888, 69) посочва, че в редица паметници от ХІV, ХV и ХVІ век двете названия на града – Средец и София – се употребяват в един и същи текст. Особено показателно е, че за името на града се използват двойнствени названия като Софia Средьчьская или Софia Сардикiиская (ръкопис от 1563 г.). Което напомня за „Света София, метрополия Средеческа“от Светософийското евангелие от 1329 г.

При този прочит отпада тълкуванието, че храм „Св. София“ бил митрополитски – в смисъл на катедрален (съборна църква). Цялата теза, че базиликата през ХІV век е била катедрала на града се основава единствено на недоказано твърдение у Иречек, преповторено безкритично от Дринов.

Твърдението, че „Св. София“ е била „митрополитски“ („катедрален“) храм, не е подкрепено от никакви доказателства, а против него стоят трудно оборими възражения. През Средновековието, както и през Античността въпросният храм е бил извън крепостните стени на града – насред големия сердикийски некропол. Археологическите разкопки в района, доколкото са правени, са открили край този храм само древни гробници, но не и сгради (митрополитска резиденция, монастир). При 23 разкопките през 1910 – 1911 г. Филов много се е надявал да намери там някакъв монастир, но не намира нищо (1913, 61-62 и 148).

Би било много странно софийският митрополит да се черкува редовно в гробищен храм извън стените на града, далеч от своята резиденция и от своето паство.

Град Сердика – Средец – Св. София се намира на важен военен път и е бил многократно обсаждан, щурмуван, завладяван. По време на войните между Василий ІІ и Самуил пет пъти ромеите пращат войски за превземането на крепостите Средец и Перник (през годините 896, 1001, 1004, 1015 и 1016). През 1048 и през 1078 г. Средец е пострадал от набези на печенезите. Опустошаван е от кръстоносните походи през 1096 и 1147 г. Маджари и сърби го завземат и ограбват в 1183 г. Кръстоносците на Фридрих Барбароса го завладяват в 1189 г. Най-сетне го завземат българите – през 1193 г. Немислимо е в тези опасни векове софийските митрополити да ползват именно извъградската гробищна базилика за „съборна църква“ и да имат резиденция извън крепостната стена. Нещо повече – при тези несигурни времена и непрестанни опустошения базиликата вероятно е била позанемарена, а територията около нея – опустошена, особено при неуспешните обсади. Така че през размирните ХІ и ХІІ век митрополитската катедрала и резиденция няма как да е била извън града.

Но тя няма защо да е била изван града след установяването на трайната българска власт. Защо митрополитът ще напусне своята резиденция и катедрала зад защитата на крепостната стена в града и ще принуждава своя клир и паство да ползват за съборна църква базиликата при старите гробища?

Несравнимо по-естествено е митрополитската катедрала и през ХІІІ – ХІV век да бъде същата, както и през ХІІ век – зад градските стени.

Вероятно е катедрални функции да е носил, например, храмът „Св. Георгий“ (Ротондата), който е бил цялостно изписан със стенописи от висша класа не само през ХІ-ХІІ век (с гръцки надписи), но и през ХІV век– с български надписи. Знае се, че „Св. Георгий“ е бил митрополитската катедрала през ХV в. 24

В „Св. София“ няма никакви следи от „катедрална“ украса. Тук са били намерени само незначителни следи от стенописи. Начинът, по който храмът е бил използван за погребения през ХІV век (Филов 1913, 107) – с грубо разваляне и невъзстановяване на пода вътре в храма – подобава повече на извънградска гробищна църква, а не на митрополитска катедрала.

Не се сещам за митрополитски катедрален храм, който да стои самотно в старо гробище извън града.

б.) Витошката грамота на цар Иоан Шишман

Датирана е приблизително към 1378–1385 г. В нея на два пъти се споменава името (Света) София:

„…в граде царства ми Софи…“ и по-нататък: „…ни да иматъ области светаа София над людми пречисте Богоматере…“

В превод:

…в града на царството ми София…“ и по-нататък: „…нито да има власт света София над людете на пречистата Богомайка…“

В първия случай градът е наречен с кратката форма София. Във втория откъс изследователите са приели, че „Света София“ се отнасяло до „митрополията“. Но всъщност думата „митрополия“ изобщо не се споменава във Витошката грамота, нито в нито една от запазените грамоти на българските царе.

Смисълът на самата Витошка грамота е да потвърди привилегии дадени от царя на монастира относно светските власти („кефалие средешъское“). Царските привилегии няма как да се отнасят до вътрешноцърковните дела. Такъв монастир може да бъде независим от своя епархийски митрополит (т. е. да бъде ставропигиален) само ако е подчинен пряко на Патриаршията. За целта се издават не царски, а патриаршески грамоти (сигилии). Във Витошката грамота не се споменава за такава пряка църковна зависимост от Патриаршията. А, като имаме предвид непрекъснатия духовен живот в Драгалевския монастир (включително

25 въздигане през ХV век) евентуален негов „ставропигиален“ статут все щеше да остави някаква следа и да бъде основание за претенции – включително и въз основа на самата Витошка грамота. Нищо в историята на Драгалевския монастир не говори за ставропигиален статут. Дори няма и сянка от предание в този смисъл. Обителта винаги е била подчинена на светософийския митрополит.

Така че и тук установяваме едно отдавнашно заблуждение. Имаме всички основания да считаме, че в грамотата „Света София“ във втория случай се отнася пак до града, но името е дадено този път в пълната му форма. Ако направим съпоставка с единствената друга достигнала до нас грамота от Иоан Шишман – Рилската – която е и много по-подробна, там също никъде не се споменават привилегии спрямо църковната власт, а само спрямо светската: „…и градът Стоб никак да няма власт над монастирските люде…“ Което има очевидна успоредица в горецитирания откъс от Витошката грамота.

Още по-груба грешка допуска Богдан Филов, който в своята класическа монография (1913, 148) прави следното тълкувание на Витошката грамота:

…думите „областта на „Св. София“ са употребени в смисъл на „Софийска митрополия“.

Филов е подведен от съвременното значение на думата „област“, която обаче в средновековния български език означава „власт“. Смисълът на въпросния израз в грамотата не е за „областта на „Св. София“, а „нито да има власт Света София“. Не е излишно да припомним, че думата „митрополия“ отсъства от всички достигнали до нас грамоти на български царе и че смисълът, който влага в това понятие Филов, е анахроничен.

в.) Народна песен за св. крал Стефан Милутин

В края на своя кратка статия по друг повод Йордан Иванов (1924, 303) привежда една любопитна българска народна песен във връзка със св. крал Стефан Милутин, в която между другото се казва: 26

 

Проговори Ката, Кателина:

„Можем, брайно, оти да не можем?

Я си сведи вода от Витоша.

Преведи я през бяла Бояна,

доведи я у света София,

та направи две чешми шарени,

та направи две цркви шарени,

що са чешми лепи за гледанье,

ош по-лепи вода за пиенье,

що са цркви лепи за гледанье,

ош по-лепи цркви за венчанье…“

 

Несъмнено, щом „у Света София“ ще се строят „две чешми“ и „две цркви“, значи името се отнася до града, а не до храма.

Правописът на името на града у Й. Иванов е „света София“, а не „Света София“ – без обяснение защо е избран първият вариант. Устното народно творчество се е предавало векове наред без да бъде записано – т. е. без малки и големи букви. Този, който е записвал песента, несъзнателно е направил избор между две възможни тълкувания: дали прилагателното „света“ е само определение за града София или е част от самото име – и тогава следва да се запише с главна буква: Света София.

Никъде в статията на Й. Иванов не личи той да е обърнал внимание на този немаловажен въпрос. Най-вероятно изборът на тълкуванието изобщо не е бил осъзнат – записвачът несъзнателно се е подвел според тогавашното опростено име на града.

В случая „бяла“ е определение за село Бояна; но, например, при Бяла Слатина – прилагателното е част от името на града. Същото важи за случаи като Бяла Паланка, Малко Търново, Ню Йорк и, разбира се, за Сент Етиен, Сан Салвадор, Сао Паоло, Свети Влас и пр.

Но докато „бял“ е обичаен фолклорен епитет за град, то „свят“ в българското народно съзнание биват Иерусалим, Синай, Атон, но не и София. Днешната българска столица никога не е била „свят“ град в представите на българите. Следователно имаме основание да считаме, 27 че в тази песен се е запечатала вкаменелост от пълното име на града – „Света София“.

По всичко личи, че песента в този ѝ вариант е от софийско, щом Кателина предлага на краля да сведе вода от Витоша през Бояна до Света София – все места, в които историческият св. крал Стефан Милутин не се е подвизавал и които не влизат в неговото кралство.

Песни с подобно съдържание, според Й. Иванов, „се пръснали по целия [Балкански] полуостров“. Те ще да са създадена още през първата половина на ХІV век, докато споменът за краля (+1321) е бил още жив. В Софийско темата за св. крал Стефан Милутин е станала „местна“ към 1460 г., когато мощите му са били пренесени в днешната българска столица.

Несъмнено песента има средновековен произход – от времената, когато името на града се е използвало и в пълноценния си двусъставен вид като град Света София.

г.) Народна песен от кралимарковия цикъл

В един от многобройните варианти на епическата песен „Марко Кралевич освобождава три синджира роби“ (Ватев 1942, 9) се разказва как юнакът, след като се бил три месеца с турците, се завърнал у дома и решил:

ютре рано у София ч’идем,

у София, у Света Мария,

у Мария у църква че д’идем,

че м да идем Богу да се молим…

 

Неговото либе Катерина започва да му приготвя вещите за пътуване.

Па се сети Марковото либе:

„Не е близо на света София,

да не турям сабля димиския…28

 

Названието „Света София“ тук несъмнено се отнася до града, а не до едноименния храм, тъй като Марко ще ходи на църква в „Света Мария“. Д-р Ст. Ватев, който през 1887 г. е записал текста на тази песен, правилно е написал с главна буква „Света Мария“ – това е името на храма. След това обаче е написал с малка буква „света София“, когато се отнася до името на града.

Не личи д-р Ватев да е обърнал внимание на особения епитет „света“, който е прикачен към името на българската столица. Не ни е оставил следа да е питал своя информатор (Вуче Ангелков от с. Върбница) дали градът София е свят или пък градът се казва Света София, а и едва ли би получил меродавен отговор, доколкото тези песни се наизустяват по слух. Обичайният в епоса епитет за град София е „равна“ (както е по-нататък в същата песен) или „стара“. Така че появяването на „света“ – и тук, и в предишната песен – не се дължи на ритмически съображения.

Вуче Ангелков е учил песните „като овчар, в селата Мрамор и Годеч (Софийска околия), от майка си, от деда Божил Граховец и от деда Славко Йованчев от с. Върбница.“ (Ватев 1942, 4)

Крали Марко умира в 1395 г. Съвсем естествено е при създаването на кралимарковия епос през ХІV – ХV в. да са съхранени ранни пластове на историческата памет, когато името на града още се е колебаело между своята пълноценна форма – Света София – и утвърдилата се впоследствие кратка форма.

Показателно е, че народният певец в два последователни стиха нарича църквата „Света Мария“ първо с пълното ѝ име, а след това само с „Мария“. Очевидно във втория случай имаме съкратен вариант на пълното двусъставно име на храма. В тази песен по-нататък срещаме и съкратеното название на град София.

д.) Английски пътепис от 1589

Това е пътеписът на английския пътешественик Хари Кавендиш, който през 1589 г. пътува до Константинопол. Писан е от неговия слуга Фокс. Ето оригиналният текст на интересуващия ни откъс: 29

The next nyght we lay a myle wyde of Pyrott in a peasant’s house, and the second of June we came to Saytta Sofya wher we wear well lodged in a stable and had good cher of our owne dressing. At thys toune my master put of hys clothes for a merchant that cam wythe us from Ragusa, lent hym a payr of shetes and a mattarys. At this toun we lay iii nyghtes to get wagons to cary us to Fyllyp Popyly.

Ето и публикуваният български превод (Кавендиш 1589, 45):

Следващата нощ нощувахме в селска къща на една миля от Pyrott, а на втори юни пристигнахме в Saytta Sofya, където бяхме добре настанени в един обор и където сами си приготвихме храната от нашите припаси. В този град господарят ми даде някои свои дрехи на един търговец, който дойде с нас от Рагуза, даде му чифт одеала и един дюшек. В града останахме три нощи, за да си набавим каруци до Fyllyp Popyly.

В бележка в края на текста българските преводачи са превели Saytta Sofya със „София“ и са оставили без всякакъв коментар двусъставния характер на името на града. Така са постъпили и английските първоиздатели на текста. А това двусъставно име предизвиква следните наблюдения:

1. Несъмнено Saytta Sofya не се отнася за храма, а за града, защото пътешествениците пристигат в Saytta Sofya, където се настаняват в един обор. А следващото изречение започва: „В този град…“

2. Когато градът се споменава за пръв път, е записано неговото пълно двусъставно име „Сайта София“ (Saytta Sofya). При следващите споменавания на града, това става чрез краткатка форма Sofya.

3. Saytta е написано с главна буква – като име. Вярно, не е точно Svyatta, но Фокс пише имената с доста преиначавания (Fyllyp Popyly е един от многото примери). А и каква друга съставка може да има в това двусъставно име?

4. Фокс е неук човек. Той няма ерудиция, която би могла да го подведе в някакви мними етимологии или предварителни книжни знания. Впрочем, ако би имало ерудитско въздействие, например от господаря 30 му, то щеше да е през гръцки (Hagia Sophia), но не и през български. Фокс пише непредубедено каквото чува. Дори ако приемем, че споменатият търговец от Рагуза (Дубровник) е бил славянин и че именно той (а не тогавашните софиянци) е указал на Фокс двусъставното название Saytta Sofya, това не променя главното ни заключение, че в пътеписа от 1589 г. е съхранен както пълноценният двусъставен вариант на името на града (Света София), така и съкратената му разговорна форма (София).

И тъй, налице са пет примера за използване на пълноценното двусъставно име на града – като град Света София. Четири от тях произхождат от ХІV век, а единият е от 1589 г. Можем да приемем, че във времето до утвърждаване на новото име на града (ХІV – ХVІ в.) успоредно са се използвали и двете форми – кратката и пълната. Народните песни, съхранили реликтни форми на пълноценното двусъставно име на град Света София, са достигнали чак до ХХ век (Вуче Ангелков умира в 1914 г.).

 

9. Петвековното невежествено

тълкуване на името „Света София“ в българската култура

Установихме, че още от ХVІ век гражданите на днешната българска столица вече не знаят смисъла на името Света София и съответно на съкратеното име София. Но това невежество не стои бездейно, а работи. С течение на времето то развива своя субкултура, която го самовъзпроизвежда и самоутвърждава чрез творения от различни жанрове, от устните легенди до книжовната белетристика и от рисунките до бронзовата статуя.

а) Старинното невежество: легендите за името (Св.) София

Най-старата от записаните легенди за произхода на името на храма и града е от 1553 г., но несъмнено те са се появили най-късно през ХV в. – като заместители на истината, след като тя е била вече забравена. Те са публикувани у Протич (1912, 108–119 ) и у Филов (1913, 114–120), който обстойно ги излага и обсъжда. 31

Тук става нещо много интересно. Филов в своята мотография (1913, 114) установява, че по онова време (към 1913 г.) подобни легенди са напълно забравени сред народа. Но именно публикациите на Протич и Филов – без да са болни от болестта на невежеството, неволно стават носители на вируса. Така те дават нов живот на невежеството родило тези лъже-предания и раждащо се от тях.

Тези заблудни „легенди“ заслужават самостоятелно цялостно изследване и осмисляне, каквото тук няма да предприемаме. Ще отбележим само най-важното за нас в случая: че невежеството е един небезобиден и неуморен зидар, който вдига своята стена между нас и истината. Невежеството на софиянци спрямо божественото име на техния град отново става заразно и така се създават условия за следващите му рецидиви.

б) Тиражираното невежество: повестта на Стоян Загорчинов „Легенда за св. София“

Токсичен рецидив на старото легендарно невежество относно името на града става една привидно невзрачна, но всъщност немаловажна литетатурна творба. Посредствена по своите художествени качества, тя е важна с това, че е единственото художествено литературно произведение на тази тема, че е цяла книга и че е издадена в многохилядни тиражи.

В 1926 г. Стоян Загорчинов публикува своята повест „Легенда за света София”, която има читателски успех и претърпява няколко издания (1940, 1947, 1962, 1980, 1981) с общ тираж над 100 000. Това е първата повест на автора. В нея той впряга белетристичния си талант за да утвърди неистината, че уж името на храма идвало от византийска принцеса София.

Но щом тогава сред народа вече отдавна е нямало подобна „легенда“ и щом историци и богослови са знаели откъде произхожда името на софийския храм – защо да се романизира една неистина? И защо творбата не е била заклеймена нито от историците, нито от Църквата – като разпространяваща опасния вирус на невежеството? Една разобличителна рецензия от В. Златарски или от митрополит Стефан, например, вероятно би сложила точка на тази нелепост и би осуетила нейното епидемично тиражиране…

Големият осъстващ в тази символична композиция е самият храм „Св. София“, което показва, че за автора Света София се казва жената с крепостната корона. Посредственият градски пейзаж, който заема по-голямата част от рисунката, нелепо господства в една уж символна творба. 33

Тази повест остава и досега единственото литературно произведение, „обясняващо“ произхода на името на българската столица.

Читателите на повестта са стотици хиляди. След като са я прочели, те са „просветили“ безброй „незнаещи“. И до днес мнозина „стари софиянци“ още „знаят“, че българската столица носи името на „византийска принцеса”. Така вирусът се е просмукал в цялото общество, заставайки като неосъзнато препятствие между нас и истината.

в) Невежеството в образ: рисунките на Харалампи Тачев

Харалампи Тачев (1875 – 1944), макар да няма нито ярък художествен талант, нито интелект, нито ерудиция, успява да създаде огромно и всепроникващо художествено творчество – предимно като украсител в сецесионов, „народен“ и „нео-византийски“ стил. Имал е късмета още като студент (?) да му възложат спешно изработването на герба на гр. София за изложението в Париж през 1900 г. Набързо свършената работа е посредствена във всяко отношение (мисъл, образ, девиз и пр.), но среща одобрението на Фердинанд и оттогава досега безкритично шества като герб на българската столица. Тачев има декораторски способности, но, вероятно поощрен от случая с герба, си позволява – ultra crepidam – да пробва и други символични композиции, в които ясно проличава ограничеността му, както художническа, така и мисловна.

Една от тези композиции, озаглавена „Св. София“, представя жена в нещо като „византийски“ одежди и с нахлузена на главата крепостна корона, държаща на поднос макет на руината „Св. София“. Смешението на символи изявява объркаността на автора. Крепостната корона е атрибут на езическата (антихристиянската) Тюхе, която не може да поднася с ктиторски жест християнски (антиезически) храм. Макетът на базиликата е с частично паднал покрив (?) и без кръст върху купола (?) – т. е. това не е храм, а (любимата на атеистите) археология. Тъкмо това археологическо отношение към древната базилика през първия половин век след Освобождението говори за господстващата секуларизация и разцърковяване на българския „елит“.

В света на символите времето не тече – там нещата са непроменяеми, проецирани във вечността. Там, в извънвремието на символа, падналите от покрива керемиди никога не биват ремонтирани и кръстове никога не се добавят върху куполите. Така според внушението на този символен образ храмът „Св. София“ завинаги ще си остане живописна рушевина.

Тачев едва ли е имал смислен отговор на въпроса – коя е жената с крепостната корона? Тя би следвало да бъде сердикийската Тюхе, щом носи крепостната корона, но пък не може да бъде Тюхе, щом носи християнски храм. Още като прави герба на София, студентът Тачев бърка понятията, като мисли, че Улпия Сердика е името на градската богиня (тази му грешка се преповтаря до днес относно софийския герб).

Най-вероятно на въпроса коя е изобразената от него символична женска фигура, авторът все пак е имал свой, достоен за Швейк, отговор: „Света София!“

Друга рисунка на Тачев представя поредното недоразумително разклонение на тази тема – в съчетание с любим на полуинтелигенцията мотив: мнимото „единство на трите монотеистични религии“.

Художникът е нарисувал жената-с-крепостната-корона (т.е. езическата Тюхе-Фортуна), витаеща с разперени ръце над един скучен градски пейзаж, на чийто хоризонт изпъкват синагогата, джамията и църквата…

Поради скромната дарба на художника, и този несполучлив образ не става емблематичен. Въпреки това тази рисунка напоследък нерядко се възпроизвежда.

Без да блести с нищо, но деен в безброй жанрове (църковна и светска архитектурна украса, банкноти, марки, рисунки, картини, оформление на изложения и пр.), Х. Тачев е всъщност най-вездесъщият български художник през първата половина на ХХ век и може би дори най-влиятелният. Двата му несполучливи опита да емблематизира темата „Света София“ показват не само личната му умствена неподготвеност, но и културната недостатъчност на тогавашната ни интелигенция.

Творение на лично неговото невежество е женският образ на неразбраната езическа Тюхе по недоразумение наречена „Св. София“.

г) Паметникът на невежеството: скулптурата на Георги Чапкънов

През 2000 г. същата умствена неподготвеност и културна недостатъчност бяха въздигнати на пиедестал в самия център на града, който 35 носи името на Христос-Премъдрост, и то тъкмо в годината, когато светът честваше двухилядолетието от Христовото Рождество.

Трудно можем да проумеем как в центъра на едничкия град на света, който носи името на Божията Премъдрост, е възможно да се въздигне бронзов паметник на невежеството, който да бъде обявен именно за „Св. София“.

Автор на паметника е скулпторът Георги Чапкънов, а негови съидейници и съратници срещу истината бяха кметът Стефан Софиянски, главният архитект Стоян Янев, Петър Митанов и др.

В съзнанието на създателите и радетелите на този монумент невежеството е тристепенно:

1. Незнанието, че името на града и храма означава Премъдростта Божия, т. е. Христос. Те смътно назнайваха, че градът носи името на светицата София.

2. Смесването на светицата София със сердикийската Тюхе. За Тюхе не бяха чували, а смътно приемаха (в духа на Х. Тачев) , че символичната фигура от герба ще да е „света София“.

3. Непознаването на иконографията на сердикийската Тюхе и привнасяне атрибутите на две други антични божества (Нике и Атина Палада). Особено неуместен тук е образът на кукумявката, идващ от древната символика на друг балкански столичен град – Атина. В българската традиционна символика нощните птици имат зловещо значение.

В резултат се е получило нещо, което не е нито образ на Божията Премъдрост, нито изображение на светицата София, нито е сердикийската Тюхе, а е някакъв чалгизиран хибрид от недоразбрани символи – всъщност точната противоположност и на светостта, и на божествеността и на премъдростта: паметник на безпросветното антихристиянско невежество.

Тук няма да навлизаме в подробностите на тази тема, които е изложена на друго място (Тодоров 2000).

След като в медиите беше убедително доказана цялата несъстоятелност на името „Св. София“ за подобен паметник, неговите автори смениха името му – за пръв път в световната практика – с което доказаха, че действително през цялото време не са знаели какво правят.

Новото име беше „символ на София“ (?) и този паметник наистина се оказва символ на тягостния и безпросветен духовен, умствен и нравствен срив, в който изпадна съвременна България. 36

10. Опити за разхристиянизиращо обратно преименуване на града

Белег за дълбокото помрачение на умовете, в което отдавна изпада част от българската интелигенция, са опитите столицата ни да се откаже от най-прекрасното име на света и да се върне към името Средец.

Поне на два пъти именно от българската интелигенция се провеждат сериозни кампании за обратно преименуване на града. За първата такава кампания – скоро след Освобождението – говори К. Иречек:

Името Средец скоро останало на заден план. То и сега е познато в България, ала повечето под влиянието на литературата, отколкото по предание.

В последно време някои български писатели се опитаха отново да го въведат, ала без сполука. (Иречек 1888, 68-69)

В основата на този почин стои не кой да е, а самото Българско книжовно дружество (преименувано впоследствие в Българска академия на науките).

Впрочем Иречек не споменава, че през 1884 г. той собственоръчно е писал Проектъ на Уставъ на „Българското Книжовно Дружество“ в Средецъ и след това собственоръчно подписва оригинала на новия устав в „Средецъ“. (Устави 1989, прил. 10 и 11)

Причините за тези опити са донякъде разбираеми – криворазбраният патриотизъм. Още от 1860 г. българството допуска самоубийствена грешка: неговите напълно справедливи стремежи към възраждането на самостойната Българска Православна Църква чрез отделянето ѝ от Цариградската патриаршия – се израждат в схизматизъм и пагубна омраза към всичко гръцко. Включително към великата гръкоезична култура, от която българите винаги сме имали несметна полза – особено от времето на св. княз Борис, когато именно чрез първоизворната гръкоезична християнска култура България се приобщава към Православието, към Новия Завет, към гръкоезичните свети Отци.

След второто падане на Константинопол (1453 г.) престава да съществува и малкото останало от някогашната Ромейска Империя. Нейното наследство (православната вяра, иконописанието, песнопенията, книжнината и пр.), най-великото духовно и културно наследство на 37 света, остава за всеобщо сънаследие на всички, които се отъждествяват с него.

България – и духовно, и географски, и исторически, и културно, и дори езиково (чрез повсеместно ползвания от образованите българи гръцки език) – е била един от главните законни сънаследници на това вселенско всесъкровище.

Именно това сънаследничество е най-скъпоценното достояние на българската история и култура. Но само доколкото сами не се лишаваме от него.

Гръкомразието, обхващащо българското общество, особено след 1860 г. и след схизмата от 1872 г., води до пагубно себеосакатяване на българството, което припознава всичко „гръцко“ като вражеско.

Така името на българската столица се привижда на интелектуалцте ни като „гръцко“ и „византийско“ (а припознаваме „гърците“ и „византийците“ като наши смъртни врагове) – и те призовават към връщане на нашето славянско име на града Средец.

Причината да се провали този лъже-патриотичен почин едва ли се корени в здравия разум или „мъдростта“ на народа. Още по-малко – в съзнанието за смисъла и скъпоценността на името Света София. А по-скоро се дължи на леност и на липсата на подходяща политическа конюнктура. Руско-турската война и резултатите от нея така коренно променят всичко в България, че разколът с гърците (съответно гръкомразието) в общественото съзнание минава на заден план.

Би било поучително да се проучи обстойно този почин за обратно преименуване. Кой е неговият начинател? Кои го подкрепят? Кои са против? Как протичат обсъжданията? Докъде стигат? Как и защо в крайна сметка се отказват от името „Средец“?

Но това не е краят. Подобен почин възниква още един път:

Когато се заговори за преименуване на селищата у нас, професорите Ст. Младенов и П. Мутафчиев поддържаха, че името на столицата трябва да се преименува най-напред като чуждо на българщината. А така, както е прието да се изговаря, с ударение на първата сричко, то няма значение. Трябва да се върнем към славянското название „Средец“. (Монеджикова 1946, 132)

Този почин се проявява в периода 1932–1935 г., а знаем, че голямото преименуване на селищата у нас е тъкмо през 1934 г. – така че опас38

ността от обратно преименуване е била действителна. Показателно и тягостно е, че подобно предложение пак се прави от уж водещи представители на българската култура. Впрочем, като имаме предвид погрешните възгледи на П. Мутафчиев относно „византинизма“ и Православието – подобно „антивизантийско“ отношение у него не е учудващо.

Макар и неосъществени, тези почини показват бездната от невежество и продължаващото заслепение, в която тъне българското общество по отношение на крайъгълни духовни и културни ценности.

11. Лоши последици

от разсвещаването на името на града

Трудно можем да си представим колко неизброими са лошите последици от това, че името на българската столица е било лишено векове наред от своята исконна святост. Спонтанното разсвещаване на името – от Св. София на София – през Средновековието само по себе си е лоша последица от едно по-общо явление: упадъка на богословската ученост и християнската култура.

Да. Християнството не е култура и не е богословска ученост, а живот в Христа, основан на вярата, надеждата и най-вече на любовта. Първите християни често са живеели в градове с имена на езичници или езически божества (Александрия, Антиохия, Аполония и пр.) и сами са носили имена на езически божества (св. Серапион, св. Аполон, св. Димитър и пр.) – което не им е попречило да живеят в Христа, т. е. да станат светци. Те са освещавали имената си. Не богословската ученост и не християнската култура ни спасяват, а чистотата на сърцата в Христа. Така че и в града, който е носел името София са се раждали и просиявали велики светци. Истинската Църква освещава всичко; и вътре в нея всичко е свято.

Но. На границите на Църквата – там, където тя влиза в допир с външното и с външните – там богословската ученост и християнската култура играят много важна роля. От една страна – да охраняват тези граници за да не би ние, вътрешните, да ги напуснем, подмамени от някое лъжеучение или от някаква външна култура. От друга страна –39  да привличат външните като разобличава техните заблуждения и като показват и външно вътрешната красота на Християнството.

Границите на Църквата преминават не само между отделните човешки общности и отделните личности, но и вътре в нас – в нашите умове и сърца. Повечето от нас само донякъде сме вътре в Църквата и или по-точно Църквата само донякъде владее нашите сърца и умове. Нашият живот е една непрестанна война на тази граница. И в тази война всяка загубена крепост може да се окаже пагубна и всяка помощ за нашите немощи може да бъде спасителна.

Ето такава помощ може да ни даде християнската култура и ученото богословие. И тук е мястото на името Света София, едно име-символ, име-образ, което ни препраща към някои от най-ярките образи на православната християнска култура.

Името Света София е най-ярък исторически и естетически символ на православната християнска култура.

То ни препраща към цариградския храм „Св. София“ – несравнимо най-великото произведение на християнската култура и въобще на човешката култура. Пребогата е историята на този най-велик храм, недостижима и до днес е неговата вътрешна архитектура, ненадминати са неговите мозайки, несравнимо е неговото значение в историята на Църквата. Този храм е най-великото произведение на културата в света и несъмнено ще остане ненадминат до края на времената.

Но след 1453 г. храмът е загубил най-важното – своята същност на действащ християнски храм.

Действащите днес древни храмове, носещи името „Св. София“, се явяват символично дъщерни спрямо цариградската катедрала-майка.

Такива са на първо място раннохристиянските софийни храмове: в едноименната българска столица (VІ в.) и в Солун (VІІІ в.). Следват средновековните софийни храмове в Охрид, Киев, Новгород, Монемвасия, Мистра, Сливен. Полоцк и пр., които се броят на пръсти.

От всички действащи софийни храмове, нашата базилика е най-древната. Като сграда тя е съвременна с юстиниановата катедрала, което, в съчетание с името на град Св. София, прави българската столица главен символен наследник на цариградската „Св. София“.

Учудващо е, че досега ние, гражданите на този град, никак не сме се възползвали от това символно наследство – нито в художествено слово, нито в изображение, нито в каквото и да било.

Но какво говорим! Софийският храм „Св. София“ след Освобождението е бил предназначен за събаряне от общинските власти! Използван е бил за наблюдателна кула на пожарната и за склад на газ за уличното осветление…

Можем само да предполагаме нашите пропуснати ползи от евентуално преименуване на новообявената българска столица в град Света София – ако беше се случило скоро след Освобождението. Разликата от една само думичка би пренасочила мисленето на мнозина българи към смисъла на това име, към призванието, което то носи, към връзката с нашата раннохристиянска и ромейска древност, към това, че ние, славянобългарите, сме сънаследници на вселенското Православие и вселенската православна държавност и култура…

А тъкмо липсата на подобно мислене е първопричината за непрестанната катастрофалност в българската история от век и половина насам – до ден днешен.

12. Към град Света София

Достойно е българската столица да възприеме своето пълноценно име Света София. Защото това име е свято, защото е несравнимо по-красиво и по-смислено. Защото тя има право на него. Защото има само какво да спечели и нищо, което да загуби от такова славно преименуване.

Ползите ще бъдат много:

1. Името ще се възвърне към своята изначална, исконна святост, а светостта е връзката с Бога.

2. Името на град Света София е исторически достоверно. Обясняването и отстояването на тази достоверност са все поводи за осмисляне и прослава на древната история и достойнствата на града. 42

3. Ресакрализацията на името ще бъде не само знак за нашето покаяние за досегашната десакрализация (с неизчислимите ѝ пагубни последици), но и пръв плод на покаянието. Пропуснатите ползи от миналото няма да ни се върнат, но занапред можем да придобием многобройни ползи, които сега продължаваме да пропускаме.

4. Името Света София (Премъдрост Божия) е проповед за Христа. Всеки, който не познава смисъла на това име, ще поиска да узнае – защо се преименува този град и какъв е смисълът на това име? Тези въпроси са повод за проповед, за безброй проповеди – всеки път, когато някой някъде ще отговаря.

5. Nomen est omen. Името е знамение – но не в окултен смисъл, а защото, както видяхме, то не се появява естествено, а като по чудо. Христос-София, Чието име носи градът, не може да няма промисъл за Богоименния град. Единственият начин да разберем смисъла на знамението е да възприемем истински божественото име на града. Благодатните последици от преименуването ще ни разкрият Божиите намерения.

6. Актът на преименуването ще предизвика положителен и достоен интерес към града и към България.

7. Името на град Света София е по-възвишено, по-задълбочено, по-красиво, по-богато, по-символично, по-интересно, по-привлекателно от името София.

Едва ли някой ще възрази срещу тези несъмнени ползи. Дори безбожник ще види в тях най-малко естетическата красота и зарядът от ентусиазъм, който преименуването-сакрализация непременно ще породи.

Но. Реакцията на подобен почин – сред българи – неминуемо ще е първоначално отрицателна. Никой няма да бъде лично против, но всички (българи) единодушно ще кажат: няма да стане! Защото такава е понастоящем, уви, повредената българска природа.

Всеки ще каже: аз лично съм „за“. Но веднага след това ще донесе от девет кладенци нелепи съображения „против“. И всички тези мними съображения ще са приписани на тях. Ще каже: те няма да ни разберат, те няма да оценят, те са инертни, безпросветни, атеисти, 43 комунисти, езичници, те няма да искат да плащат „големите“ разходи, те няма да искат да се преминава през „големите“ бюрократични усложнения… Те ще са „против“.

Всъщност подобни помисли са от лукавия.

Защото въпросът не засяга тях, които са „против“ (доколкото има такива). Въпросът засяга нас, които сме „за“.

Всички ние, които искаме градът да носи името Света София, можем занапред навсякъде, където зависи от нас, да използваме това име. Започвайки от нашето собствено съзнание. Можем да разпространяваме това име сред нашите ближни и в обществото.

Защо да говорим за онова, което зависи от тях? Стига ни да задействаме това-което-зависи-от-нас. Защо да търпим и в това-което-зависи-от-нас, тяхната диктатура: диктатурата на десакрализацията и на невежеството?

Какво ни пречи да пишем на тази тема, да правим филми, медийни предавания, художествени произведения и пр.?

На времето нашите прапрадеди са го направили. Те, с Божията помощ, като по чудо са преименували своя град, носещ хубавото име Средец – като са му дали несравнимо по-прекрасното име Света София. Защо ние сега съзнателно да не повторим (като по чудо) същото?

Преименуванията на градове и държави се правят непрекъснато – и у нас и по света. След 1989 г. Михайловград стана Монтана, Мичурин – Царево, Толбухин – Добрич, Ленинград – Санкт Петербург, Загорск – Сергиев Посад и т. н. Това бяха, разбира се, политически преименувания след рухването на комунизма – но там процедурните препятствия бяха по-големи, доколкото промяната в имената беше коренна: между старото и новото име няма никаква връзка.

Но има редица примери, които са смислово близки до нашия случай. В Турция град Урфа през 1983 г. бе преименуван на Шанлъ Урфа (славната Урфа). У нас Търново през 1965 г. стана Велико Търново. Преслав през 1993 г. беше преименуван на Велики Преслав.

Нека не се самозаблуждаваме. Лукава самоизмама е, че преименуване от подобен род е трудно или скъпо. Преименуването на град София в град Св. София ще стане съвсем лесно и без разходи.

Естествено, ще има преходен период, през който ще се използват и двете имена. Заварените „твърди“ носители (табели, лични карти, паспорти, хартиени географски карти и пр.) ще останат и ще се обновяват един по един, когато им дойде времето за обновяване. Пълноценното двусъставно име ще се използва при новите твърди носители, при електронните носители, при официалното говорене и писане. А в ежедневния говор – според човека – ще се използва или пълноценното, или („за по-лесно“) краткото едносъставно име.

Това не означава, че няма да има съпротива срещу преименуването. Ще има. Без доводи, без полза, без ум и без срам. Но това ни най-малко не бива да ни пречи да убеждаваме, да настояваме и най-вече – самите ние, вярващите в призванието на град Света София, да наричаме града с истинското му божествено име.

Всъщност има два града и всеки от нас избира в кой от двата да пребъде – в десакрализирания град София или в богоименния град Св. София, който носи името на Божията Премъдрост, т. е. Бог Слово, т.е. Христос.

 

* Георги Тодоров е роден в Бургас през 1956 г. Завършва английска филология в СУ (1982). Член на Ателието на младия художник (до 1991 г.). Председател на сдружение „Св. Пимен Зографски” (от 1992). Автор и организатор на многобройни художествени и концептуални изложби. Редактор в „Църковен вестник” (2002-2005).

Georgi Todorov

Искони

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: