Луд на шарено се радва

bosch

Очертава се 43 парламент да е доста шарен и ние тутакси можем да започнем да му се радваме. След изборния ден и изборната нощ невинното гражданство остана с впечатлението, че само който не поиска, той не влезе в новото народно събрание. Цели осем формации ще преговарят за съставяне на мнозинство и за излъчване на правителството. В сравнение с тях Орелът, Ракът и Щуката приличат на монолитна диктатура. Един ще открива милион работни места, друг ще търси кой да ги заеме. Един ще воюва с турцизацията, друг ще лобира за членството на Турция в ЕС. Един ще се кланя на Путин, друг ще го санкционира по европейски. Един ще национализира, друг ще привлича чуждестранни инвеститори. И така нататък, и така нататък…

Едва закриха изборния ден и по телевизиите плъзнаха политици и коментатори. Започнаха да говорят обло и да редят едни и същи празни приказки, от които аз успях да очертая две основни теми: политиците казаха, че е рано да си признаят с кого искат да се коалират, а коментаторите в телевизионните дискусии се обединиха около схващането, че всички партии трябва да се прегърнат и да направят правителство на националното съгласие, подкрепено от всички. Едните се правят на недостъпни, а другите ги кандърдисват.

Ние няма да се коалираме на механичен принцип, няма да правим аритметики – казват политиците. – Ще чакаме някой да ни покани, ще видим какви са идеите му, каква е програмата му и тогава ще решим“. Според мен на една партия идеите и програмата трябва да са били ясни отдавна, за да могат хората да гласуват. Нима в Реформаторския блок не знаят каква е програмата на ГЕРБ? Нима ДПС не знае какви са идеите на „Атака“ (или поне идеите ѝ към настоящия момент, защото утре може да са други)? Нима БСП не знае какви са целите на ДПС, а ДПС не знае какви са ценностите на АБВ? Не били се договаряли на аритметичен принцип! Договарят се и още как! Не ми се ще да излязат прави мърморковците, които твърдят, че предизборна кампания на практика не е имало, защото властта е била отдавна договорена с лист и молив в ръка. И с калкулатор.

Ама някои партии вече казаха с кого за нищо на света няма да се коалират!“ – ще се надигне тъничко гласче от средите на простосърдечните читатели. На една истинска партия, на една професионална и калена в българската демокрация партия изобщо не ѝ пука не само какво е казала, но и какво е направила предния ден, миналата година или в началото на стария мандат. Така че приказките кой с кого щял да се коалира и с кого нямало да се коалира, нямат и никога не са имали каквато и да била стойност. Ако искате, запишете си днес в един тефтер кой какво е казал и когато се сглоби коалицията, която така или иначе ще се сглоби, защото на всеки му се властва, върнете се и прочетете записките си. Може да се окажат поучителни.

Снощи коментаторите в телевизиите усетиха накъде отиват нещата и затова в един глас запяха за максимално широка коалиция на националното съгласие. „Сега всички трябва да се съберат и като един да се изправят срещу бедствието, за да се спасим! – в общи линии казаха коментаторите, без да дефинират точно бедствието и спасението. – Да загърбят партийните интереси в името на националните! Да проведат така необходимите реформи! Да формулират национална доктрина!“.

Лошото обаче е, че коментаторите не отчитат някои важни неща. Първо, политиците не само няма да жертват партийните интереси в името на националните, ами няма да жертват и личните си интереси в името на партийните. Даже личните ще пожертват най-трудно. Искам всичките налични партии да направят коалиция за национално спасение и аз да присъствам на срещата, на която ще разпределят министрите, зам.-министрите, шефовете на агенции, на митници, на регулатори, контрольори и т.н. Много ми е смешно когато някой спрян за интервю на улицата изтърси клишето „Няма държава!“. Държава има и то понякога повече, отколкото е нужно. В тази държава ежедневно има тонове рутинна работа за вършене. Как ще я върши администрацията на едно 7-8 коалиционно управление? Ужас! Как ще изметем чуждите, как ще назначим своите, как нашите фирми ще печелят ЗОП-ове, кой ще назначава директора на полицията и шефа на пощата, ще има ли коалиционно споразумение за всичко това, кога ще е готово това споразумение, кога ще започнем да лапаме, няма ли дотогава да дойдат следващите избори?…

Едно широко коалиционно управление на националното съгласие, дори и да успее да се случи, ще бъде хиперпопулистко управление. Едно нещо то със сигурност няма да може да прави  – реформи. За реформи се иска, както се е изразил моят любим източник – народният гений, „дупце“. Но ако следващото правителство няма да прави реформи, какво ще прави тогава – ще взима нови заеми, които да връща по-следващото правителство, което също няма да прави реформи, а ще взима още по-нови заеми за да връща старите?

Едно широко коалиционно управление има два много тежки проблема – не изповядва идеология и не носи отговорност. То не може да прави реформи. Както казва Честъртън, „реформите са дело на мистично настроени патриоти“. Реформите са свързани с непопулярни мерки, а за провеждането на непопулярни мерки се иска власт и отговорност. Представете си едно правителство, ако не на всички, то поне на 4-5 от влезлите в парламента политически субекти, някои от които тъмни балкански такива. Как то ще закрие несъстоятелни болници и училища, как ще намали щата в МВР, как ще уволни тунеядци от администрацията, как ще пресече злоупотребите със социални помощи, за да може да намали данъчната тежест върху фирмите? Няма как. Никой няма да се самоубие, като не угоди на избирателите си. Защото ако той не угоди, ще им угоди някой от коалиционните му партньори и ще го прецака на следващите избори.

Обаче ако няма правителство, няма и еврофондове. Тъй че правителство трябва да има. Какво да бъде то? Най-добре би било, ако е излъчено от коалиция между ГЕРБ и Реформаторите. Отдавна казвам, че тези две формации се нуждаят една от друга, защото ГЕРБ е електорално състоятелен – за него продължават да гласуват стари седесари и антикомунисти, но има проблеми с идеологическата легитимация. Искат да изглеждат десни, но не винаги успяват. Реформаторският блок пък е все още идеологически състоятелен, въпреки скандалното му олевяване през последната година.

Би било добре, обаче няма да стане именно поради това олевяване на Реформаторския блок. Заради него той не успя да вкара нужното количество депутати в парламента и сега не е атрактивен за коалиционен партньор. Блокът реши да приложи принципа „колкото гласове могат да ми донесат“ вместо принципа „колкото гласове мога да спечеля“ и затова се превърна в конгломерат от причудливи организации. Точно на този принцип състави и омерзителните си за много хора листи.

Фал на блока беше и проваленият му конгрес за избор на лидер. В последния момент се опитаха да замажат нещата, като кажат, че това не било конгрес, а концерт по случай откриването на кампанията. Обаче не знам дали успяха да скрият, че всъщност ставаше дума за саботаж. Ако Блокът беше приел принципа на индивидуалното членство и беше излъчил един лидер, сега резултатът му щеше да е друг. И въпросът за бъдещото управление нямаше да е така изнервящ.

Накрая, много енергия Блокът разпиля в преференциалната надпревара. За него възможността за преференциално гласуване се превърне не само в надскачане между кандидати, а и в надскачане между партии. Вместо цялата енергия да се насочи към създаването на смислен и тежък имидж на Реформаторите (а не блокчета от Lego), към създаване на ясни и внушителни послания и към тяхната професионална комуникация с публиките по всички достъпни канали, тя се разпиля в глупости, в солови акции на изкушени фигури от неизбираемите места в листите, в томболи с билети за мачове, детектори на лъжата и какво ли още не.

Ето защо сега е невъзможна дясна коалиция между Реформаторския блок и ГЕРБ. Какво остава? Или невъзможната утопия за „всички като един“, или нещо друго, което най-много да прилича на неосъщественото. Според мен сравнително прилична формула би била ГЕРБ+РБ+НФСБ, стига политиците от тези формации да не се правят на ощипани госпожици. От ГЕРБ либерализма, от РБ консерватизма (ако все още са способни да го генерират) и от НФСБ национализма. Така коалицията освен електорално, ще бъде донякъде балансирана и идеологически.

За съжаление, такава коалиция няма да може да промени конституцията, но може и е длъжна да направи няколко други неща. Първо и най-важно – да разчисти пътя пред финансирането от еврофондовете. Това е ключово. Второ, да организира и проведе местните избори през 2015 г. и същевременно да промени законодателството така, че общините да могат да се финансират лесно и в по-голямо количество и качество от европейските фондове. Трето, да извърши първите от най-належащите реформи, като започне от секторите „Правосъдие и вътрешен ред“, „Образование“, „Здравеопазване“ и „Администрация“. Четвърто, да изгради най-сетне действащо електронно правителство, да смени всички лични карти с нови с микрочип. С този чип всеки пълнолетен гражданин да получи безплатно електронен подпис и здравноосигурително досие (става за две години). И пето, да промени изборното законодателство като изчисти „мъртвите души“ чрез активна регистрация и направи гласуването задължително и машинно в страната, а в чужбина – електронно.

Всичко това е лесно изпълнимо при наличието на добра воля. Ако се окаже неизпълнимо, значи волята не е била добра и всички приказки за „любов към народ и родина“ и за поставяне на обществения интерес над партийния, корпоративния и личния – са бошлаф.Тогава ни остава само като лудите да се радваме на шарения си парламент и да чакаме следващите избори, които ще са след шест месеца, на тях избирателната активност ще е с 20% по-ниска, а партиите в новия парламент – с 20% повече. Тогава ще е още по-шарено и, следователно, още по-радостно. Колкото по-шарено, толкова по-радостно. Но аз все си мисля, че на всяка луда радост рано или късно ѝ идва краят, както си мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Sulla.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: