Mainstream фръцла: Пипи без чорапче

pippi

Шведската обществена телевизия SVT редактира „Пипи Дългото чорапче”, като пуска такава екранизация на едноименния детски сериал от 1969 г., в която „крал на негрите” става само „крал”, а епизодът, в който малката героиня си дърпа очите, имитирайки китайци, е изрязан.

Под подобна редакция минаха вече и две от най-популярните творби на Марк Твен – „Приключенията на Хъкълбери Фин” и „Том Сойер”, където в американските им издания от 2011 г. насам думите „негър” и „индианец” са заменени с думата „роби”. Човек би казал, че подобно вмешателство в стилистиката на нечие авторство има далеч по-унизителен ефект, отколкото такъв е будил оригиналният текст.  

Разбира се, Пипи Дългото чорапче ще си остане Пипи Дългото чорапче и след спомената редакция. Ако й махнат чорапчето, луничките и двете опашки, пак ще е Пипи, макар може би да не е точно тази Пипи на Астрид Линдгрен, която ние помним.

Въпросът тук обаче е друг: каква е тази потребност да бръкнеш в нечия душа, да й разместиш думите и по възможност да изтриеш тези от тях, които не се връзват с някоя чиновническа директива?  

Ако утре луничките попаднат под цензура, най-вероятно някой европейски бюрократ ще опъне стълба до небето и ще се опита да свали луната.

Възникнал като порив на човешката еманципация и апологетика на индивида, либерализмът днес дава бъг. Вместо да защитава самобитността на човека, в контекста на неговите права и свободи, либерализмът на свой ред започва да диктува конкретно право и конкретна свобода. В единствено число. Вместо да защитава многообразието, либерализмът започва да го ограничава. Най-голямата му ценност се състоеше в това, че той допускаше и съдържаше в самия себе си и възможности за алтернативни „–изми”:  модернизми, прогресивизми, котараци в чизми.   

На теория, либералът трябва да остави автентичния жаргон на човека, в неговата отлика и самобитност. Той не трябва да бъде раздразнителен по отношение на другостта. На практика обаче либералът се превръща в носител на такъв тип идеологичност, която се редуцира до собствената му такава. Той става раздразнителен на всичко, което не може да се сведе до либералното. А това е само един от начините либералното да стане авторитарно. Като това да унищожиш една бройка Пипи Дългото чорапче и да създадеш на нейно място пет обикновени 9 годишни деца.   

При все че изобщо не претендирам, че познавам в детайли творчеството на Астрид Линдгрен, не съм останал с впечатлението, че Пипи Дългото чорапче иска да стане изтупан евробюрократ, който да се бори за административна и културна унификация.  Най-малкото понеже едва ли ще я пуснат с любимия й кон в Брюксел и ще прави странно впечатление с маймуната си на рамо.

Достойнствата на Пипи Дългото чорапче, освен пословичния чорап, нейните две опашки и луничките, са и нейната жива непосредственост. При все че е художествена измислица, героинята на Астрид Линдгрен е много по-пълнокръвен образ, отколкото има един действителен евробюрократ. Да редактираш по такъв начин Пипи Дългото чорапче, така че тя да придобие политически правилен език, не е никак коректно и толерантно.  Преведено на приказен език, либерално е Пипи да си съхрани луничките, плитките, дългото чорапче, коня и жаргона си, и никак не е либерално художественият персонаж да бъде превърнат в лустросана mainstream фръцла, която кокетничи със сухи фрази и няма поне по един белег, останал от нетрадиционен развой на събитията от пиенето на петъчния чай.  

Попитана защо върви заднишком, Пипи Дългото чорапче отговаря дословно: „Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?”

Либералът едва ли вече има правото да даде подобен отговор. Но това не означава, че либерализмът не дължи други отговори. Като този на въпроса защо от философия на индивида се превърна в идеология на колектива.

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: