Организациjа

hush

“A вашето сърце разтваря в чиния,

за сръбско, хеви-метъл и гроздова ракия”.

(Димитър Воев)

Всяко българско публично тяло е изложено на няколко риска. Първо – да бъде обзето от “патриотизъм”. “Патриотизмът” с кавички е нещо, различно от патриотизма без тях. Последният е нормална привързаност към Родината като към нещо скъпоценно. Емоционална привързаност. Докато този с кавичките е мръсно състояние на казионщина, при която дори паметта на светли имена като Левски или Дрангов се превръща в средство за оправдаване на собствената безсъвестна дебелащина. Както беше казал някой си там литературен класик – стане ли дума за “патриотизъм”, значи някой е откраднал нещо. Второ – общественото тяло може да бъде обзето от “православие”. Православието без кавички е онази форма на християнската вяра, споделяна от учениците на Христа, Отците на Църквата през вековете и десетина народа в голямата им маса. Това с кавичките обаче е отново форма на казионщина, тоест на атеизъм, дори на цинизъм, прикриван зад религиозна форма. Другояче казано – варосана гробница. Отвън красиво изписана, отвътре смрадлива. “Православие на главния мозък“, както казват критиците на тираничния режим, да речем, в Москва. Трето – общественото тяло може да бъде обзето от посредственост. Със или без кавички, посредствеността е липса на идеали. Желание за професионална политическа кариера на всяка цена. Склонност към виждане на врагове и/или на хора, създаващи главоболия, във всяка подгрупа, която намира смисъл от съществуването си не само в личностна реализация чрез шише уиски и послушание към властта и предполагаемото й продължение, а и в известно – о, ужас! – несъгласие със съществуващия стил на обществено поведение.

Да си представим клуб. Или институт. Може да бъде също така вестник, телевизионен канал, партия или дори информационен сайт. Да си го представим принципно насочен към лустрация на т. нар. “Преход” или дори на още по-т. нар. постпреходен период. Там патриотизмът, православието и сериозността на посланията са на почит. Без кавички. Но ето, че идва болестта. Тоест идва рискът. Не говорим за ебола, а за споменатите по-горе възможни заплахи. Патриотизмът се превръща в “патриотизъм”. Православието се превръща в “православие”. А липсата на посредственост става нейно наличие, при това в изобилни количества. Посредствеността е друг начин да наречем бездарието. А бездарието, учеше ни другарят Левчев-старши, е фашизъм. Този фашизъм е способен на цензура. Способен е да трие статии. Способен е само на дебелащина, безхаберие, обвинения и любов към фалирали банки.

Да допуснем, че в хипотетичния клуб, институт или уонаби-партия има две крила. “Младите” са ентусиасти и ги интересува живо въпросът за лустрацията. Както и за това нито една финансово-корпоративна, та даже и търговска пирамида да не може да надскача Закона. Докато “Старите” имат по някой лев над законово гарантирания минимум в корпоративно-търговската пирамида, имат навика да надскачат или да трият текстове и се надяват да не загубят своето (ако не пряко те, то полуформалните им шефове). Разбира се, “Старите” веднага ще поискат да могат да цензурират изявите на “Младите”. Или да им влияят. На по чашка. На по две. Може и на по шише. Но ако “Младите” се окажат с чугунен черен дроб и не желаят да се съобразяват с мненията на “Старите”, тогава корпоративно-търговските интереси взимат връх, а лустрото се оказва по-важно от лустрацията.

Толкова по въпроса с лустрационния патос. Изведнъж клубът, институтът (или дори блокът, колкото и рязко да звучи) се оказват силно “патриотични”. И “православни”. Кавичките се появяват, задно с цялата съпътстваща ги посредственост. Оказва се необходимо да има не само защита на кавичките, но и послушание, да не кажем млъкване от страна на “Младите”. Посредствеността (съвсем по Георги Марков, вечна му памет) става необходимост. “Младите” са врагове. 

Враговете, тоест “Младите”, които се интересуват не само от уиски, а и от бъдещето на родната си страна, се оказват противници на правителството. Има се предвид новото правителство, още несъставено. Но когато то, правителството, се окаже начело на държавата, то не бива да има врагове. Не бива насреща му да има “Млади”. На тях не може да се разчита. Те не са професионални политици. Не са консервативни в пълна мяра. Те нямат пари в корпоративно-търговски начинания. Те са лошички. Прекалено европейски са, но не са безкритични. Не изпитват очакваното уважение към гербове, емблеми, “патриотизъм”, “православие”, кавички, посредственост, чиноначалие и… о, срамна дума, не изпитват никакъв респект към дебели ченгета. Дори за уискито не им пука. В крайна сметка, всеки който не е съгласен с реклама на една партия или на една “патриотична” коалиция, не е националноотговорен и може би дори има симпатии към други формации, а това си е живо светотатство. Простете френския на пишещия тези редове, но това “ne e bEblejsko”.

Лустрото, заместващо лустрационния патос, се гледа с по-добро око. Онези млади, които не спадат към партията на “Младите”, са наши, добри момчета. Имат ухото и окото на служебния кабинет (а може би и на бъдещия неслужебен такъв). Намират работа по министерства и са добре информирани. Наши са. На добрите, тоест посредствените млади не им пречат никакви кавички. В крайна сметка, лустрацията е утопия, корпоративно-търговският интерес е националноотговорен, та даже лукративен. А прекомерният младежки идеализъм е нещо лошо. Наивно и дори вредно.

Добре че Левски и Дрангов не са смятали така.

Снимка: programata.bg

Търсене

Подкрепете ни

Facebook

Follow

Get every new post on this blog delivered to your Inbox.

Join other followers: